Черната къща

Пета глава

I

Вятърът облъхваше лицето на Фин, докато вървеше по тесния път към селото. В подножието на хълма можеше да се различи далечната фигура на Гън, крачещ обратно към Порт ъв Нес, за да вземе колата. Прехвръкнаха няколко капки дъжд, но черните облаци над главата му вече се разкъсваха, разколебали се в своето намерение да излеят порой над земята.

Макар да беше август, някой бе запалил в дома си огън и до ноздрите му долиташе характерният плътен мирис на торфен пушек. Той го отнасяше двайсет-трийсет години назад. Беше удивително колко много се е променил светът за това време и колко малко – мястото, където бе роден и отрасъл. Чувстваше се като призрак, навестяващ собственото си минало, бродещ из улиците на детството си. Почти очакваше да види Артър и себе си като малки, докато изскачат на своите велосипеди иззад завоя при църквата, напът за магазина в подножието на хълма, където да похарчат съботните си джобни пари. Детски глас го накара да обърне глава и той видя двама малчугани да си играят край самоделна люлка до близката къща. На двора ѝ бе опънат простор с развяващо се пране. После вратата се отвори и една млада жена излезе бързешком да прибере дрехите, преди да е заваляло.

Църквата се извисяваше гордо на хълма, гледайки селото под себе си и спускащата се към морето земя. Големият асфалтиран паркинг бе нов, разграфен с прясно боядисани бели линии, за да може паството да оставя колите си в правилни богоугодни редове, а на входа и изхода му имаше решетки5, които да го пазят от овцете и техните фъшкии. По времето на Фин хората ходеха на църква пеша. Някои изминаваха километри с развети от вятъра палта, уловили с една ръка шапката си, а с другата стиснали под мишница Библията.

Редица стъпала водеха от паркинга до къщата на свещеника – голяма и двуетажна, строена по времето, когато църквата е считала, че за служителите ѝ е нормално да разполагат с по три всекидневни и пет спални – три за семейството, една за гостуващ събрат от друга енория и една, която да ползват за кабинет. От прозорците ѝ се разкриваха великолепни гледки към северния край на острова, чак до далечния, сочещ към небето пръст на фара. Но и тя също бе изложена на божия гняв на бурите и дъждовете. Дори свещениците не бяха пощадени от атмосферните условия на остров Луис.

След като се спуснеше от хълма, пътят започваше да се издига наново в продължение на близо километър покрай брега, а около него се бе скупчило селото Кробост. Макар да не можеше да го зърне оттук, Фин знаеше, че домът, където някога живееха Артър и родителите му, се намира съвсем близо. Но все още не се чувстваше готов да отиде там, затова бутна портата и прекоси паркинга по посока на стълбите, водещи към къщата на свещеника.

Почука няколко пъти и натисна звънеца, но отговор не последва. Накрая натисна бравата и вратата се открехна, разкривайки мрачно антре.

– Ехо! Има ли някой?

Единствено тишина. Той затвори и погледна към църквата. Тя изглеждаше все така масивна и внушителна, построена от големи каменни блокове, издялани от скалите в околността. С две малки кули отстрани и висока камбанария, издигаща се над сводестия вход. Камбана нямаше и Фин не помнеше някога да е имало. Камбаните бяха нещо лекомислено, с привкус на католицизъм. Прозорците също бяха сводести – два над портала, по един от двете му страни и четири по протежение на всяка стена. Високи прости прозорци. В тази строга калвинистка култура нямаше място за витражи и цветни изображения. Никакви кръстове. Никаква радост.

Едното крило на входа бе отворено и Фин влезе в преддверието, където свещеникът посрещаше членовете на своето паство и се ръкуваше отново с тях на излизане. Потискащо място, с протрито дюшеме и тъмна лакирана ламперия. Лъхащо на прах, влажни дрехи и безвремие. Мирисът му сякаш не се беше променил през последните трийсет години. Напомнящ за онези дълги неделни дни, когато родителите на Фин го караха да слуша час и половина сутрешни псалми на келтски, следвани от пламенна проповед по пладне и още една доза в шест часа вечерта, след като бе прекарал два часа от следобеда на неделно училище в задното помещение на църквата. А когато не беше там или на църква, трябваше да стои у дома, докато баща му четеше на глас от келтската Библия.

