Черната къща

И така, с натежало от ужас сърце, аз потеглих към Скер онова лято, макар днес с всяка фибра на тялото си да съжалявам, задето го сторих.

През оставащото време до заминаването не общувах почти с никого. Вятърът се усили още и стана североизточен, а краят на лятото бе ознаменуван с буря, която вилня над острова цели два дни. Дъждът шибаше безжалостно откъм пролива Минч, а земята жадно го попиваше. Не отидох повече до Милънейс и двамата с Маршели така и не се сдобрихме след случката в плевнята. Стоях у дома в стаята си, четях и слушах как дъж­дът чука по стъклата, а вятърът повдига керемидите на покрива. В четвъртък вечер Артър се отби да ми каже, че на другия ден отплаваме. Не можах да повярвам на ушите си.

– Но вятърът още духа от североизток. Всички казват, че при такова време не можеш да доближиш Скалата.

– Прогнозата е за промяна на атмосферния фронт. Гигс смята, че разполагаме с двайсет и четири часов прозорец, за да стигнем дотам. Така че утре вечер тръгваме. Още следобед трябва да сме в Порт ъв Нес, за да качим запасите на борда. – Артър не изглеждаше по-доволен от мен. Двамата седяхме дълго време в мълчание, преди да ме попита: – Е, в крайна сметка ще дойдеш ли?

Нямах сили да го произнеса, затова само леко кимнах с глава.

– Благодаря – каза той. Сякаш го правех заради него.

На другия ден ни бяха нужни няколко часа, докато натоварим траулера „Пърпъл Айл“, пуснал котва на кея в Порт ъв Нес. Всичко, необходимо на дванайсет души, за да преживеят две седмици върху гола скала насред океана. На Скер нямаше естествени извори, затова цялата питейна вода се носеше в стари бурета от бира. А също безброй кашони с храна, два тона едра сол, инструменти, непромокаеми дрехи, радиостанция и разбира се, чували с торф за огньовете, които щяха да ни топлят и хранят. Тежката работа по пренасянето на всичко това от кея до палубата, а после складирането му в трюма отвлякоха вниманието ми от неизбежността на предстоящото отплаване. Вятърът бе поутихнал, но все още имаше силно вълнение и траулерът се клатеше под краката ни, като правеше задачата трудна, а на моменти и опасна. Освен това се измокрихме до кости от прибоя, който блъскаше в стената и ни засипваше с порой от солени пръски. До предишния ден той бе толкова силен, че експлозиите бяла пяна се издигаха на пет метра във въздуха, скривайки напълно кея от погледа.

Отплавахме с отлива в полунощ. Съпроводени от равномерното боботене на дизеловия двигател, напуснахме относително тихия заслон на залива и излязохме в открито море, напряко на високите като хълмове вълни, които се разбиваха в носа и обливаха палубата като разпенени реки. Скоро подминахме Бът ъв Луис и светлините на Нес потънаха безвъзвратно в нощта. За кратко продължихме да виждаме утешителния проблясък от фара на носа. После изчезна и той и остана единствено океанът. Безбрежни простори развълнуван океан. Ако пропуснехме Скер, следващата спирка бе Арктика. Взирах се в чернотата и единственото чувство, което изпитвах, бе на окаян ужас. Каквито и да бяха най-големите ми страхове, в този момент се носех право насреща им. Гигс доближи, дръпна ме за ръкава на мушамата и ми заръча да слизам долу. Там имало койки, запазени за Артър и мен. Първият и последният ден от пътуването били най-тежки, затова трябвало да поспим.

Не знам как съм заспал, сврян в тясното пространство под самия нос на траулера, жалък, мокър и треперещ. Но заспах. В продължение на осем часа сме плавали през бушуващите вълни, преодолявайки деветдесет километра от най-опасните води в света, а аз през цялото време съм тънел в непробуден сън. Мисля, че промяната в ритъма на мотора ме накара да отворя очи. Артър вече се катереше по стълбата към палубата. Потърках клепачи, навлякох мушамата и ботушите и го последвах навън. Вече се беше съмнало, небето бе забулено от парцаливи, раздирани от вятъра облаци, а в лицата ни шибаше ситен дъжд.

