Черната къща

Дънкан влезе при брат си в рубката, а Фин отиде да легне на същата койка, която бе заемал при първото си пътуване осемнайсет години по-рано. Не очакваше да заспи, знаеше само, че ще разполага с достатъчно време да прехвърля отново и отново в съзнанието си всички онези въпроси, които го терзаеха. Въпроси, които щяха да намерят своя отговор едва на Скер. Всъщност дори и за това нямаше гаранция. Артър и Фионлах можеше вече да са мъртви, а той дори да не подозира. Тогава щеше да му остане единствено вината, че не е прозрял истината по-рано. Ето защо се учуди, когато Арчи го разтърси за рамото.

– Почти стигнахме, господин Маклауд.

Фин се измъкна изпод завивките сепнат и объркан и започна да трие очите си с длани. Глухото равномерно боботене на двигателите сякаш се бе превърнало в част от самия него, пулсиращо в главата му, разтърсващо всяка частица от тялото му. Траулерът се мяташе бясно върху вълните и той едва успя да изкачи стълбичката до камбуза, без да падне. Дънкан беше уловил съсредоточено щурвала, а Падриг седеше до него и се взираше мрачно напред в тъмнината. Щом видя отражението на Фин в стъклото, се обърна с думите:

– От час насам се мъча да се свържа с тях по радиостанцията, господин Маклауд, но се чуват само статичен шум и пращене. Това никак не ми харесва. Не е в стила на Гигс.

– Още колко време остава?

– Десетина минути, може и по-малко.

Фин се взря през илюминатора, но не видя нищо.

– Къде е проклетият фар? – Падриг щракна някакъв ключ и всички прожектори на „Пърпъл Айл“ пронизаха едновременно нощта. Стометровата скала, на която Фин едва не бе изгубил живота си, изникна почти мигновено пред тях, черна и лъскава, нашарена с бели ивици гуано. – Ляво на борд, по дяволите! – кресна той на брат си. Дънкан завъртя рязко щурвала и „Пърпъл Айл“ се наклони застрашително, посрещайки странично вълните, които блъскаха корпуса му. – Как може фарът да не свети!

– Мили боже! – възкликна неволно Фин, улавяйки рамката на вратата, за да се удържи на крака. – Снощи светеше ли?

– Разбира се! Можеше да го видиш от километри.

Дънкан овладя траулера, насочвайки отново носа срещу вятъра, и те започнаха да порят вълните към южния край на Скалата, докато не се озоваха в заслона на пролива между двата полуострова. Тук вятърът бе осезаемо по-тих, но вълните продължаваха да издигат и спускат триметровите си гърбици, разбивайки се на бяла пяна пред входовете на пещерите, на мястото, където обикновено се разтоварваха запасите.

Падриг поклати глава.

– Няма начин да стигнете с лодка дотам, господин Маклауд.

– Не съм дошъл чак дотук – викна Фин през рева на двигателите, – за да стоя в проклетия траулер, докато онзи човек убива сина ми!

– Ако доближа достатъчно, за да спуснем лодката, имаме реални шансове да се разбием в скалите.

– Видях веднъж как по време на буря баща ти вкара „Пърпъл Айл“ на заден ход до кея в Порт ъв Нес. В дните, когато ловците на гуга още акостираха там.

– Значи, помните случая, а? – очите на Падриг заблестяха.

– Всеки го помни. Тогава бях още момче, но хората продължиха да говорят за него с години.

– Нямаше страх този човек. Наумеше ли си, че може да направи нещо, правеше го и толкоз. Разправяха, че имал нерви от стомана, но според мен изобщо нямаше нерви.

– Но как е успял?

– Първо пуснал котва, а после обърнал кърмата към брега. Преценил, че ако стане напечено, ще превключи предавките, ще започне да обира котвената верига и тя ще го придърпа обратно в морето.

– Е, колко от куража на своя баща си наследил, Падриг?

Другият го изгледа напрегнато и продължително.

– Добре тогава. Но влезете ли веднъж в проклетата лодка, ще разчитате само на себе си, господин Маклауд. Повече нищо няма да мога да сторя за вас.