Черната къща

Трета глава

I

Фин едва бе вдигнал куфара си от лентата за багаж, когато една едра ръка сграбчи дръжката му и го взе от него. Той се обърна изненадан и видя насреща си едро, дружелюбно усмихнато лице. Беше кръгло, без бръчки, увенчано от сресана назад черна коса, обилно намазана с гел. Принадлежеше на мъж малко над четиресетте, с едро телосложение, висок към метър и осемдесет, тоест почти колкото Фин. Носеше тъмен костюм, бяла риза и синя вратовръзка, а върху тях – тежка, дебело подплатена канадка.

– Сержант Джордж Гън – представи се с подчертан местен акцент, като пъхна другата си едра ръка в неговата. – Добре дошли в Сторноуей, господин Маклауд.

– Просто Фин, Джордж. И как, по дяволите, се сети кой съм?

– Мога да разпозная ченге от сто крачки. – Мъжът се ухили и докато излизаха на паркинга, добави, приведен под напора на западния вятър: – Вероятно ще забележите някои промени. Само едно си остава същото – вятърът. Никога не се уморява да духа.

Днес обаче времето бе сравнително меко, сгрявано от августовското слънце, което на моменти надничаше измежду разкъсаните облаци. Гън подкара своя фолксваген към кръговото на изхода на летището, а оттам – през хълма и надолу към града. Разговорът постепенно се насочи към убийството.

– Първото за новото хилядолетие – рече Гън. – Като следва да отбележим, че за целия двайсети век сме имали само едно.

– Е, да се надяваме, че и през двайсет и първия няма да има повече. Къде се правят обикновено аутопсиите?

– В Абърдийн. Не че и на острова нямаме трима съдебни лекари. Все добри доктори, с практика в града. Двама от тях ползваме като патоанатоми – при инциденти и други подобни. Но по-сериозните случаи отиват в Абърдийн. В болницата във Форестърхил.

– Инвърнес не е ли по-близо?

– Да, но тамошният патолог не се разбира с нашите. Не ще да поема случаи, освен ако той не прави всички аутопсии. – Гън хвърли дяволит поглед към Фин. – Но не си го чул от мен.

– Че какво си ми казал?

Лицето на Гън се разля в широка усмивка, с която показваше на Фин, че помежду им е възникнала дру­жеска връзка.

Докато се движеха по дългото право шосе към Сторноуей, градът се разстла пред очите им – скупчен около пристанището и обраслия с дървета хълм отвъд. Фериботният терминал в края на новия вълнолом, пос­троен през деветдесетте, заприлича на Фин на летяща чиния със своята конструкция от метал и стъкло. Зад него старият кей изглеждаше пуст и занемарен. Странно бе усещането да види отново тези места. Гледани отдалеч, те сякаш не се бяха променили особено. Само летящата чиния беше нова – и със сигурност бе донес­ла със себе си известен брой извънземни.

Минаха покрай боядисаната в жълто фабрика на „Кенет Макензи Лимитид“, където в миналото по рафтовете бяха лежали милиони метри ръчно тъкан туид, предназначен за износ. Редица новоизникнали сгради водеха до голямо студио, където с държавни пари се финансираше продукцията на телевизионни програми на келтски. Макар да не беше на мода по времето на Фин, сега келтският език представляваше многомилионен бизнес. В училищата дори преподаваха на него математика, история и други предмети, а говоренето му се смяташе за шик.

– Преди година-две ремонтираха „Енгебретс“ – поясни Гън, докато минаваха покрай въпросната бензиностанция с минимаркет към нея. – Дори е отворена в неделя. Освен това почти навсякъде в града можеш да хапнеш и пийнеш по време на Сабат.

Фин поклати глава с удивление.

– Всяка неделя имаме по два полета от Единбург – продължи сержантът. – А и фериботът от Улапул също се движи.

Фин помнеше как някога в неделя целият остров замираше. Беше невъзможно да се нахраниш навън, да заредиш бензин, дори да си купиш цигари. Туристите бродеха из улиците гладни и жадни, без никаква възможност да си тръгнат преди първия ферибот в понеделник. Разбира се, публична тайна бе, че след като службите в сторноуейските църкви приключат, кръчмите и хотелите се пълнят с тайни неделни гуляйджии, промъкващи се през задните входове. В крайна сметка хапването и пийването по време на Сабат не бяха незаконни, а просто немислими. Или поне не биваше да става пред хорските очи.

– Все още ли заключват люлките? – В паметта на Фин изникна тъжната неделна гледка на заключените с вериги и катинари детски люлки.

– Не, спряха преди няколко години. – Гън се подсмихна. – Противниците на реформите тогава коментираха, че подобни малки камъчета преобръщат колата. И може би са прави.

Фундаменталистките протестантски църкви се разпореждаха с живота на острова от векове. Знаеше се, че собственик на бар или ресторант, който им се опълчи, тихомълком ще бъде изтикан от бизнеса, няма да може да поднови лиценза си, банковият му кредит ще секне. За външните наблюдатели мощта на църквата изглеждаше почти средновековна, но на острова тя бе съвсем реална – някои секти заклеймяваха всяко развлечение като греховно, а какъвто и да е опит да бъде подкопан авторитетът им – като дело на дявола.

– Имай предвид – допълни Гън, – че макар вече да не заключват люлките, никога няма да видиш дете да ги използва в неделя. Както и няма да видиш домакиня да простира прането си. Поне не на открито.

Нов спортен център закриваше от погледа някогашното училище на Фин. Преминаха покрай зданието на местния съвет на Хебридските острови и бившия хотел „Сийфорт“, срещу които се редяха традиционни къщи от варовик със стъпаловидни фронтони. Смесица от стара и нова грозотия.

Сторноуей си бе останал все така неугледен, както и в миналото. Гън сви по Луис Стрийт, където между къщите се гушеха пъбове и тъмни малки магазинчета, а после наляво по Чърч Стрийт, по средата на която се намираше полицейският участък. Фин забеляза, че всички табели с имената на улиците бяха на келтски.

– Кой води разследването?

– Екип от Инвърнес – отвърна Гън. – Долетяха с хеликоптер рано в неделя сутрин. Старши инспектор, сержант и седем полицаи. Също и съдебни лекари. Отгоре явно са взели нещата на сериозно, след като случаят се разчу.

Участъкът се състоеше от няколко сгради с розова мазилка на пресечката с Кенет Стрийт, в съседство със Залата на Царството на Свидетелите на Йехова и с един китайски ресторант. Гън премина през портала и паркира успоредно с голям бял полицейски бус.

– Откога работиш тук, Джордж?

– От три години. Отрасъл съм в Сторноуей, но повечето ми стаж е минал по другите острови. А също и в Инвърнес.

Гън се измъкна от колата, шумолейки с импрегнирания плат на канадката си. Фин също слезе през другата врата.

– И как приемаш факта, че са възложили разследването на външни хора?

– Не останах особено изненадан – усмихна се примирено Гън. – Нали ние тук не разполагаме с нужния опит.

– А какво представлява шефът на екипа?

– О, ще ти хареса. – В погледа му се появи закачлива искрица. – Истинско копеле е.