Черната къща

Беше мразовита нощ и вятър на пориви носеше сняг откъм пролива Минч. Никак не ми се щеше да напускам топлата сигурност на общежитието и да се впускам в някаква безумна авантюра с несигурен изход. Но вече бях дал обещание на Калъм, затова малко преди девет и половина ние се измъкнахме навън с вдигнати яки на дъждобраните и нахлупени над челата бейзболни шапки, скриващи лицата ни. Бяхме оставили един от прозорците на първия етаж отворен, за да се приберем. До него се стигаше по водосточна тръба, макар идеята да се катеря в подобно време никак да не ми се нравеше.

Сторноуей приличаше на призрачен град. Уличните лампи хвърляха бледни кръгове светлина върху празните тъмни улици. Богобоязливите му жители отдавна се бяха заключили в топлите си домове, за да гледат телевизия и да сърбат горещо какао, преди да се мушнат в леглата. От пристанището, през воя на вятъра, долиташе дрънченето и поскърцването на траулерите, вързани край кея. Ледените черни води се плискаха в бетонните подпори и обливаха в бяла пяна плитчините на залива. Прекосихме бързешком пустата Бейхед Стрийт и поехме по моста към дърветата на отсрещния бряг. Изкачихме хълма, шибани безмилостно от суграшицата, и се озовахме на пътя над голф клуба. Тогава изведнъж небето сякаш се разтвори и невероятна среб­риста лунна светлина се разля над идеално окосената трева – толкова ярка, че човек почти очакваше да види играчите, замахващи със своите стикове из игрището.

Замъкът Люс бил построен през седемдесетте години на XIX век от сър Джеймс Матисън, който купил остров Луис през 1844-а с пари, придобити от търговията с опиум. Той и съдружникът му Уилям Джардин го внасяли в Китай, превръщайки шест милиона китайци в безнадеждни наркомани. Странно е, като си помислиш, че нещастието на тези милиони хора е довело до преобразяването на това късче земя на Хебридите, намиращо се на хиляди километри, в противоположния край на света. Както и че обитателите на земята заедно с нея самата са могли просто да бъдат купувани и продавани. Та въпросният Матисън изградил ново пристанище и прокарал газ и водопровод в Сторноуей. Построил тухларна в Гарабост, а също корабостроителница и химичен завод за извличане на катран от торф. Преобразил шейсетината километра кални коловози из острова в триста километра прилични пътища. И разбира се, съборил стария хотел „Сийфорт Лодж“ на хълма, гледащ към града, за да построи своя замък в псевдотюдорски стил – удивителна сграда от розов гранит, увенчана с кули и назъбени бойници. Днес тя доминира над цялото пристанище и е може би най-необичайното нещо, което ще видите на Хебридския архипелаг. Разбира се, в онези дни аз още не знаех цялата история. Замъкът просто си стоеше там, както бе стоял открай време, и аз го приемах подобно на стръмните скали, опасали Бът, или на великолепните плажове край Скараста и Лъскънтър.

Докато стигнем, само няколко прозореца все още светеха и сградата се издигаше като тъмна грамада над върховете на дърветата. Калъм и аз подминахме главния вход – огромна сводеста арка, водеща до тежки двойни врати – и заобиколихме отзад, до едноетажната пристройка на котелното помещение, където Ейнджъл бе казал, че ще чака Калъм. И наистина, щом влязохме в дългото тясно пространство между котелното и пералнята, от сенките край стената се отлепи фигура и ни махна с ръка.

– Хайде, по-бързо!

С удивление видях, че това е Артър. И той явно остана не по-малко учуден, че ме вижда.

– Ти пък какво правиш тук? – прошепна в ухото ми.

– Грижа се за Калъм – опитах да се пошегувам.

