Черната къща

Осма глава

Щом чу Артър да прекрачва прага, Маршели се извърна от мивката. В очите ѝ напираше гняв, а от устните ѝ бяха готови да се откъснат думи на укор, преди да осъзнае, че съпругът ѝ има придружител. Фин още не бе влязъл в осветеното антре, тъй че тя не знаеше кой е – просто сянка на стълбите пред къщата.

– Съжалявам, че закъснях. Срещнах в града един стар приятел, който ме докара. Реших, че може да искаш да го видиш.

Щом Фин пристъпи в ярката светлина на кухнята, върху лицето на Маршели се изписа шок, който бързо се примеси със смущение. Тя избърса зачервените си от миенето на чинии ръце в престилката, сетне с неволен жест приглади падналия над очите ѝ кичур коса. Видът ѝ бе на млада жена, още недостигнала средната възраст, която е спряла да се грижи за себе си. А също и да се интересува какво мислят другите за нея. До момента.

– Здравей, Маршели – промълви едва чуто Фин.

– Здравей, Фин.

Дори само изговарянето на името, което тя сама му бе дала преди толкова много години, го изпълни с дълбока тъга. Заради нещо ценно и безвъзвратно изгубено. Все така смутена, тя се облегна на мивката и скръсти ръце на гърдите си в отбранителна поза.

– Какво те води на острова?

Въпросът прозвуча сухо и прозаично на фона на обстоятелствата. Артър отговори вместо него:

– Дошъл е да разследва убийството на Ейнджъл Макричи.

Маршели кимна незаинтересовано.

– И дълго ли ще стоиш?

– Не, вероятно само ден-два.

– Надяваш се толкова бързо да хванеш убиеца? – подхвърли Артър.

Фин поклати глава.

– Предполагам, че веднага щом изключат връзката с единбургското убийство, ще ме върнат обратно.

– Значи, според теб няма връзка?

– По нищо не личи да има.

Маршели все така не проявяваше интерес към темата.

– Изобщо не си се променил – каза, оглеждайки Фин.

– Нито пък ти.

Тя се засмя и в очите ѝ проблясна непресторена веселост.

– Все същият стар лъжец. – Фин продължаваше да стои на прага, сякаш нямаше намерение да влиза. – Вечерял ли си?

– Ще хапна нещо в Сторноуей.

– Как ли пък не – изръмжа Артър. – Докато се върнеш, всичко ще е затворено.

– Има пай във фурната – каза Маршели. – Ще се стопли за десетина минути. Държа го готов за Артър, нали никога не знам кога ще се прибере.

– Именно. – Съпругът ѝ затвори вратата зад гърба на Фин. – Твоята по-ненадеждна половинка. Ще подрани ли този път, или ще закъснее? Трезвен ли ще бъде, или пиян? Така поне животът е по-интересен, нали, Маршели?

– Не знам как бих го живяла иначе – отвърна с равен тон тя и се обърна към печката. Фин се опита да долови хумор в репликата, но не успя. – Хайде, приготвяйте се, след малко ще сервирам.

– Ела, да сипем по едно. – Артър го поведе към тясната всекидневна, задръстена допълнително от масивна мека мебел и голям телевизор с плосък екран. Той бе включен с намален звук и предаваше някакво риалити шоу. Лошата картина и твърде усиленият контраст го правеха почти невъзможно за гледане. Инак стаята бе уютна, със спуснати завеси и тлеещ в камината торф. – Сядай. – Артър отвори барчето на бюфета, разкривайки колекция от бутилки. – Какво ще пиеш?

– Нищо, благодаря. – Фин се настани в едно от креслата, мъчейки се да надзърне оттам към кухнята.

– Хайде де, колкото за апетит.

Фин въздъхна. Явно нямаше измъкване.

– Добре, само една капка.

– Артър наля две големи уискита и му подаде едното.

– Сландже.

– Сландже ва – отвърна на келтската наздравица Фин и отпи малка глътка, докато Артър гаврътна наведнъж половината чаша.

