Черната къща

Това бе последният път, когато го видях, и оттогава живея със спомена за този сетен миг. Пръснатите лунички по тебеширенобялото лице. Гъстите рижави къдрици. Лепкавата кръв върху метала под него. Неестествената извивка на тялото, проснато в лунната светлина.

Откараха го по въздух в специализирана клиника в Глазгоу. От слухове узнахме, че си е счупил гръбнака и вече няма да може да ходи. Той така и не се върна в училище и прекара дълги месеци в интензивно лечение. Удивително е колко бързо времето заличава отворените рани на съзнанието. Щом стана ясно, че истинските обстоятелства около инцидента никога няма да излязат наяве, нови спомени замениха старите подобно на зарастваща кожа и бедният Калъм постепенно мина на заден план в умовете ни. Една стара рана боли само ако мислиш за нея, затова избягваш да го правиш. Стига да можеш.