Черната къща

Петнайсета глава

Обикновено спях като заклан, но тази нощ бях неспокоен. Не мога да твърдя, че съм имал някакво предчувствие за онова, което ще се случи. Най-вероятно е било просто от леглото. То беше моето старо легло, на което съм спял през първите три години от живота си, преди баща ми да построи таванските стаи. Заемаше една ниша в стената на кухнята – помещението, в което основно преминаваше нашето съществуване. Представляваше нещо като дървена бърлога, с шкаф за съхранение на бельо отдолу и завеса, отделяща я от останалата стая.

В него винаги се чувствах на топло и сигурно място. Унасях се в сън от тихите гласове на родителите си, носещи се отвъд завесата, а се събуждах от мириса на тлеещ торф, препечени филийки и звука на бълбукаща върху печката овесена каша. Трябваше ми дълго време да привикна към студеното уединение на новата стая под покрива, но след като това стана, вече трудно заспивах в старото си легло. Онази нощ бях в него, защото леля бе дошла да се грижи за мен, а тя нямаше желание да търчи непрестанно нагоре-надолу по стълбите.

Вероятно все пак съм задрямал, защото първото, което си спомням, бе звукът от гласове в антрето и хладното течение, нахлуващо в моето убежище през отворената врата. Измъкнах се по пижама и стъпих бос върху дюшемето. Кухнята бе озарена от жарта в огнището и от някаква странна синя светлина, преминаваща през стените. Отне ми известно време, докато осъзная, че идва отвън. Пердетата не бяха спуснати и аз отидох да надзърна през прозореца. През дъжда, стичащ се по стъклото, видях замъглените очертания на паркирала полицейска кола. Отблясъците на синята лампа, въртяща се на покрива ѝ, бяха почти хипнотизиращи. Пред къщи имаше някакви хора, носеше се женски глас, стенещ като от болка.

Нямах представа какво се случва, бях още объркан и полузаспал, когато вратата се отвори. Лампата в стаята светна и ме заслепи. Леля ми стоеше на прага, бледа като призрак, а леденият въздух нахлуваше покрай нея и ме обгръщаше като голямо студено одеяло. Отзад видях полицай и още една жена в униформа. Но всичко това са само разпокъсани картини в паметта ми. Днес не мога да разкажа ясно какво точно се е случило. Помня само топлата мекота на гърдите на леля ми, когато тя изведнъж коленичи пред мен и ме прегърна. „Бедното момченце, бедното малко момченце“, повтаряше отново и отново, като хлипаше всеки път, щом си поемеше дъх.

Едва на следващия ден разбрах, че родителите ми са мъртви. Ако едно осемгодишно дете изобщо може да разбере какво е смъртта. Че са отишли на танци в Сторноуей и няма повече да се върнат. Трудна концепция за възприемане на тази възраст. Помня, че им се сърдех. Как така няма да се върнат? Нима не знаеха, че ще ми липсват? Нима не ги беше грижа? Но аз бях прекарал повече от достатъчно време в църквата, за да имам що-годе сносна представа за рая и ада. Това бяха местата, където човек отиваше след смъртта. Или в едното, или в другото. Затова, когато леля ми каза, че моите родители са отишли в рая, знаех, че това се намира някъде отвъд небесата и че попаднеш ли веднъж там, връщане назад нямаше. Единственото, което не разбирах, бе защо.

Обръщайки поглед назад, се удивявам на обяснението на леля ми, имайки предвид отношението ѝ към Бога и религията. Предполагам е решила, че това ще е най-добрият начин да ми поднесе новината. Но всъщност не съществува добър начин да научиш, че родителите ти са мъртви.

Бях в шок. През целия ден къщата изглеждаше пълна с хора. Леля ми, всевъзможни далечни братовчеди, съседи, семейни приятели. Поредица от лица, които се вайкаха и суетяха над мен. Тогава чух и единственото обяснение какво всъщност се е случило. Леля ми така и не отвори дума за това през всичките години, докато живеехме заедно. Но някой – нямам представа кой, просто глас в претъпканата стая – каза, че от канавката случайно изскочила овца и баща ми свил рязко, за да я избегне. „Недалеч от Барвас, нали се сещате, край оная хижа със зеления ламаринен покрив.“ Гласовете се снижиха до шепот, който едва можех да различа, сетне друг изрече: „Колата се преобърнала половин дузина пъти, преди да се запали“. Сподавени въздишки, последвани от възклицание: „Божичко, какъв ужасен начин да умреш!“.

Често си мисля, че има хора, изпитващи нездрав интерес към смъртта.

Прекарах дълго време в стаята си, почти без да забелязвам суматохата на долния етаж, пристигащите и потеглящите коли. Чувах посетителите отново и отново да повтарят колко съм смел, а леля ми да ги уверява, че не съм пролял нито една сълза. Сега вече знам, че сълзите са форма на приемане на действителността. А аз още не бях готов да я приема.

Седях на ръба на леглото си, а вцепенението ме изо­лираше от студа. Оглеждах своята стая, изпълващите я познати предмети. Плюшената панда, с която спях, стъклената топка с елени и валящи снежинки, получена за предишната Коледа. Големият кашон играчки от дните, когато още едва съм пълзял, пълен с цветни пластмасови формички и късчета „Лего“. Шотландската ми футболна фланелка с името на Кени Далглиш и номер 7 на гърба. Топката, купена от баща ми от спортния магазин в Сторноуей един съботен следобед. Купчината кутии с настолни игри. Двете лавици, пълни с детски книжки. Родителите ми може и да не разполагаха с много пари, но винаги се бяха грижили да не ми липсва нищо. Досега. Когато вече не можеха да ми дадат онова, от което се нуждаех най-много.

Докато седях така, ми мина през ума, че един ден и аз ще умра. Това не ми бе хрумвало преди и сега, в теснотата на ужасеното ми съзнание, мисълта започна да се бори за пространство с мъката от загубата. Но аз скоро я прогоних, решавайки, че след като съм едва на осем и смъртта ми е твърде далечна, ще се занимавам с нея, когато ѝ дойде времето.

И все още не можех да заплача.