Но той само поклати глава, което още повече усили мрачните ми предчувствия. През боядисана в червено врата влязохме в тъмно преддверие, вмирисано на кисело зеле. Скоро разбрах защо – Артър ни преведе през кухните, от които излязохме в дълъг коридор, обхващащ цялата фасада на замъка, смътно озарен от синкавото дежурно осветление. Докато подминавахме някогашната библиотека и балната зала, ми мина през ум, че ако ни хванат, то най-вероятно ще бъде тук. Всяка от вратите по близо шейсетметровото разстояние можеше всеки миг да се отвори и ние нямаше къде да се скрием. Най-сетне се добрахме до парадното стълбище в края и прескачайки по две стъпала наведнъж, се качихме на първия етаж, а оттам по-тясно вито стълбище – и до втория. След още поредица от врати и сумрачни коридори стигнахме висок прозорец в северното крило на замъка. Пред него в нетърпеливо очакване стояха повече от половин дузина момчета. Светнаха фенерчета и аз бегло мярнах лицата им. Някои ми бяха познати, други – не. Мърдо Руад и Ейнджъл също бяха сред тях.

– Какво правиш тук, сираче? – изръмжа тихо Ейнджъл също както Артър по-рано.

– Просто се грижа на Калъм. Да не му се случи нещо.

– И защо трябва да му се случва?

– Ти ми кажи.

– Слушай, умнико – сграбчи ме Ейнджъл за реверите. – След пет минути оная кучка ще влезе да се къпе, така че не разполагаме с никакво време.

– Аз и без това няма да се качвам на покрива – освободих се от хватката му.

– Ще се качиш и още как – намеси се Мърдо. – Иначе нощният пазач ще те спипа тук и нали се сещаш какво те чака.

– Не ми пука от нощния пазач. Ако искаш, викни го сам, тогава цялата ви игричка ще отиде по дяволите.

Той стисна зъби, но не намери какво да отговори и бе принуден да отстъпи.

Ейнджъл отвори прозореца и излезе на пожарната стълба.

– Хайде, Калъм. Идвай тук.

– Недей, Калъм – намесих се. – Гласят ти клопка.

– Ти да мълчиш! – просъска ми свирепо Ейнджъл. После обаче гримасата му премина в усмивка и той се обърна към колебаещия се Калъм. – Хайде, синко. Не ти гласим нищо освен едно хубаво плакнене на очите. Ако не побързаш, ще го изпуснеш.

Калъм пренебрегна моя съвет, обърна се и прекрачи през перваза. Аз шумно го последвах. Все още се надявах да го разубедя.

Металната стълба слизаше до междинна площадка и после се обръщаше под ъгъл до нивото на първия етаж. Други стъпала водеха нагоре до покрива над главния портал, а сетне опасваха стената до фасадата на замъка. Оттук по сгъваема стълба се стигаше до корниз под самите бойници. Ейнджъл я разгъна и я облегна под удобен за качване наклон.

– Ето, готово.

Калъм погледна нагоре и в очите му се появи паника. От най-горното стъпало до корниза имаше близо метър.

– Няма да успея – промълви.

– Разбира се, че ще успееш. – Гласът на Ейнджъл звучеше успокоително.

Калъм се извърна към мен с уплашено заешко изражение.

– Ела с мен, Фин. Не ме бива много с височините.

– Да беше мислил за това, преди да дойдеш – под­викна му приглушено Мърдо през прозореца.

– Няма нужда да го правиш, Калъм – казах аз. – Хайде просто да си вървим вкъщи.

Не бях подготвен за яростта, с която Ейнджъл ме блъсна в стената.

– Ти отиваш с него, сираче. – Усетих пръски от слюнката му върху лицето си. – Да се грижиш да не му се случи нещо. Нали затова дойде?

– Никъде няма да вървя!

Ейнджъл се наведе и прошепна почти нежно в ухото ми:

– Или се качваш нагоре, или слизаш надолу. По бързия начин. Сам избирай.

– Хайде, Фин – примоли се Калъм. – Страх ме е да отида сам.

– Добре тогава – рекох троснато, понеже видях, че няма какво друго да сторя.