– Божичко – казах, – каква е тази воня?

Въздухът бе изпълнен с остър кисел мирис, нещо като смес между изпражнения и амоняк.

– Това е гуано, сираче – ухили се насреща ми Ейнджъл, който сякаш му се наслаждаваше. – Птичи курешки, събирани от сто века насам. Свиквай, следващите две седмици ти предстои да живееш сред тях.

Така познахме, че наближаваме Скер. По миризмата. Още не виждахме острова, но знаехме, че е там. „Пърпъл Айл“ намали скоростта до няколко възла. Вълнението спадна значително и вече по-скоро се носехме по талазите, отколкото да се борим с тях.

– Ето го! – извика някой и аз напрегнах очи да зърна легендарното място през мъглата и дъжда. Високата сто метра отвесна скала се очертаваше право пред нас, гола и черна, нашарена с бели ивици. Почти в същия момент мъглата се разнесе и слънчевите лъчи пронизаха облаците, потапяйки гледката в ярка контрастираща светлина и сянка. От върха се носеше нещо, подобно на безкраен снежен поток. Вгледах се по-внимателно и осъзнах, че снежинките са всъщност птици – великолепни бели птици, с жълти глави и размах от близо два метра между черните връхчета на крилете. Хиляди рибояди, изпълващи небето, преобръщащи се в светлината, яздещи вихрените въздушни потоци. Враждебното късче земя насред океана бе една от най-важните колонии в света и тези изключителни същества се връщаха тук всяко лято, за да снасят яйца и да отглеждат малките си. И бройката им нарастваше въпреки ежегодната дан от две хиляди екземпляра, събирана от мъжете на Кробост.

Скер имаше продълговата форма, ориентирана приб­лизително от югоизток на северозапад. Централният скалист хребет се спускаше от най-високата си точка на юг до около шейсетметрова височина в северния край подобно на рамо от упорит гнайс, опълчило се срещу бурните ветрове и чудовищните вълни. От западната страна три полуострова се вдаваха в океана и морето се пенеше бясно в подводните клисури помежду им.

Най-близкият, който в момента се извисяваше пред нас, се наричаше Полуостровът на фара заради автоматичния маяк, построен там. Между него и втория, най-дълъг полуостров, имаше тесен пролив, отворен на изток, но предоставящ заслон от запад и от север. Това бе единственото място на Скер, където можехме да акостираме и да разтоварим запасите си. Времето и безмилостният напор на стихиите бяха издълбали в скалата пещери, толкова дълбоки, че на места пронизваха целия остров и излизаха от другата му страна. Според Гигс, през тях можело да се гребе с малка лодка и да се видят величествените естествени катедрали, издигащи са на по двайсет-трийсет метра в мрака, но само когато морето е спокойно, тоест почти никога.

Цялата дължина на Скер бе седемстотин-осемстотин метра, а ширината му едва надхвърляше сто. Нямаше почва, нито трева, нямаше равно място или пясъчни заливи. Само оцвъкани в бяло скали, издигащи се право нагоре от водата. Трудно можех да си представя по-негостоприемно място под слънцето.

Шкиперът внимателно насочи „Пърпъл Айл“ през пролива и ние пуснахме котва в края му. След като оглушителният грохот на ръждясалата ѝ верига и боботенето на двигателя заглъхнаха, за пръв път си дадох сметка за шума, който вдигаха птиците. Това бе оглушителна какофония от писъци, крясъци и каканижене, също толкова всепроникваща, колкото и вонята на гуано. Накъдето и погледнеше човек, във всеки корниз, издатина или пукнатина в скалите се виждаха скупчени или лежащи в гнездата си птици. Рибояди, кайри, гмурци, буревестници. Заливът около нас гъмжеше от млади корморани, чиито дълги змиевидни шии постоянно се стрелкаха във водата в търсене на риба. Бе просто невероятно, че такъв гол и враждебен къс земя приютяваше толкова много живот.