В този момент вратата зад гърба му се отвори и оттам се появи младеж на шестнайсет или седемнайсет години. Слаб, към метър и осемдесет на ръст, със сламеноруса коса, подстригана късо отстрани, а отгоре по-дълга и изправена с гел. На дясното му ухо висеше кръгла обеца. Беше облечен със суитшърт с качулка и широки сини дънки с провиснали крачоли над разхлабени бели маратонки. Като цяло бе симпатичен, със сините очи на майка си.

– Кажи здрасти на чичо си Фин – рече Артър.

Фин се изправи, за да се здрависа с момчето. Ръкостискането му се оказа здраво, а очите, навяващи така обезпокоителни спомени, гледаха прямо.

– Нарекохме го Фионлах – прозвуча гласът на Маршели.

Той се обърна и я видя да ги наблюдава от прага на кухнята. Върху лицето ѝ се бе появило странно изражение, а по бледите ѝ по-рано страни бе избила руменина.

– Радвам се да се запознаем, Фионлах. – Беше му странно да произнася собственото си име. То бе достатъчно разпространено на острова, но от друга страна, дали бе възможно да са кръстили своя син на него?

– Ще вечеряш ли с нас? – попита Артър момчето.

– Той вече е ял – каза Маршели.

– Е, тогава поне може да седне да пийнем по едно.

– Все още се мъча с компютъра – поклати глава Фионлах. – Мисля, че дънната платка е заминала.

– Не можеш ли да я оправиш?

– Не, май ще трябва да я сменим. А тя струва почти колкото нов компютър.

– Нямаме пари да купуваме през ден нови компют­ри – отсече Артър. – Като си намериш работа, спестявай и си купи сам.

– Какъв е компютърът? – намеси се Фин.

– Нищо особено – отвърна младежът. – Един стар Ай Мак Джи 3.

– И защо мислиш, че проблемът е в дънната платка?

Фионлах въздъхна безпомощно.

– Екранът потъмня така, че едва се чете. А и изображението е едно такова свито, сякаш сплескано.

– На каква операционна система си?

– О, много съм назад. Току-що ъпгрейднах от деветка на „Ягуар“. Ще ми се да инсталирам „Снежен леопард“, но на тая машина няма начин да тръгне.

– За бога, момче! – изсумтя Артър. – Не можеш ли да използваш някой шибан разбираем език? Ти вдяваш ли нещо от тия щуротии, Фин?

– Не е нужно да ругаеш – намесата на Маршели издаваше, че се чувстваше неловко.

– Всъщност, да – каза Фин. – Тъкмо уча задочно програмиране.

– Да пукна дано. Навремето не знаеше бъкел английски, а сега си научил „компютърски“ – рече Артър и сам се засмя на шегата си.

– Тогава ли започна проблемът, Фионлах? – обърна се Фин към своя съименник. – Когато инсталира новата система?

– Да, на другия ден – кимна младежът. – На всичко отгоре трябваше здраво да се изръся за нова памет.

– Мен питай – изръмжа баща му, като допи уискито и се пресегна да си налее ново. – Нали всичко от моя джоб излиза.

– Къде е компютърът? – попита Фин. – В твоята стая?

– Да.

– Може ли да му хвърля едно око?

– Разбира се.

Фин остави чашата си върху масичката за кафе и последва Фионлах към антрето. Оттам по стълбище се стигаше до таванско помещение.

– Мястото доста се е променило, откакто го помниш – обади се идващият след тях Артър. – Направих стаичка за малкия на тавана. Ние с Маршели ползваме спалнята на нашите, а майка ми – моята. Кабинетът на татко служи като стая за гости.

– Не че някой някога ни идва на гости – промърмори вече стигналият до горната площадка Фионлах.

– Какво? – подвикна отдолу баща му.

– Нищо, просто казвам да внимавате да не се спънете, че мокетът на последното стъпало се е разковал. – Младежът погледна заговорнически Фин, който му смигна и получи мимолетна усмивка в отговор.