Погледнах към бойниците и за сетен съжалих, че изобщо съм се забъркал в това. Всъщност не изглеждаше чак толкова трудно да се придърпаш и да минеш през една от пролуките между тях. Покривът отвъд вероятно бе плосък, а те образуваха естествен предпазен парапет.

– Времето ни изтича – каза Ейнджъл. – А колкото по-дълго стоим тук, толкова по-вероятно е да ни хванат.

– Хайде, тръгвай и да приключваме – обърнах се към Калъм.

– Значи и ти идваш?

– Ще бъда точно зад теб.

Погледнах назад към Артър през отворения прозорец, но той само сви рамене, сякаш в знак, че ако съм решил да придружа Калъм, вината си е моя.

– Щом се качите – упъти ни Ейнджъл, – ще видите насреща си капандурите на мансардата. Като запалят лампата в банята, ще разберете през коя трябва да гледате.

През цялото време се чудех какъв точно е номерът и какво ще открием, щом се озовем на покрива. Така или иначе връщане назад нямаше. Поне дъждът за момента бе спрял, а и луната хвърляше достатъчно светлина.

Калъм започна да се изкачва, но трепереше толкова силно, че цялата стълба под него задрънча.

– По-тихо, за бога – улови я с две ръце Ейнджъл, сетне махна с глава към мен. – Хайде, сираче, твой ред е. – И се ухили широко, което окончателно ме увери, че всичко ще свърши със сълзи.

Както и предположих, преминаването от стълбата на покрива се оказа сравнително лесно. Дори и за Калъм. Присъединих се към него, приклекнал върху плос­ката, залята с битум повърхност. Оттук се откриваше гледка над цялата околност и пристанището. Траулерите край кея изглеждаха като детски играчки, а отвъд, на хълма, се простираше градът, чиито улици образуваха мрежа от светли нишки между смълчаните домове. Далеч в пролива Минч се забелязваше танкер, пъплещ упорито на север през вятъра и вълните.

Стръмният скат на мансардата се издигаше точно пред нас. На него действително имаше няколко стъклени капандури, но нито една не светеше.

– А сега какво? – прошепна ми Калъм.

– Нищо. Просто ще седим и ще чакаме.

Настанихме се с гърбове, облегнати на бойниците, обгърнали коленете си с ръце, за да се сгреем. Поглед­нах часовника си. Стрелките показваха почти десет и пет. Някъде под нас долетя дрънчене и сподавен кикот и аз за миг се изкуших да зарежа всичко и да се върна, но мисълта за очакващия ни край пожарната стълба Ейнджъл бе достатъчна, за да ме накара да жертвам още няколко минути.

Изведнъж най-близката от капандурите се озари, хвърляйки върху покрива правоъгълник от жълта светлина. Очите на Калъм заблестяха и той изведнъж живна.

– Това трябва да е тя. Хайде, идвай. – И бързо запълзя нататък.

Реших, че след като и без това съм тук, нищо не пречи да погледна. Последвах го и около минута двамата клечахме под нивото на капандурата, събирайки куража да надзърнем. Чувахме как вътре тече вода, а някой се движи из помещението.

– Ти си първи – рекох. – По-добре побързай, преди прозорецът да се е замъглил от парата, че тогава няма да видим нищо.

– Вярно, не бях се сетил за това – сепна се той и като се повдигна на пръсти, залепи лице за стъклото. Миг по-късно просъска нещо и се смъкна отново до мен, позеленял от ярост.

– Копелета! Шибани копелета!

Никога не го бях чувал да ругае така.

– Какво има?

– Виж сам – рече той, дишайки шумно през носа. – Копелета!