– Хайде, синко – потупа ме Гигс по гърба. – Имаме работа за вършене.

Върху леките вълни бе спусната лодка и ние се заловихме с превозването на запасите до брега. Аз се качих с първата група. Гигс запали извънбордовия мотор и подкара към скалите, като в последния момент намали скоростта и завъртя лодката успоредно на брега. Моята задача бе да скоча с въже в ръка върху една издатина, широка не повече от половин метър, и да го прикрепя за метална халка, забита в скалите. Справих се, макар че в първия момент се подхлъзнах върху пок­ритата с лишеи повърхност и едва не се проснах по задник. След като лодката бе здраво завързана, започнахме разтоварването. Нареждахме буретата, сандъците и чувалите върху всяка възможна повърхност, докато не заприличаха на безразборна купчина, изсипана някъде от върха. С всеки курс нови мъже пристигаха и скачаха на брега. Недалеч от импровизирания пристан започваше устието на една от скалните пещери. То бе тъмно и зловещо и от него постоянно се носеше отекващият звук на водата, засмуквана от невидимите кухини, като стържещо дихание на живо същество. Лесно бе да си представиш как от подобни места са тръгнали легендите за дракони и морски чудовища.

След четири часа всички припаси бяха разтоварени, а дъждът започна отново – като мъглява пелена, която просмукваше всичко и правеше покритите с водорасли камъни хлъзгави и коварни. Последното, което свалихме на брега, бе малка гумена лодка. Четирима от екипажа я извлякоха и завързаха на двайсетина метра над залива. Тя бе предназначена за извънредни случаи, макар лично аз да не можех да си представя случай, който да ме накара да изляза с нея в морето. С изумление забелязах, че Ейнджъл е приклекнал над една цепнатина в скалите и използвайки тялото си като заслон, разпалва малък огън от торфени чимове. Върху него вече дори бе поставен чайник. „Пърпъл Айл“ изтръби със сирената си за мъгла, изтегли котвата и даде на заден ход. Изпитах отчаяно свиване под лъжичката, докато го гледах как обръща и се насочва към открито море, а помощник-шкиперът ни маха от кърмата. Траулерът бе единствената ни връзка с дома, единственият начин за връщане. Сега, след като той изчезна, останахме сами върху голия, брулен от ветровете камък, на деветдесет километра от най-близката земя. За добро или зло, аз бях тук и не ми оставаше друго, освен да се примиря.

Като по сигнал Ейнджъл започна да раздава канчета горещ чай. Отворихме кутии със сандвичи и всички наклякахме по скалата. Димът от огъня щипеше ноздрите ни, морето се плискаше в краката ни и ние пиехме, за да се сгреем, и ядяхме, за да възстановим силите си. Сега предстоеше всичкият багаж по някакъв начин да бъде изкачен чак до самото билото на острова.

Онова, което не очаквах, бе изобретателността на ловците на гуга. При предходните експедиции те бяха донесли дъски, от които се построяваше рампа, три педи широка и близо шейсет метра дълга. Тя се състоеше от триметрови секции, увити в зебло и скътани сред скалите за употреба при следващото идване. Сега една по една те биваха изваждани и укрепвани към скалата със здрави клинове и подпори. В крайна сметка се получи нещо като онези дървени улеи, които се виждат по черно-белите фотографии от времето на златната треска в Клондайк. Отгоре с трополене се спусна платформена количка, завързана на въже, и започнахме изтеглянето на сандъци, чували и навити на рула матраци. По-дребните предмети биваха подавани по верига, от ръка на ръка. Артър и аз работехме в мълчание, докато господин Макинес, който стоеше до нас, обясняваше как рампата ще стои сглобена през цялото време, докато сме на острова, а накрая ще бъде използвана за спускане на птиците – изкормени, оскубани, опърлени и осолени – надолу до лодката. Всичките две хиляди бройки. Не можех да си представя как само за четиринайсет дни ще убием и обработим толкова пилци.

