Черната къща

Кръчмата „Макнийл“ бе душна и претъпкана, изпълнена със застоял дъх на алкохол и с гласовете на подпийнали мъже. Никъде нямаше свободна маса, а пред бара се блъскаше цяла тълпа. Прозорците бяха запотени, както и повечето от клиентите, прекарали тук вече час или два. При появата на дванайсетте ловци на гуга и Фин отвсякъде се надигнаха шумни възгласи и наздравици. Екипажът на траулера бе останал на борда да се подготвя. Очертаваше се бурно плаване и за него щяха да са нужни трезви глави.

Фин скоро се оказа с халба бира в едната ръка и чаша уиски в другата.

– Гориво и разредител – ухили се налудничаво Артър. – Точно каквото ти трябва, за да си стъпиш на краката.

Това бе най-бързият начин да се напиеш. След като приятелят му се обърна към бара, Фин затвори очи и гаврътна наведнъж уискито, след което го поля с дълга глътка бира. Може би идеята в крайна сметка не беше чак толкова лоша. Но в този момент зърна с периферното си зрение Фионлах, който си пробиваше път към тоалетната. Остави двете чаши на тезгяха и също се запъти натам.

Докато стигне, момчето вече миеше ръцете си на мивката. На писоарите двама мъже вдигаха циповете на панталоните си и той ги изчака да излязат. Фионлах го наблюдаваше напрегнато в огледалото. По изражението му личеше, че знае, че нещо не е наред.

– Е – заговори Фин, след като останаха сами. – Ще ми кажеш ли за синините по ръцете си?

– Вече ти казах днес – отвърна тийнейджърът, пребледнял.

– Защо би премълчал подобно нещо?

При звука на собствените си думи от плажа Фионлах се обърна рязко.

– Защото не е твоя работа, ето защо. – И се опита да мине покрай него, но Фин го сграбчи, завъртя го и вдигна пуловера му под импрегнираната мушама.

– Господи! – промълви при вида на гърдите му, пок­рити с жълтеникаво-сини натъртвания. После го блъсна с лице към стената, за да огледа гърба му. И там бледата като слонова кост кожа бе осеяна с уродливи петна. – Добре са те подредили, момче.

Фионлах с усилие се отскубна и застана с лице към него.

– Вече ти казах, не е твоя работа!

Фин дишаше тежко, мъчейки се да овладее емоци­ите, които заплашваха да го задушат.

– Аз сам ще преценя това.

– Нищо няма да преценяваш. Справяхме се и без теб цели осемнайсет години. А сега се появяваш и само разстройваш майка ми, баща ми, мен. Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошъл?

Вратата към заведението се отвори и Фионлах стрелна очи над рамото на Фин, за да провери кой е. Лицето му възвърна част от цвета си и той побърза да излезе навън. Фин се обърна и видя пред себе си объркано усмихващия се Артър.

– Какво става тук?

– Нищо. – Фин въздъхна и понечи да тръгне подир младежа, но месестата длан на Артър го спря.

– Да не си му казал нещо? – В гласа му имаше истинска заплаха, а цялата топлина се бе изпарила от пог­леда му.

За Фин бе трудно да повярва, че това е същото малко момче, което някога го бе държало за ръка при пог­ребението на родителите му.

– Не се притеснявай, тайната ти е в безопасност. – И той сведе очи към ръката на стария си приятел, още опряна в гърдите му.

Артър бавно я свали и отново се усмихна, но вече не така дружелюбно.

– Е, всичко е наред тогава. Не бих искал твоето синче да застава помежду ни.

Фин го подмина и се върна в бара, озъртайки се за Фионлах. Ловците на гуга се бяха скупчили и сред тях забеляза Гигс, който го наблюдаваше с тъмните си замислени очи. Но от младежа нямаше и следа. Нечие тупване по гърба едва не изкара въздуха от дробовете му.

– Виж ти, и това ако не е нашето шибано сираче.

Фин се извъртя. За един безумен сюрреалистичен миг почти очакваше да види Ейнджъл Макричи. Или призрака му. Но вместо това над него се извисяваше червендалестото подигравателно лице на неговия брат. И сега Мърдо Руад му се стори също така огромен, както и в първия учебен ден. С единствената разлика, че бе надебелял, а рижавата му коса бе станала по-тъмна, зализана назад над широкото плоско теме. Носеше дебело яке върху мръсна бяла тениска и широки дънки, чието дъно висеше някъде около средата на бедрата му. Едрите му мазолести ръце изглеждаха така, сякаш могат да строшат кокосов орех.

– За какво си се върнал тук да цапаш въздуха?

– Опитвам се да открия убиеца на брат ти.

– Да, бе, сякаш те е грижа.

Фин усети как му прекипява.

– Знаеш ли какво, Мърдо? Може и да не ме е грижа. Но работата ми е да хващам убийците и да ги пъхам зад решетките. Дори ако са очистили такива боклуци като твоя брат. Ясно ли ти е?

– Не, копеленце такова, не ми е ясно! – Другият бе почервенял от гняв, тлъстите му бузи се тресяха. – Сега ще видиш ти кой е боклук.