Сега той последва детските си стъпки през лявата врата към вътрешността на храма, където двата реда сурови дървени скамейки обграждаха прохода, водещ към издигнатата, оградена с перила платформа в дъното. Оттам навъсените старейшини на общността подемаха песнопенията. Високо горе се издигаше амвонът – резбован подиум, прикрепен за стената, до който се стигаше по вити стълби от двете страни. Той поставяше свещеника в доминираща позиция над простосмъртните в краката му – авторитет, който той всяка неделя укрепваше със сурови порицания и заплахи за вечно проклятие. Спасението бе в собствените им ръце, слушаха те непрестанно, стига да се оставеха в ръцете на Господ.

Фин почти можеше да чуе в главата си келтските псалми – странни племенни напеви без акомпанимент, които навярно биха звучали хаотично за непривикналото ухо. И все пак в тях имаше нещо странно въздействащо. Нещо от суровата земя, от борбата за съществуване въпреки непосилните изпитания. Нещо от хората, сред които бе отрасъл. Повечето бяха добри хора, разкриващи себе си в начина, по който въздаваха възхвала на Създателя, изразяваха своята благодарност за трудния живот, в който все пак бяха открили някакъв смисъл. Само при спомена за това по кожата му полазиха тръпки.

В този момент се разнесоха металически удари – кънтене, което сякаш изпълни целия храм, отеквайки от балконите, опасали три от стените. Фин се озърна озадачено, преди да си даде сметка, че то идва от радиаторите. Те бяха нови, също както и двойната дограма на високите прозорци. Може би сега проповедите бяха по-сърдечни, отколкото преди трийсет години. Той пристъпи обратно към преддверието и видя в единия му край отворена врата, иззад която идваше кънтенето.

Оказа се, че там има котелно помещение. Големият нафтов котел стоеше отворен, обшивката му бе свалена, разкривайки сложните серпантини. Различни части, извадени от вътрешността му, стояха пръснати по бетонния постамент редом с тенекиена кутия инструменти. Под него лежеше по гръб мъж в работен гащеризон и се опитваше да разхлаби муфата на изходящата тръба, блъскайки по нея с тежък гаечен ключ.

– Извинете – каза Фин, – търся преподобния Доналд Мъри.

Мъжът се надигна сепнато и удари глава в дъното на котела.

– Мамка му!

Едва сега Фин забеляза бялата якичка, подаваща се изпод гащеризона. А също познатото ъгловато лице под разчорлената пясъчноруса коса. Сега тя бе малко по-рядка и прошарена със сиво. Самото лице също бе изгубило част от момчешката си привлекателност, бе станало изопнато, с бръчки покрай устата и очите.

– Е, намерихте го. – Светлината идваше иззад гърба на Фин и мъжът примижа, мъчейки се да различи чертите му. – С какво мога да помогна?

– Като за начало можеш да ми стиснеш ръката. Нали това правят обикновено старите приятели, щом се видят?

Преподобният Мъри се намръщи и стана на крака, озадачен кой е този непознат, който го познава. Сетне лицето му изведнъж се озари.

– Мили боже! Фин Маклауд. – И като сграбчи десницата му, я разтърси здраво, ухилен до уши. В този миг Фин отново зърна пред себе си момчето, което бе познавал преди толкова години. – Радвам се да те видя, човече! Радвам се да те видя. – Личеше си, че думите са искрени, но само докато други мисли не нахлуха в съзнанието му. Тогава усмивката се помрачи и той добави: – Много време мина.

Преди за Фин бе трудно да повярва, когато Гън му съобщи, че Доналд Мъри е наследил баща си начело на Свободната църква на Кробост. Сега доказателството стоеше пред очите му, но това не го правеше по-лесно за вярване.

– Към седемнайсет години. Но дори да бяха седемдесет, пак нямаше да очаквам да те видя със свещеническа якичка освен може би на някой разюздан кар­навал.