Таванската стая заемаше подпокривното пространство от северната страна на къщата. Таванът бе скосен и на него имаше две капандури, през едната от които се разкриваше гледка към пролива Минч. Върху бюро под другата бе поставен компютърът. Кръгът на настолната лампа само подсилваше тъмнината, обгърнала останалата част от помещението. Смътно се забелязваха налепени по стените плакати на футболисти и поп звезди. От невидими тонколони се носеше гласът на Еминем.

– Вземи да изключиш тая гадост. – Артър се бе качил подир тях и стоеше облегнат на касата на вратата, все още с уискито в ръка. – Направо ми се повдига, като чуя рап.

– Аз пък харесвам Еминем – отвърна Фин. – Текстовете му са добри, ако се заслушаш. Той е нещо като Боб Дилън на днешното поколение.

– Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака – изсумтя Артър.

– Държа повечето си музика на компютъра – каза Фионлах. – Но откакто се развали, не мога да отварям файловете.

– Имаш ли интернет? – попита Фин.

– Да, преди два месеца инсталирахме кабелен.

– Може ли да седна?

– Заповядай.

Фин се настани и помръдна мишката, за да събуди екрана. Изображението, точно както го бе описало момчето, бе тъмно и изкривено, иконите на десктопа едва се виждаха.

– Когато инсталира новата система, изобщо заработи ли нормално?

– Да, първата вечер му нямаше нищо. От момента, в който го включих на следващия ден, си е все така.

Фин кимна.

– Бас държа, че не си ъпгрейднал фърмуера.

– Фърмуер? – смръщи вежди Фионлах. – Какво е това?

– Нещо като частица в мозъка на компютъра, която позволява на хардуера и софтуера да разговарят помежду си. „Епъл“ изигра лош номер на потребителите, като не ги уведоми, че инсталацията на нови операционни системи на Джи 3 изисква ъпгрейд и на фърм­уера. – Той се усмихна, виждайки озадачената физи­ономия на младежа. – Но не се притеснявай, не си само ти. Половината собственици на Мак по света имат същия проблем. Хората дори си изхвърляха компютрите, докато единственото, което трябваше да сторят, бе да свалят един обикновен драйвър. Вдигна се доста пушилка покрай това.

– И ние ли можем го направим? – попита Фионлах, сякаш бе твърде хубаво, за да е истина. – Да свалим драйвъра?

– Аха.

Фин отвори сплескания прозорец на браузъра, влезе във фирмения сайт на „Епъл“ и след кратко търсене натисна линка за даунлоуд за платформа Джи 3. Свалянето на файла отне по-малко от две минути и ето че иконката се появи на десктопа. Фин щракна с мишката върху нея и изчака инсталацията да приключи. После затвори менютата и натисна бутона за рестартиране. Екранът почерня и угасна, а след няколко секунди издаде приветствения сигнал на Мак и започна да зарежда новата операционна система. И ето че мониторът светна, а изображението бе ярко и контрастно, без никакви изкривявания.

– Etvoila6 – облегна се назад Фин, доволен от себе си.

– Стига, бе! – възкликна Фионлах, неспособен да сдържи радостта си. – Човече, това е страхотно! – Очите му блестяха от възторг.

– Заповядай – отстъпи му стола Фин. – Машината върви като слънце, наслаждавай ѝ се. Ако има някакъв проблем, само ми кажи.

– Много благодаря. – Младежът веднага се шмугна зад бюрото, нетърпелив да изследва възможностите, които бе смятал за изгубени, и стрелката на мишката полетя по екрана, отваряйки прозорци и падащи менюта.

Фин се обърна и видя Артър, все така облегнат на касата на вратата. От критиката срещу Еминем досега не бе обелил и дума.

– Добър трик – промълви тихо. – Не бих могъл да го направя, дори и задника да си съдера.

– Е, все ми е влязло нещо в главата от дистанционното обучение – рече Фин и се прокашля неловко. – Мисля, че си оставих уискито долу.

Но Артър не помръдна, забил очи в собствената си чаша, в която се плискаше около половин пръст кехлибарена течност.

– Винаги си бил по-умният, нали, Фин? Дори баща ми го знаеше, затова ти отделяше повече време, отколкото на мен.

