Черната къща

II

Докато пътуваше в автобуса, гледаше как сивите каменни сгради се плъзгат покрай прозореца като пот­репващи образи от стар черно-бял филм. Можеше да вземе и колата, но Единбург не бе град, където човек би искал да шофира. Докато стигне Принсес Стрийт, облаците вече се бяха разкъсали и зелените градини, ширнали се в подножието на замъка, грейнаха в слънчева светлина. Тълпа карнавални зяпачи се бе събрала около няколко улични изпълнители, които гълтаха огън и жонглираха с бухалки. На стъпалата на картинната галерия свиреше джазов оркестър. Фин слезе на спирка „Уейвърли“ и прекоси моста към стария град, на юг покрай университета, а после свърна на изток, в сянката на Солсбъри Крагс. Утринните лъчи падаха косо откъм скалите и се плъзгаха по стръмния зелен склон, в подножието на който се намираше сградата на полицейския участък.

В коридора на горния етаж познати лица отправиха към него съчувствени погледи. Някой постави ръка върху рамото му с думите:

– Съжалявам за загубата ти, Фин.

Той само кимна.

Старши инспектор Блак едва вдигна лице от книжата си и му махна с ръка към стола на отсрещната страна на бюрото. Лицето му беше бледо, с изпити черти, а пръстите, ровещи из документите – пожълтели от никотин. Когато най-сетне се обърна към Фин, изражението му напомняше това на хищна птица.

– Е, как върви задочното обучение?

– Добре – сви рамене Фин.

– Така и не съм те питал, но защо напусна университета навремето? Следвал си в Глазгоу, нали?

– Бях млад, сър. И глупав.

– А защо постъпи в полицията?

– Така се правеше тогава, като дойдеш от островите без работа и квалификация.

– Имал си връзки, предполагам?

– Познавах един-двама души.

Блак го изгледа замислено.

– Ти си добро ченге, Фин. Но не това е, което искаш, нали?

– Това е, което съм.

– Не, това е, което беше. Допреди месец. Каквото и да говорим, случилото се е трагедия. Но животът продължава и ние заедно с него. Всички разбираме, че се нуждаеш от време за траур. Бог е свидетел, че виждаме достатъчно смърт, за да сме наясно с това.

Фин смръщи вежди.

– Нямате понятие какво е да изгубиш дете.

– Не, нямам. – В тона на Блак липсваше каквото и да било съчувствие. – Но съм губил близки и знам, че просто трябва да го преодолееш. – Той сключи длани пред себе си като в молитва и наду устни. – Да се оставиш на скръбта, е вредно, Фин. Болезнено. Затова трябва да вземеш решение. Какво ще правиш с остатъка от живота си. А дотогава, освен ако нямаш основателна медицинска причина, те искам обратно на работа.

Натискът върху него да се върне в службата нарас­тваше не от вчера. Разговори с Мона, обаждания от колегите, съвети от приятели. А той му се противеше, защото не беше в състояние да си представи как ще успее да се върне към живота отпреди инцидента.

– Кога?

– Още сега. Днес.

Фин поклати невярващо глава.

– Трябва ми малко време.

– Имаше достатъчно време. Или се връщай, или напускай. – И без да дочака отговор, Блак се пресегна, взе една кафява папка от купчината върху бюрото си и я плъзна към него. – Не си забравил убийството на Лийт Уок от май, нали?

– Не.

Фин не отвори папката. Нямаше нужда. Твърде доб­ре помнеше голото тяло, увиснало от едно дърво между мократа от дъжда фасада на Петдесятната църква и банката. Един плакат на стената гласеше: „Исус спасява“. Тогава той му се бе сторил като някаква банкова реклама, чийто текст би трябвало да бъде: „Исус спестява при нас“.

– Е, имаме още едно – рече Блак. – Същият почерк.

– Къде?

– Горе, на север. Появи се в компютърната система ХОЛМС. Всъщност именно на нея ѝ дойде блестящата идея да те прикрепи към разследването. – Той примигна с дългите си ресници и фиксира Фин със скептичен взор. – Още говориш езика, нали?

– Келтски? – възкликна удивено Фин. – Не съм го говорил, откакто напуснах остров Луис.

– Тогава най-добре да си го опресниш. Убитият е от родното ти село.

– Кробост? – Фин беше потресен.

– Година-две по-възрастен от теб. Казва се... – Блак погледна листа пред себе си. – Макричи. Ангъс Макричи. Познаваш ли го?

Фин кимна.