В деня на погребението времето бе като отражение на гнева и отчаянието, с които тепърва ми предстоеше да се примиря. Валеше дъжд, преминаващ в лепкава суг­рашица. Декемврийските ветрове духаха откъм морето, обръщаха чадърите и шибаха лицата. Хапещи и студени.

Помня единствено черно и сиво. Състоя се дълга служба в църквата, от която още ме преследват звуците на келтските псалмопения – тези прости, неакомпанирани гласове, даващи такъв могъщ израз на моята мъка. После пред къщи, където двата ковчега бяха пос­тавени редом върху столове насред улицата, се съб­раха над сто души. Черни палта, вратовръзки и шапки под дъжда. Черни чадъри, борещи се с вятъра. Бледи тъжни лица.

Бях твърде малък, за да помагам при носенето, затова просто заех своето място начело на процесията, веднага след ковчезите. Артър вървеше до мен. Можех да доловя вълнението му по астматичното хъхрене в гърлото при всяко вдишване. И бях неочаквано трогнат, когато малката му студена ръка се пъхна в моята и я стисна в мълчалив израз на приятелство и съчувствие. Аз се държах здраво за нея през целия дълъг път до гробището.

На остров Луис само на мъжете се разрешава да придружават мъртвите до мястото на сетния им покой, затова, докато тръгвахме от къщата, жените стояха край пътя и ни гледаха. Забелязах сред тях майката на Маршели с покрусено от скръб изражение и си спомних как ухаеше на рози в първия ден, когато посетих фермата. Маршели, с черни панделки в косите, се бе уловила за полите на палтото ѝ. Направи ми впечатление, че този ден не носеше очила. Срещнах през дъжда нейните сини очи и видях в тях толкова болка, че трябваше да сведа поглед.

И тогава дойдоха сълзите, скривани от дъжда. За първи път плачех за своите родители. И навярно едва тогава осъзнах, че тях наистина ги няма.


Загрузка...