И се хвърли напред, но Фин бързо отстъпи встрани, наблюдавайки как инерцията стоварва противника му право върху една отрупана с чаши маса, която се срина под тежестта му. От нея наскачаха стреснати, залети с питиета мъже, които започнаха гневно да го псуват. Мърдо се озова на колене на пода, в своеобразно бирено кръщене. Нададе яростен рев, изправи се отново и с вид на разярена мечка се заозърта наоколо. Фин стоеше леко запъхтян, заобиколен от кръг жадни за кръв посетители, които надаваха насърчителни викове. Усети нечия желязна хватка върху лакътя си, обърна се и видя сериозното напрегнато лице на Гигс.

– Хайде, Фин, ела да те изведем оттук.

Но Мърдо вече атакуваше, масивният му юмрук пореше въздуха. В последния момент Гигс дръпна Фин назад и юмрукът срещна физиономията на едър плешив мъж с побойнически вид и бухнали мустаци. Носът на мъжа сякаш се пръсна подобно на презрял плод. Краката му се подгънаха и той рухна на пода като чувал с картофи.

В заведението настана суматоха, над която се извиси един-единствен пронизителен глас, остър и властен. Женски глас.

– Вън! Марш навън! Всички, преди да съм извикала полицията.

– Ами че тя вече е тук – обади се някой шегаджия и онези, които познаваха Фин, се разсмяха.

Съдържателката бе дама на средна възраст, нелишена от привлекателност, с руси къдрици, обрамчващи изящното ѝ личице. Но беше в бизнеса от години и знаеше добре как да се справя с подпийнали клиенти.

– Вън! – извика отново, като удари с дебела дървена палка по тезгяха на бара.

И никой не се реши да спори с нея. Няколко дузини мъже се изсипаха на пустата допреди миг улица. Дъждовните локви блестяха под светлината на лампите, които едва смогваха да разпръсват сумрака. Гигс още държеше Фин за лакътя и ловците на гуга се скупчиха край тях, за да го отведат по посока на кея. Гласът на Мърдо се разнесе през воя на вятъра.

– Бягай, копеленце пикливо! Бягай заедно с шибаните си приятелчета, както си правил винаги!

Фин спря и отскубна ръката си.

– Зарежи го – каза Гигс.

Но той се обърна и застана лице в лице с яростта на брата на убития, а тълпата ги заобиколи в мълчаливо очакване.

– Хайде идвай, жалък страхливец такъв. Какво чакаш?

Фин го погледна. Цялата омраза, трупана в продължение на трийсет години, изгаряше гърдите му. Знаеше, че това не е в негова полза. Трябваше да се освободи от напрежението. Въздъхна дълбоко.

– Защо не се помирим, Мърдо? И двамата знаем, че боят никога не е решавал нищо. – И пристъпи предпазливо към огромния мъж с протегната напред десница.

Мърдо го зяпна невярващо.

– Ти сериозно ли говориш?

– Не – каза Фин. – Не говоря сериозно. Просто исках да се приближа достатъчно, за да съм сигурен, че ще улуча.

И с всичка сила заби крак право в слабините на Мърдо, хващайки го напълно неподготвен. Изуменият израз на другия почти незабавно се замени с гримаса на непоносима болка. Докато той се превиваше надве, Фин го пресрещна с коляно в лицето и видя как кръвта бликва от носа и устата му. Мърдо залитна назад към тълпата от зяпачи, която се раздели подобно на Червено море, за да го пропусне. Фин го последва, а стиснатите му юмруци работеха като бутала, стоварваха удар подир удар в големия мек търбух, изкарвайки пъшкания и стонове измежду окървавените устни. Всеки удар беше разплата. За онзи първи ден в училищния двор, когато бе блъснат в стената и спасен единствено благодарение на намесата на Доналд Мъри. За нощта, в която бяха откраднали тракторната гума. За бедния Калъм, обречен на живот в инвалиден стол. За цялата бруталност, раздавана от този безмозъчен насилник през годините. Фин си даде сметка, че губи бройката на ударите, а с тях губи и разсъдъка си, обзет от неконтролируема ярост. Но продължаваше да ги нанася отново и отново. Мърдо бе паднал на колене, с белнати очи, а кръвта излизаше на мехури от устата му, лееше се от ноздрите му. Ревът на тълпата бе оглушителен.

Нечии корави ръце уловиха отзад лактите на Фин, притиснаха ги в хълбоците му и почти го отлепиха от земята.

– За бога, човече, спри, ще го убиеш! – Той обърна глава и видя пред себе си разтревожената физиономия на Джордж Гън. – Да се махаме оттук, преди да е дош­ла полицията.

– Нали ти си полицията.

– Униформената полиция – процеди през стиснати зъби Гън. – Ако си още тук, когато се появят, с кариерата ти е свършено.

Фин омекна и остави Гън да го отведе през подвикващата тълпа. Сред лицата смътно мярна това на Фионлах. Младежът изглеждаше шокиран. Артър пък се смееше, явно във възторг, че Мърдо Руад най-сетне си е получил заслуженото.

Докато вървяха бързешком към хотел „Краун“, чуха вой на полицейска сирена. Това бе сигнал за тълпата да се разпръсне. Двама от приятелите на Мърдо го уловиха под мишниците и го повлякоха по-надалеч. Всичко беше приключило.