– И двамата прекарвахме много време в онази стая долу – отвърна Фин. – Наистина съм задължен на баща ти. Невероятно щедро бе от негова страна да ни посвещава така свободните си часове.

Артър наклони глава и го изгледа продължително. Какво ли търсеше, запита се Фин, смутен от тежкия му взор.

– Е, при теб поне даде резултат – каза онзи накрая. – Успя да се махнеш от острова, да влезеш в университет. Докато аз не стигнах по-далеч от забутаната работа във фабриката.

Помежду им надвисна тишина, нарушавана единствено от тракането на клавиатурата на Фионлах. Младежът дори не забелязваше присъствието им, изцяло потопен в своя компютърен свят. В този момент Маршели викна от кухнята, че вечерята е готова, и прекъсна размислите на Артър.

– Хайде, ела да ти долеем чашата и да сложим нещо в стомасите.

На долната площадка до ушите им долетя треперлив старчески глас, идващ от дъното на коридора.

– Артър... Артър, ти ли си?

Фин видя как приятелят му стисна очи, а мускулите на челюстите му заиграха.

– Ей сега идвам, мамо. – Сетне се обърна и тръгна към стаята ѝ, мърморейки тихо: – Винаги ме усеща, като се прибера, проклетницата.

Фин мина през всекидневната да си вземе чашата и влезе в кухнята. Маршели седеше край сгъваема маса, спусната от стената. Около нея бяха наредени три стола, а върху плота имаше чинии с димящ пай.

– Артър при майка си ли отиде?

Фин кимна и забеляза, че е сложила лек грим на очите си, както и малко червило върху устните. Косите ѝ също бяха пуснати и сресани. Разликата бе осезаема, но въпреки това реши да не ѝ прави комплимент.

– Е, как я карате? – попита, сядайки на един от столовете.

– Както виждаш – рече тя с уморена усмивка и улови вилицата си. – Не се притеснявай да чакаш Артър, той сигурно ще се забави. – Ами ти?

Фин сложи в уста парче от пая.

– Можеше да е и по-зле.

– А някога щяхме да променяме света – поклати тъжно глава тя.

– Светът е като времето, Маршели. Нямаш власт над него. Нито можеш да го моделираш. Той моделира теб.

– Философ, както винаги. – Тя неочаквано протегна ръка и леко прокара пръсти по бузата му. – И все така красив.

Фин неволно се изчерви и се засмя, за да скрие смущението си.

– Не трябваше ли аз да го кажа на теб?

– Е, ти никога не си бил добър лъжец. Помня, че още щом те зърнах в първия учебен ден, реших, че не съм виждала по-голям красавец от теб. Затова и исках да седя до теб. Нямаш представа колко ревнуваха другите момичета.

Той наистина нямаше представа. Дори не бе забелязвал друга освен Маршели.

– Ако само знаех какво магаре си, щях да спестя и на двама ни доста главоболия. – Тя се усмихна и в ъгълчетата на устата ѝ се образуваха същите трапчинки, които той помнеше така добре. Същото игриво пламъче в очите.

– Да знаеш, че изобщо не си се променила.

– О, напротив. Промених се в повече отношения, отколкото можеш да си представиш. – За известно време тя сякаш съсредоточи вниманието си върху храната, но сетне добави: – Често си мислех за теб през годините. За нас. Какви бяхме като деца.

– Аз също. – Фин наклони глава и по устните му заигра усмивка. – Още пазя онази бележка, която ми изпрати. Преди танцовата забава по случай завършване на началното училище. Беше я подписала „Момичето от фермата“.

– О, боже! – Тя се плесна с ръка по челото при изникването на спомена, заровен някъде дълбоко в паметта ѝ. – Нима не си я изхвърлил?

– Не. Малко е овехтяла и опърпана по краищата, но е у мен.

– Кое е у теб? – Артър се появи в кухнята и се пльосна тежко върху празния стол. Атмосферата на интимност изчезна яко дим. Той загреба голяма хапка пай и се обърна с пълна уста към Фин, който неохотно събираше сили за нова лъжа. – Кажи, де?

– Една стара снимка на класа.

– А, да, помня я. Онази, на която мен ме няма. Нали бях болен.

