Черната къща

Истинското копеле се оказа набит дребосък с коса с пясъчен цвят, зализана назад върху ниското широко чело. Излъчването му бе старомодно, одеколонът – също (дали не беше „Брут“?), и още преди да си отвори устата, Фин вече бе сигурен, че е от Глазгоу.

– Старши инспектор Том Смит. – Той се изправи иззад бюрото си и му протегна ръка. – Съболезнования за загубата ти, Маклауд.

Фин се зачуди дали всички знаят и реши, че вероятно са ги предупредили. Ръкостискането на Смит бе кратко и енергично. Когато седна отново, Фин забеляза, че ръкавите на изгладената му бяла риза са акуратно навити нагоре до лактите, а бежовото сако – внимателно окачено върху облегалката на стола. Дебелите пръсти на ръцете и ноктите му бяха безупречно чисти и поддържани, а бюрото, макар и отрупано с книжа, вдъхваше усещане за ред.

– Благодаря – отвърна механично Фин.

– Заповядай, седни. – Докато говореше, погледът на Смит оставаше насочен към документите. – Имам тринайсет криминални инспектори, включително местните, и двайсет и седем полицаи, които работят по случая. Това прави четиресет души на острова, на които мога да разчитам. – Той най-сетне вдигна очи. – Не съм сигурен защо точно ми трябваш ти.

– Не съм подавал искане да идвам тук, сър.

– Знам, системата ХОЛМС те е избрала. Определено не по моя идея. – Смит замълча за секунда. – Онова убийство в Единбург... имаш ли някакви заподозрени за него?

– Не, сър.

– След цели три месеца?

– През последните четири седмици бях в отпуск.

– Да, вярно. – Той сякаш изгуби интерес към разговора и се върна към книжата си. – И какво велико просветление смяташ, че ще можеш да хвърлиш върху нашия малък случай тук?

– Не мога да кажа, преди да съм в течение на подробностите, сър.

– Всичко е в компютъра.

– Имам обаче едно предложение.

– О, нима? – Смит го повдигна скептично вежди. – И какво е то?

– Ако аутопсията още не е извършена, може би си струва да привлечем патоанатома, занимавал се с единбургското убийство. Така ще имаме база за сравнение от първа ръка.

– Чудесна идея, Маклауд. Което навярно е и причината вече да ми е хрумнала. – Смит се облегна назад със самодоволство, почти толкова натрапчиво, колкото и одеколонът му. – Професор Уилсън пристигна снощи, с последния полет. – Той хвърли поглед към часовника си. – Аутопсията трябва да започне след около половин час.

– Значи, няма да транспортирате тялото до Абърдийн?

– Условията и тук са достатъчно добри. Защо да караме планината да ходи при Мохамед?

– Какво точно очаквате от мен?

– Честно казано, инспектор Маклауд, нищо. Разполагам с чудесен екип, напълно способен да се справи с разследването и без твоята помощ. – Той изпусна недоволна въздишка. – Но системата ХОЛМС, изглежда, смята, че си способен да кажеш има ли някаква връзка с убийството от Лийт Уок, или не. А опазил ни господ да не изпълняваме заръките на ХОЛМС. Затова най-добре иди да присъстваш на аутопсията, хвърли едно око на уликите и ако ти дойде нещо наум, ще го обсъдим. Става ли?

– Бих искал да огледам и местопрестъплението, ако е възможно.

– Никакъв проблем. Ето, сержант Гън ще те разведе. Местните момчета и без това нямат много работа за вършене.

Пренебрежението му към всички извън неговия екип, включително Фин, бе очевидно.

– А също да получа достъп до документацията. – Фин изпробваше късмета си. – Да поговоря със свидетелите, със заподозрените, ако има такива.

Смит наду устни и го фиксира продължително.

– Не мога да те спра да го направиш, Маклауд. Но имай предвид, че очаквам да приключим с цялата тази история в рамките на няколко дни. И за да не останеш с погрешно впечатление, нека те осведомя, че изобщо не вярвам в единбургската връзка.

– И защо?

– Наречи го интуиция. Хората тук са простовати – той се подсмихна. – Но ти знаеш това по-добре от мен. – Почукването на молива по бюрото ясно издаваше раздразнението му, че е принуден да обяснява своите съображения на по-младши служител, при това от друго подразделение. – Мисля, че става въпрос за груба имитация. Че убиецът е местен. Имал е зъб на жертвата и се е опитал да прикрие следите, като ни наведе на мисълта за друг извършител. Ето защо смятам да мина по най-прекия път.

Фин устоя на изкушението да се усмихне. Той знаеше всичко за преките пътища. Още от ранна възраст бе научил, че те лесно могат да се окажат заобиколни. Но старши инспектор Смит явно не бе стигнал до тази мъдрост, защото продължи:

– Освен ако при аутопсията не изскочи нещо неочаквано, ще взема ДНК проби от всички дееспособни мъже в Кробост, както и от всеки допълнителен заподозрян, попаднал в полезрението ни. Надали ще се окажат повече от няколко стотин души. Доста по-икономично, отколкото да ангажираме куп полицаи в разследване, точещо се седмици наред.

Смит явно принадлежеше към новата порода полицейски шефове, чиято основна грижа бе финансовата равносметка.

И все пак Фин остана учуден.

– Значи, разполагате с ДНК на убиеца?

– Така смятаме – разцъфтя в усмивка Смит. – Въп­реки местните предразсъдъци в неделя пуснахме екипи от униформени да претърсят околността. Намерихме дрехите на убития в найлонова торба за смет, захвърлена в канавка на половин километър разстояние. Бяха целите изпоцапани в повръщано. И тъй като съдебният лекар бе доста уверен, че жертвата не е повръщала, следваше да предположим, че е бил убиецът. Ако и патоанатомът го потвърди, значи имаме чудесен образец от ДНК на нашия човек.