Придърпах се нагоре по покрива на мансардата, докато не стигнах капандурата. В същия момент някой отвътре дръпна райбера и я отвори. И аз се озовах очи в очи с едра дебела белолика жена, поне шейсетгодишна, която носеше розова найлонова шапчица. И нищо друго. Изуменото ѝ изражение трябва да е било огледално копие на моето собствено. Двамата изпищяхме едновременно, после тя залитна назад и се пльосна във ваната, при което потръпващата ѝ бяла плът измести десетки литри гореща вода, заливайки целия под. За кратко останах парализиран, неспособен да откъсна взор от тлъстото създание, борещо се във ваната. Осветеното ми лице трябва да се е виждало ясно като бял ден, защото тя се бе вторачила в него, вирнала бедра високо във въздуха. Нямах никакво желание да гледам какво има между тях, но взорът ми сам се бе приковал там в безмълвен потрес. Жената си пое дъх, дълбоко и пресекливо, при което гърдите ѝ изскочиха като две розови планини над повърхността, и канският ѝ вик едва не ми спука тъпанчетата. Пуснах се и се приземих почти върху главата на Калъм.

– Какво стана? – облещи се насреща ми той.

– Не питай – поклатих глава. – Давай да се омитаме оттук!

Зад гърба ни продължаваха да се носят писъци:

– Помощ! Изнасилване!

Ще ти се, помислих си. Околните прозорци започнаха да светват. Притичах до мястото, откъдето се бях­ме качили на покрива, чувайки Калъм да топурка зад мен. Промуших се между бойниците и спуснах крак, за да напипам най-горното стъпало на стълбата. Но там нямаше нищо.

– По дяволите!

– Какво има? – попита разтревожено Калъм.

– Онези гадове са махнали стълбата.

Едва сега осъзнах какъв е бил планът им. Да ни хванат в капан на покрива. Ана навярно изобщо е нямало да се къпе тази вечер, нищо чудно дори да е била в заговор с тях. Но не бяха предвидили, че някой друг ще взема вана – дебелата дама, която ни бе видяла и бе вдигнала на крак целия замък. Само въпрос на време бе да ни открият и тогава цялата история щеше да ни излезе през носа. Върнах се и отпуснах безсилно ръце. Гневът в мен се бореше с предвкусването на предстоящото унижение.

– Не можем просто да стоим тук. – В гласа на Калъм трепна паника. – Ще ни хванат!

– А какъв друг избор имаме? Няма начин да слезем долу, освен ако изведнъж не са ти поникнали криле.

– Не бива да ни хващат! Не бива! – Той изпадаше в истерия. – Какво ще каже майка ми?

– Мисля, че в момента това е най-малката ни грижа, Калъм.

– О, боже, о, боже – повтаряше той отново и отново. – Трябва да направим нещо. – И започна да се провира между бойниците.

– Къде тръгна? – сграбчих го аз.

– Ако стъпим върху корниза, оттам можем да скочим на пожарната стълба. Разстоянието е по-малко от три метра.

И това от устата на човек, който само допреди десет минути изпитваше ужас от височините.

– Ти луд ли си? Прекалено опасно е.

– Не, ще успеем. Ще видиш, че ще успеем.

– Калъм, опомни се! Недей!

Но не беше по силите ми да го спра. Той се залови за два съседни бойника и спусна нозе върху корниза. Вече и в северната кула светваха прозорци. Жената продължаваше да пищи, но гласът ѝ сякаш идваше по-отдалеч. Представих си я как тича гола из коридорите и неволно потръпнах.

Калъм хвърли поглед надолу и когато вдигна отново лице към мен, то бе бледо като на мъртвец под сиянието на луната. В очите му имаше странно изражение, от което стомахът ми се сви. Усещах, че предстои да се случи нещо лошо.

– Фин, май сбърках. Не мога да го направя. – Гласът му бе слаб и треперещ.

– Дай ръка.

– Не мога да помръдна, Фин. Не мога да помръдна.

– Глупости. Само ми подай ръка и ще те издърпам обратно на покрива.

Но той клатеше глава.

– Не мога да го направя. Не мога. Не мога.