Към средата на следобеда работата бе приключена и ние с Артър морно се изкачихме до върха, за да се присъединим към останалите. Там за пръв път видяхме останките от старата черна къща, сгушена сред камъните. Тя бе построена преди повече от два века и до днес ежегодно предоставяше подслон на ловците на гуга. Състоеше се само от четири стени и побелелите от слънцето и солта греди на несъществуващия пок­рив. Зяпнах при мисълта, че тази развалина предстои да бъде нашият дом. Господин Макинес, видял израженията на лицата ни, се ухили:

– Не се тревожете, момчета. Само за час ще я преоб­разим. Ще стане далеч по-уютна от сега.

Всъщност трансформацията се осъществи дори по-бързо. За да достигнем къщата, трябваше да изминем хаоса от камънаци, покрити с мокри лишеи и гуано. На всяка крачка прескачахме мътещите из пукнатините птици. Билото бе буквално покрито от тях, а гнездата – изработени от избелели останки от рибарски мрежи, измъкнати от морето. Зелени, оранжеви и сини, изглеждащи напълно абсурдно на това първобитно място. Докато се придвижвахме, бе невъзможно да избегнем бълвоча на малките на буревестниците. Те повръщаха като неволна реакция при внезапната ни поява и вонящата зеленикава жлъч пръскаше върху ботушите и мушамите ни.

Между стените на къщата бяха складирани и завити в зебло зелени листове гофрирана ламарина. Извадихме ги и се заловихме да ги ковем върху скатовете на покрива. После разстлахме зеблото върху тях, а най-отгоре метнахме рибарска мрежа, опъната посредством вързани за краищата ѝ камъни. Сега домът ни стана непроницаем за вятъра и дъждовете. Вътрешността бе тъмна и влажна, а мирисът на гуано – почти нетърпим. Подът бе заринат от всякакви боклуци за гнездене и първата ни задача бе да ги разчистим, както и да махнем самите гнезда, разположени във всяко възможно кътче по стените. Изнесохме ги навън и ги поставихме сред скалите, като внимавахме да не ги разрушим. В половин дузина празни варели бяха запалени огньове, за да изсушат прогизналата от влага постройка. Запасите бяха пренесени в задното помещение, което в традиционната черна къща би служило да се помещават животни.

Основната стая бързо се изпълни с гъст задушлив дим, преборващ вонята на гуано и процеждащ се на струйки навън през пукнатините. Очите ни взеха да сълзят, а Артър, чиито астматични дихателни пътища блокираха, изскочи в паника навън. Открих го да смуче отчаяно инхалатора си, докато най-сетне не усети облекчението на нахлулия в дробовете му кислород.

– Идете да поразгледате наоколо, момчета – рече ни Гигс. – Засега няма какво повече да свършите тук. Ще ви повикаме, щом дойде време за вечеря.

И така, ние бавно и внимателно си запроправяхме път сред скалите на север, към третия полуостров. Той представляваше извита каменна грамада, почти отделена от основната част на острова. Крачолите ни плющяха на вятъра, а дъждът се стичаше по мушамите ни като пелена. Още отдалеч видяхме на фона на сивото небе да се открояват купчини камъни, наредени един върху друг като надгробни могили. Сред тях се натъкнахме на първобитно, подобно на кошер жилище с отдавна пропаднал покрив. Намерихме що-годе равно място, за да седнем, и с доста труд запалихме цигари. Отново нямаше какво да си кажем, затова просто почивахме, отправили погледи нагоре, където в най-високата част се издигаше фарът – четвъртито съоръжение със странен стъклен купол, защитаващ прожектора. Около него кръжаха хиляди птици, а недалеч се намираше единственото равно място на целия остров – бетонна площадка, върху която два пъти в годината кацаше хеликоптерът за поддръжка. Океанът ни обкръжаваше от всички страни – студен и сиво-зелен на цвят. Талазите му се надигаха откъм скрития в дъжда хоризонт и неспирно се разбиваха на бяла пяна в подножието на скалите. Въпреки че на ост­рова имаше още десет души, а най-добрият ми приятел седеше до мен, не помня някога да съм се чувствал по-откъснат и самотен.