– Същата. Ти беше получил силен пристъп на астма предишната вечер.

– Едва не хвърлих топа тогава. Може би щеше да е по-добре за всички ни, а? – Артър поля храната си с уиски и обходи с взор своите събеседници. Фин забеляза, че е напълнил отново чашата. – Какво, никой ли няма да каже: „Не, Артър, щеше да е ужасно, ако беше умрял тогава. Животът просто нямаше да е същият“.

– Е, това поне е вярно – рече Маршели и той я изгледа изпод вежди.

Продължиха вечерята в мълчание. Артър омете чинията си и я отмести встрани, при което зърна празната чаша на Фин.

– Защо не се обаждаш да ти долеем, синко?

– Всъщност аз по-добре да вървя. – Той се изправи и избърса уста с хартиената салфетка, която Маршели беше сложила пред него.

– Да вървиш къде?

– Обратно в Сторноуей.

– И как ще стигнеш?

– Ще си викна такси.

– Не ставай глупав, човече. Ще ти струва цяло състояние. Тази вечер ще спиш у дома, а утре ще те откарам до града.

Маршели се изправи и взе да разтребва масата.

– Ще отида да приготвя леглото в стаята за гости.

Докато тя се върне, Артър завлече приятеля си в дневната и напълни отново чашите. По телевизията даваха футболен мач, но с намален звук. Той вече бе доста пиян, със замъглени, полупритворени очи. Заваляйки думите, се впусна да разправя история за някакъв инцидент с велосипед от детството им, който Фин напълно бе забравил. След като го слуша известно време, полицаят каза, че иска да долее вода в питието си. Отиде в кухнята и изля половината уиски в мивката. После продължи да чака Маршели да се върне, като съжаляваше, че толкова лесно се е съгласил да остане. Накрая тя се появи. Видът ѝ бе уморен, а когато погледна към мъжа си, на лицето ѝ се появи странно отпуснато изражение. Може би примирение.

– Е, аз ще си лягам – каза и отиде да угаси лампата в кухнята. – Приятни сънища.

Фин се изправи разочаровано от мястото си.

– Лека нощ.

Тя поспря за миг в антрето и очите им се срещнаха.

– Лека нощ, Фин.

– Майната ти – измърмори Артър, след като вратата се затвори зад нея и опита да фокусира погледа си върху Фин. – Знаеш ли, че ако не беше ти, никога нямаше да се оженя за нея.

– Глупости! – отвърна другият, уязвен от жлъчния му тон. – Та ти я преследваше още от първата седмица в училище.

– Дори нямаше да я забележа, ако не се беше вкопчила в твоя милост. Никога не съм си падал по нея, просто се мъчех да я държа настрана от теб. Ти ми беше приятел, Фин Маклауд, кажи-речи от момента, в който сме проходили. А тя все гледаше да ни раздели, да забие клин помежду ни. – Той се засмя – мрачен горчив смях. – И да пукна, ако все още не го прави. Мислиш ли, че не забелязах червилото? И грима? Ако смяташ, че е било заради теб, дълбоко се лъжеш. Беше единствено за да ми покаже среден пръст. Защото за мен не се е издокарвала така от много дълго време.

Потресен, Фин не знаеше какво да отговори. Затова просто стискаше чашата с разреденото уиски, усещайки как стъклото се стопля в ръцете му, и гледаше догарящата жарава в камината. В стаята сякаш изведнъж бе повял хлад. Той взе решение, гаврътна остатъка от питието и се изправи.

– Аз ще вървя да си лягам.

Но Артър не гледаше към него. Зачервените му от алкохола очи се рееха някъде в пространството.

– И знаеш ли коя е най-голямата ирония?

Фин не знаеше и не искаше да знае.

– Ще се видим утре сутринта.

Артър наклони глава настрани и примижа.

– Той дори не е мой.

Фин усети свиване под лъжичката и замръзна на мястото си.

– За какво говориш?

– За Фионлах – изломоти Артър. – Той е твое шибано хлапе, не мое.

6 Ето, готово (фр.). – Б. пр.