Черната къща

Дъвчеща дъвка сервитьорка им донесе двете кафета. Масата им се намираше до прозореца и отвън по Кромуел Стрийт бръмчеше неспирен поток автомобили. Времето все още бе мрачно, оловносивото море разбиваше вълните си на бели гребени в кея на пристанището.

– Не знам защо си поръчах кафе. – Момичето въртеше лъжичката между пръстите си. – Аз дори не го обичам.

– Ще ти взема нещо друго. – Той вдигна ръка, за да повика сервитьорката.

– Не, няма нужда.

Дона продължи да си играе с лъжичката и част от кафето ѝ се разплиска в чинийката. Фин сипа захар в своето и започна да го разбърква търпеливо. Ако искаше да научи нещо, беше най-добре да не прибързва.

– Знам, че майка ми ви е казала истината за господин Макричи – заговори най-сетне тя. Изражението ѝ бе удивително невинно за момиче, скалъпило обвинение в изнасилване. – Почти сигурна съм, че и баща ми е разбрал за моята лъжа.

– Така е.

Тя доби изненадан вид.

– Значи, знаете, че той не го е убил.

– Нито за миг не съм смятал, че баща ти е убивал когото и да било, Дона.

– Тогава защо го държите?

– Той не е задържан. Само помага в разследването. Въпрос на процедура.

– Нямах представа, че ще създам толкова неприятности. – Тя прехапа устни в опит да сдържи сълзите си.

– А какво знае Фионлах?

Сълзите внезапно минаха на заден план.

– В смисъл?

– В смисъл знае ли, че си бременна?

Тя сведе очи и наново се залови да играе с лъжичката.

– Още не. Аз... все не намирах начин да му съобщя.

– Тогава няма причина да се съмнява в твоята история за Макричи. Освен ако ти самата не си му казала, че е лъжа. Каза ли му? – Момичето поклати глава. – Значи, все още смята, че си била изнасилена от него.

Взорът ѝ отведнъж се изпълни с негодувание.

– Да не би да смятате, че той го е убил? Та аз в живота си не съм срещала по-мил човек от него.

– Е, трябва да признаеш, че си му предоставила доста силен мотив. Освен това целият е покрит със синини, за които не желае да даде обяснение.

Сега тя изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото възмутена.

– Как може изобщо да допуснете нещо подобно за собствения си син?

Цялото самообладание на Фин в миг го напусна. Трябваше да си повтори наум репликата, за да повярва, че действително я е чул.

– Откъде разбра? – попита с дрезгав глас.

– От самия Фионлах – рече с нараснала увереност Дона.

Това просто не беше възможно.

– Фионлах знае?

– Винаги е знаел. Откакто се помни. Господин Макинес му го казал още когато е бил малък. Щом ми го каза, разбрах, че наистина съм специална за него, защото преди мен не го е споделял с никого. – Оживлението, озарило погледа ѝ при спомена, помръкна. – И двамата бяхме сигурни, че това е причината баща му постоянно да го бие.

Фин усети свиване под лъжичката.

– Как така? – попита с пресъхнала уста.

– Баща му е доста як, а Фионлах не е точно Мистър Вселена, нали? Това продължава и до днес.

– Не те разбирам. – Явно бе схванал нещо погрешно.

– Какво не разбирате? Господин Макинес вече от години пребива от бой Фионлах. Винаги внимава някой да не го види, но му е пукал ребра, веднъж дори му счупи ръката. Гърбът му, гърдите, краката вечно са в синини. Сякаш караше него да плаща за бащините му грехове.

Фин затвори очи и пожела да се пробуди от този кошмар. Но той още не беше приключил.

– Фионлах винаги го е пазил в тайна. Не го е споделял с никого. До онази нощ, когато двамата, сещате се... го направихме. Тогава видях с очите си и той ми разказа всичко. Неговият баща – всъщност той не му е никакъв баща, нали? – е чудовище, господин Маклауд. Истинско чудовище.