И после пред невярващия ми взор просто се пусна и полетя назад в мрака. Останах като вкаменен. Настъпи кратка тишина, прекъсната от металическия трясък на пожарната стълба. Самият Калъм не издаде и звук.

Измина навярно половин минута, преди да събера сили да погледна. Той бе пропуснал междинната площадка и се бе стоварил върху парапета цял един етаж по-надолу. Тялото му лежеше извито под неестествен ъгъл и не помръдваше.

Стори ми се, че изживявам някакъв безумен кошмар. Стиснах клепачи и горещо се замолих да се събудя.

– Маклауд! – долетя името ми отдолу, съпроводено от подрънкване.

Отворих очи и видях на площадката Ейнджъл. Той отново бе разгънал стълбата и се мъчеше да закачи куките ѝ в металните халки под корниза.

– Маклауд! Смъквай се веднага оттам!

Аз обаче бях камък. Същият гранит като този на стените, вграден в тях за вечни времена. И не можех да откъсна поглед от сгърченото тяло на бедния Калъм на десет метра под себе си.

– Маклауд! – този път Ейнджъл почти изкрещя.

Кръвта нахлу отново в смръзналите ми вени и аз започнах неконтролируемо да се треса. Но поне можех отново да се движа. Промуших се между бойниците, стъпих върху стълбата и с омекнали като восък нозе заслизах надолу. После Ейнджъл ме сграбчи за яката и ме дръпна към себе си. Лъхна ме застоял мирис на тютюн и за втори път тази вечер усетих плюнките му върху лицето си.

– Никому нито дума. Нито една шибана дума. Изоб­що не си бил тук, ясно? – Когато не отвърнах нищо, той ме разтресе и повтори: – Ясно? – Аз кимнах. – Доб­ре, върви. Надолу по пожарната стълба. И дори не пог­леждай назад.

После ме пусна и се отправи обратно към прозореца, оставяйки стълбата закачена на мястото ѝ на стената. От мрака на коридора надзъртаха пребледнели физиономии. Аз стоях като истукан и той, след като пропълзя вътре, се обърна и ме изгледа. За първи път, откакто го познавах, видях в чертите му страх. Истинс­ки страх.

– Тръгвай! – и затвори прозореца.

Обърнах се и заслизах трескаво по дрънчащите стъпала, докато не се озовах на долната площадка. Тук спрях. За да продължа, трябваше да прекрача тялото на Калъм. Лицето му бе извърнато към мен, спокойно и отпуснато, сякаш заспало. И тогава видях кръвта, процеждаща се бавно върху метала изпод тила му, гъс­та и тъмна като меласа. Из двора на замъка се носеха гласове, външните лампи край парадния вход светнаха. Коленичих и докоснах бузата му. Тя бе още топла, а гърдите му се издигаха и спускаха. Той дишаше. Но нямаше нищо, което да мога да сторя за него. Само въпрос на минути бе да го открият. И мен също, ако останех. Прекрачих го внимателно и се заспусках бързо надолу, като прескочих последните пет-шест стъпала и се втурнах към укритието на дърветата. Чух подире си вик и тичащи стъпки по чакъла, но не се обърнах. Спрях едва когато стигнах моста. От далечината се носеше вой на сирена и проблясваше синя лампа на линейка. Коленете ми се подгъваха, затова се облакътих на перилата и повърнах във водата под себе си. По бузите ми под ледения февруарски вятър се стичаха сълзи. Накрая се обърнах и поех, подтичвайки, дългия път нагоре по Макензи Стрийт към Матисън Роуд. Прозорците на повечето къщи вече тъмнееха и аз се чувствах като единствения жив човек в цял Сторноуей.

Когато стигнах Рипли Плейс, сирената на линейката се разнесе отново – тя вече пътуваше обратно от замъка към болницата. Ако вярвах в чудеса, тогава щях да помоля Господ да сътвори едно и Калъм да се оправи. Може би сбърках, че не го сторих.