Черната къща

Двайсета глава

I

Някой го викаше по име. „Фин! Фин Маклауд!“ Силно и ясно, но отдалеч, някъде отвъд мъглата. Той се надигна от дълбините на съзнанието си като от мрака на морското дъно, проби повърхността и примигна болезнено от заслепилата го светлина. Наоколо се движеха сенки и силуети. Някой бе дръпнал платнището от входа и първите жълтеникави лъчи на изгряващото слънце проникваха в помещението. Заедно с вятъра, който завихряше последните струи дим от догарящия огън.

Когато Гигс бе казал, че трябва да опитат да подремнат до сутринта, това му се бе сторило абсурдно. И все пак сега дори не можеше да си спомни как се е свил върху каменната скамейка в ъгъла. Някакъв защитен механизъм просто бе спрял да работи. Вероятно същият, заключил болезнените преживявания от младостта му в продължение на цели осемнайсет години.

– Фин Маклауд! – извика отново гласът, но този път слухът му долови астматично хриптене в него.

Артър. Страхът го прониза като ледено острие. Скочи и се втурна към вратата, разбутвайки телата пред себе си. Гигс и още неколцина други вече бяха навън. Той заслони очите си с длан и забеляза в далечния край на носа, отвъд фара, две човешки фигури, очертани на фона на утринното небе. То бе почти ясно, само с няколко перести розови облака и изпълнено с хиляди рибояди, които пляскаха с огромни криле и с писъци изразяваха презрението си към пъплещите по земята хора.

До Артър и Фионлах имаше поне двеста метра, но Фин можеше да види въжето, омотано около врата на младежа. Ръцете му бяха вързани зад гърба и той се поклащаше в опасна близост до ръба на скалата, удържан да не падне в пропастта само от опънатото въже, което Артър държеше.

Фин се завтече към двете самотни фигури през хаоса от мокри и хлъзгави камъни. Артър го наблюдаваше със странна скована усмивка на лице.

– Знаех си, че си ти – извика, щом разстоянието помежду им намаля. – Видяхме траулера да пристига през нощта, а после и теб как се опитваш да стигнеш брега с шибаната надуваема лодка. Беше истинска лудост. Но ти стискахме палци, нали така, момче? – Той дръпна края на въжето. – Получи се дори по-добре, отколкото се надявах. Така ще можеш лично да наблюдаваш представлението. Как синчето ти полита от ръба на скалата. Хайде, Маклауд. Ела по-близо! Предполагам, че ДНК тестовете вече са излезли?

Фин вече се намираше на петнайсетина метра от тях и почти можеше да подуши във вятъра страха на младежа. Полицаят спря запъхтяно и се вторачи в някогашния си съученик със смесица от потрес и омраза.

– За тестовете не знам, Артър, но си повърнал едно от хапчетата си. Преднизон. Предписва се на астматици. Няма кой друг да е бил.

– Боже, как не се сетих за това – изсмя се другият. – Щях да го направя нарочно.

Фин приближаваше все повече, като се стараеше да не прекъсва разговора.

– Ти си убил Ейнджъл Макричи само за да ме докараш тук.

– Браво на теб, отличник! Винаги си бил твърде умен и цял живот си патиш от това.

– Но защо точно Макричи?

– А защо не? Той беше едно обикновено говно. Кой щеше да заплаче за него?

Фин си помисли за сълзите в очите на Калъм, някогашното момче, осакатено от Ейнджъл.

– А и във всички случаи той си го просеше. – Усмивката на Артър изчезна от устните му. – Нали беше тук преди осемнайсет години и чу всичко за историята с баща ми. Не минаваше и ден, без да ми я напомни, да ме заплаши с публично унижение. – Лицето му се сгърчи от ярост и омраза. – А ти спомни ли си вече? Гигс опресни ли ти паметта?

Фин кимна.

– Чудесно. Радвам се, че е така. Цялата тая идиотщина с амнезията. Дълго време си мислех, че се преструваш, докато накрая не ми просветна, че е истина. Че си успял да избягаш от острова, от миналото, от всичко. А аз оставах тук, с болна майка на ръце, която да храня през тръбичка. Женен за единствената жена, която някога съм обичал, но захвърлена от Фин Маклауд и с неговото копеле в корема. Със спомена за всичко, което баща ми ни причини. И с позора от това, че един куп хора също го знаят. Заради теб. Докато ти си развяваше байрака, където ти скимне. Господи! – Той отметна глава назад и устреми гневен взор към небето. – Но вече край, Фин. Ще видиш сина си да умира на същите тези скали, където някога по твоя вина загина баща ми.