След известно време откъм лагера се зададе фигура. Щом приближи, видяхме, че е господин Макинес. Той ни подвикна, махна с ръка и взе да се изкачва към нас.

– Да го вземат мътните – дочух мърморенето на Артър през вятъра и дъжда, трополящ по качулката ми. – Не може ли поне за малко да ни остави на мира?

Извърнах се сепнато. Никога не го бях чувал да говори за баща си с такъв тон. Щом той стигна до нас, първите му думи бяха да отправи забележка съм сина си, че не бива да пуши в неговото здравословно състояние. Артър обаче продължи да дърпа от цигарата, без да му обръща никакво внимание.

– Знаете ли каква е историята на тази постройка? – попита господин Макинес, след като се настани до нас. – Това са останки от монашеска килия, обитавана според някои от сестрата на свети Ронан, Брунхилда. Има още една такава, открита на остров Сула, на двайсетина километра западно оттук. Според легендата останките ѝ били намерени в една от тях, но не знам в коя от двете. Както и да е, костите ѝ били избелели от стихиите като тебешир, а в гръдния ѝ кош гнездял корморан. – Той поклати глава. – Трудно е да се повярва, че някой е могъл да живее тук сам.

– А кой е построил каменните могили? – попитах.

От мястото си сега виждах, че те са десетки, осеяли извивката на полуострова подобно на гробище.

– Ловците на гуга. Всеки от нас си има своя и всяка година, щом пристигнем, добавяме по още един камък. Така един ден, когато вече ни няма, нашите наследници ще помнят, че сме били тук.

Вниманието ни бе привлечено от вик, идващ откъм лагера.

– Яденето сигурно вече е готово – каза господин Макинес.

Щом влязохме в къщата, тя се оказа удивително топ­ла и вече не толкова опушена. Ейнджъл готвеше над огън, запален във варел по средата, под отверстието в покрива, служещо за комин. Над огъня висеше окачено на верига котле, а върху скара бе поставен дълбок тиган. Вонята на гуано бе заместена от мириса на херинга, пържеща се в мазнината. В котлето вряха картофи, а отстрани се виждаше цяла купчина препечен хляб. Имаше и два големи димящи чайника.

Широките близо метър каменни первази, опасващи стените, сега бяха застлани с брезенти, а отгоре се виждаха наредени дебелите матраци, които по-рано бяхме мъкнали нагоре по скалите. Нашите легла. В оскъдната светлина на свещите, запалени тук-там из помещението, се виждаха пъплещите по тях буболечки и стоножки. Потръпнах при мисълта да прекарам там дори една нощ, а камо ли четиринайсет. Или повече.

Преди вечеря измихме ръцете си с вода, останала от миналогодишната експедиция – мътна, кафеникава течност, събрана в ръждив варел. После наклякахме на пода около огъня, а Гигс отвори своята Библия и започна да чете от нея на келтски. Едва чувах монотонния му напевен глас. По някаква причина бях обхванат от мрачно ужасяващо предчувствие. Може би по определени знаци, програмирани във времето и пространството, вече съм знаел какво ще се случи. Започна да ме тресе и щом молитвата свърши, изядох рибата си с треперещи ръце.

Не помня много от разговорите около огъня преди лягане. Бяхме сериозна група – отрудени, изтощени от времето мъже, събиращи запасите си от сила и упоритост за предстоящите дни. Вятърът се носеше с вой около древния ни каменен подслон, а дъждът неспирно барабанеше по покрива. Не знам дори кога съм си легнал, затова пък пазя ясен спомен от това как лежа на влажния матрак върху коравия камък, напълно облечен и увит в одеяла, с единственото желание да съм достатъчно малък, за да мога да плача на воля. Но големите момчета не плачат. Затова стиснах зъби и се унесох в неспокойна дрямка.