Доналд леко наклони глава встрани.

– Бог ми показа прегрешенията и ме насочи в правия път.

Това не ще да е било лесно, рече си Фин. Двамата бяха отпътували за Глазгоу по едно и също време, но докато той бе постъпил в университет, Доналд бе навлязъл в музикалната индустрия като мениджър на някои от най-успешните шотландски банди на осемдесетте. Но после нещата бяха започнали да се объркват. Пиенето бе станало по-важно от работата му и бизнесът бе западнал. Една вечер Фин го бе срещнал на някакво парти и Доналд му бе предложил кокаин. А също и момиче. Самият той бе надрусан до козирката, а в очите му, някога толкова пълни с живот, имаше нещо мъртво. По-късно Фин бе чул, че след като са го арестували за притежание на наркотици, е напуснал Шотландия и е заминал на юг, за Лондон.

– Значи, курамът все пак те е пипнал?

Доналд избърса ръце в един парцал, старателно избягвайки погледа му.

– Не си падам много по тази дума.

Състоянието бе толкова разпространено на острова, че дори му бяха лепнали специален термин. На келтски думата буквално означаваше грижа, но по отношение на преоткрилите вярата се употребяваше по-скоро в смисъл на нещо, което можеш да хванеш подобно на вирус. И то донякъде наистина си беше такова – вирус на съзнанието.

– Аз пък винаги съм я намирал за много уместна – каза Фин. – Цялото това промиване на мозъци в детството, последвано от яростно отхвърляне и безпътен живот. Пиене. Наркотици. Леки жени. – Той направи пауза. – Да ти звучи познато? А после, предполагам, страхът и вината те връхлитат подобно на разстройс­тво, понеже от ранно детство си привикнал на диета от пост и молитви. – Доналд го гледаше мрачно, отказвайки да бъде въвлечен в подобна дискусия. – Тогава Бог започва да ти говори и изведнъж ставаш много специален за всички онези, които искат да проговори и на тях. Така ли се получи и с теб?

– Навремето те харесвах, Фин.

– А аз винаги съм те харесвал, Доналд. Още от първия ден, когато попречи на Мърдо Руад да ме напердаши. – Искаше му се да добави още нещо. Да го попита защо пропилява така живота си. Но от друга страна, след като бе минал през фазата на пиенето и наркотиците, може би действително го възприемаше като един вид изкупление. В крайна сметка не всеки таеше такава омраза към религията както Фин. И той омекна. – Доб­ре, съжалявам.

Но Доналд явно не бе склонен да приеме така леко извинението.

– Има ли някаква конкретна причина за идването ти?

Фин се усмихна тъжно.

– Толкова зубрене, за да вляза в университета, и какво излезе накрая от мен? Едно обикновено ченге. Чудна реализация, няма що.

– Да, чух. – Доналд сега бе нащрек. – Но още не си ми казал защо си тук.

– Разследвам убийството на Ейнджъл Макричи. Включиха ме в екипа, защото почеркът е идентичен с този на друго убийство, с което се занимавам в Единбург.

В погледа на Доналд припламна искрица, напомняйки за старата му същност.

– И искаш да знаеш дали съм го направил аз.

– А направил ли си го?

Доналд се изсмя.

– Не.

– Защото помня как навремето се закани, че все някой ден ще откъснеш крилцата на Ейнджъл Макричи.

– Намираме се в божия храм, Фин – напомни му вече сериозно другият.

– И защо това трябва да ме притеснява?

Доналд се взря в него за момент, сетне се обърна и започна да прибира инструментите си в кутията.

– Онази твоя леля атеистка те е настроила срещу Господ, нали?

– Не – поклати глава Фин. – Щеше да се радва, ако отраснех безгрижен езичник като нея, но ме подхвана твърде късно. Вече бях увреден. Инфектиран. Повярваш ли веднъж, е много трудно да спреш. Просто престанах да вярвам, че Бог е добър, това е всичко. И единственият отговорен за това е самият Бог. – Другият го изгледа в навъсено недоумение. – Разбира се, в онази нощ, когато отне родителите ми край Барвас, бях още дете. Сега, в моментите, когато разсъждавам трезво, съзнавам, че това са глупости, че такива неща просто се случват в живота. – Той замлъкна и добави горчиво: – Повече от веднъж. Затова само когато ме споходи усещането, че може би наистина има Господ, започвам да изпитвам гняв.