– Предполагам, знаеш, че детето ми бе блъснато от кола?

– Прочетох го във вестника, мой човек. И нап­раво си умрях от кеф. Най-сетне малко гадост да полепне и по твоята тефлонова кожа. Всъщност точно тогава цялата идея се избистри в главата ми. Че имам шанс да проваля и твоя живот, както ти провали моя.

Вече ги деляха не повече от три метра и Фин ясно виждаше лудостта в очите му, както и ужаса в очите на Фионлах.

– Спри там, където си – рече рязко Артър.

– Ако искаше да си доставиш удоволствие да ме гледаш как страдам за сина си – каза Фин, – трябваше да дойдеш миналия месец в спешното отделение на Единбургската кралска болница. Момченцето ми беше само на осем, а аз бях до него, когато почина. – В изражението на Артър трепна мимолетна искрица съчувствие. – Тогава щеше да останеш спокоен, че животът ми е съсипан завинаги от загубата на детето ми. Но не и днес.

– Как така? – смръщи вежди Артър.

– Ще ми е много жал да видя младия Фионлах да си отива, но това няма да е смърт на мое дете.

Недоумението на Артър прерастваше в гняв.

– Какви, по дяволите, ги дрънкаш, Маклауд?

– Просто изтъквам факта, че Фионлах не е мой син. Маршели го е казала само за да те подразни. Един вид глупаво отмъщение, задето е трябвало да се задоволи с теб вместо с мен. За да не си мислиш, че си я спечелил твърде лесно. – Той направи няколко предпазливи крачки напред. – Фионлах е твое дете, Артър. Винаги е бил и винаги ще бъде. – Той видя шокираното изражение върху лицето на младежа, но неумолимо продължи: – Толкова години да го пребиваш от бой, да си изкарваш на него яда към мен. И през цялото време си малтретирал собствената си плът и кръв. Точно както правеше приживе баща ти.

И последните следи на увереност и самообладание се изпариха от лицето на Артър. Личеше си, че е изправен пред истина, която не може да понесе.

– Това са глупости! Лъжеш!

– Нима? Помисли си добре. Помниш ли колко пъти Маршели се е опитвала да си върне думите обратно? Да те увери, че го е казала само за да те нарани? – Фин направи още две крачки.

– Не! – Артър извърна бавно глава и погледна момчето, което бе удрял и ритал в продължение на седемнайсет пъклени години. Чертите му се сгърчиха в болезнена гримаса. – Не, тя ми е казала истината, а после е разбрала, че е сгрешила. Но истината не може да се върне обратно, ти поне го знаеш, Фин.

– Излъгала е, за да те нарани, Артър. Ти си този, който е искал да е истина. Да имаш някой, на когото да си отмъщаваш за моето отсъствие. Жертвено агне. Боксова круша за цялата омраза, която си таял към мен.

– Нее! – нададе зверски вой Артър, карайки всяко косъмче по гърба и ръцете на Фин да настръхне.

После пусна въжето и полицаят бързо пристъпи напред, за да дръпне момчето от ръба на скалата. Усети как цялото му мършаво тяло се тресе, но не знаеше дали от студ, или от страх. После Фин протегна ръка към някогашния си приятел.

– Хайде, Артър. Не е нужно всичко да свършва по този начин.

Но другият го гледаше с насълзени невиждащи очи.

– Твърде късно е. Няма връщане назад. – В помътнения му взор се четеше цялата трагедия на неговия живот, всеки нюанс на болка, всяко завъртане на ножа, който в крайна сметка бе забил в самия себе си. – Съжалявам. – Гласът му бе едва доловим шепот, отнесен от вятъра, далечно ехо от извинението на собствения му баща към Фин осемнайсет години по-рано. – Толкова съжалявам.

За един кратък миг погледите им се срещнаха, после той се обърна и без да продума повече, полетя в безд­ната, а рибоядите се вдигнаха наоколо като огнени ангели, готови да отнесат душата му в ада.