Доналд отново се залови с инструментите си.

– Нали не си дошъл наистина да ме питаш дали съм убил Ейнджъл Макричи?

– Ти не го харесваше особено.

– Много хора не го харесваха. Това още не значи, че биха го убили. – Той замълча, поклащайки един чук в ръката си, сякаш го преценяваше на тегло. – Но ако искаш да знаеш моето отношение, то не мисля, че е голяма загуба за света.

– Не звучи много християнско от твоя страна – рече Фин и Доналд пусна чука в кутията. – Дали е заради всички мизерии, които търпяхме от него като деца, или защото дъщеря ти го е обвинила, че я е изнасилил?

– Той я изнасили и още как. – Доналд се изправи лице в лице с него, предизвиквайки го да му възрази.

– Изобщо не би ме учудило. Точно затова искам да разбера какво се е случило.

Свещеникът мина покрай него и излезе в преддверието.

– Предполагам, че всичко, което ти трябва, е отразено в полицейския доклад.

Фин тръгна подире му.

– Предпочитам да пия вода от извора.

Доналд се закова намясто, обърна се и направи крачка към бившия си съученик. Все още бе поне три пръста по-висок от Фин, в добра форма, напълно способен да окачи Ейнджъл Макричи на въже и да го провеси от гредите на навеса за лодки в Порт ъв Нес.

– Не искам ти или който и да било друг да обсъжда повече това с нея. Не ѝ стига унижението, което е преживяла, а и полицията се отнесе с нея като с лъжкиня.

– Доналд, аз не се каня да я унижавам, нито да я обвинявам в лъжа. Просто искам да чуя нейната версия.

– Не.

– Виж, не ми се ще да го правя по трудния начин, но това е разследване на убийство. Ако реша да я разпитам, ще я разпитам.

В очите на Доналд припламна бащински гняв. Само за кратко, докато самоконтролът се намеси и го потуши.

– В момента не е тук. Отиде с майка си до града.

– Тогава ще намина пак. Например утре.

– Може би щеше да е по-добре, Фин, ако изобщо не се беше връщал.

В думите и тона на Доналд се съдържаше нотка на хладна заплаха. Трудно бе да се повярва, че това е същото момче, което някога го бе защитавало от побойниците, бе рискувало собствената си кожа, за да го спаси в нощта, когато лежеше повален от Ейнджъл Макричи пред местния магазин.

– И защо? Защото мога да открия истината? Какво толкова страшно има в истината? Ако Макричи бе изнасилил моята дъщеря, и аз вероятно бих се изкушил да взема закона в свои ръце.

Доналд поклати глава.

– Направо не е за вярване, че ме смяташ способен на подобно нещо, Фин.

– И все пак ще ми е интересно да знам къде си бил в събота вечер.

– Понеже твоите колеги вече ми зададоха същия въпрос, вероятно ще откриеш отговора някъде из протоколите им.

– Няма как да разбера дали протоколът лъже, докато с хората обикновено ми се удава.

– Бях там, където обикновено съм всяка съботна вечер. У дома, зает с писането на неделната си проповед. Жена ми ще го потвърди, ако си направиш труда да я попиташ. – Доналд отиде до вратата и я задържа отворена пред Фин в знак, че разговорът им е приключил. – А и във всички случаи не е моя работа да въздавам възмездие на грешниците. Всевишният сам ще реши каква участ заслужава Ейнджъл Макричи.

– Ако вече не го е сторил.

Фин излезе във ветровития следобед и дъждът започна да вали както подобава. Хоризонтално.

5 Решетки от метални греди или пръти, монтирани над изкоп в земята. Разстоянията помежду им позволяват преминаване на хора и автомобили, но спират добитъка и овцете. – Б. пр.