Черната къща

Понякога, когато не искаш да поемеш отговорността, започваш да нагласяш нещата така, че обстоятелствата или пък другата страна да излязат виновни за прекъсването на връзката. Същото се получи и при мен през първия семестър в университета в Глазгоу. Гледайки сега назад, сам не знам кой е бил човекът, населявал моето тяло през седмиците, докато есента бавно преминаваше в зима. Той бе опърничаво копеле, мрачно и заядливо. Пиеше прекалено и пушеше твърде много трева. Правеше любов с Маршели, когато му скимне, а през останалото време се държеше с нея като с парцал. Срамувам се да кажа, че съм го познавал или че по някакъв начин съм бил свързан с него.

Открих много неща за себе си. Открих, че не се интересувам от изкуства, нито от това да взема диплома. Всъщност изобщо не се интересувах от следването. Като си помисля само за всички часове, пропилени за мен от бедния господин Макинес! Толкова време и усилия на вятъра! Открих, че със своя акцент звуча като провинциалист за жителите от вътрешността на Шотландия, и направих всичко възможно да го изгладя. Спрях да говоря келтски дори с Маршели, дори и когато бяхме сами. Открих, че съм привлекателен за нежния пол и че никога няма недостиг на момичета, желаещи да спят с мен. В онези дни СПИН още не се беше развихрил и на неангажиращия секс се гледаше леко. Случваше се да отида на парти с Маршели, а да си тръгна с някоя друга. Щом се приберях в апартамента, я заварвах сама в тъмното. Тя не признаваше, че плаче заради мен, но аз откривах петна от размазан грим върху възглавницата ѝ.

Развръзката настъпи в края на първия семестър. В стаята срещу нас живееха две момичета, едното от които ме харесваше. Показваше го открито, дори когато Маршели беше наоколо, и тя я мразеше заради това. Казваше се Анита. Хубаво момиче, но твърде настъпателно. Подобно на Шийна. А аз никога не съм харесвал това, затова въпреки всичките ѝ аванси се дърпах.

Един ден се върнах по-рано от университета. Вместо да ходя на лекции, бях отскочил до един бар. По-голямата част от стипендията ми за годината вече бе изхарчена, но мен не ме беше грижа. Бях поел твърдо по пътя на самоунищожението. Студът хапеше бузите, а побелялото небе над града вещаеше сняг. Улиците пъстрееха с коледна украса. Родителите ми бяха умрели две седмици преди Коледа и оттогава винаги се потисках на този празник. Леля ми също никога не се опитваше да го направи специален, затова, докато другите деца го предвкусваха с вълнение и нетърпение, аз го очаквах с тих ужас. Сега престорената печалбарска веселост на големия град, лампичките по дърветата и ярко осветените витрини, непрестанно повтарящите се коледни песнички по магазини и заведения само усилваха чувството ми за изолация.

Когато влязох в апартамента, бях леко пийнал и погълнат от самосъжаление. Заварих Анита сама в кухнята. Тъкмо си свиваше джойнт и вдигна поглед към мен, зарадвана да ме види.

– Здрасти, Фин. Тъкмо ми попадна малко страхотна трева. Искаш ли да си дръпнеш?

– Разбира се.

Включих телевизора и не щеш ли, от следобедната програма на Би Би Си 2 прозвуча келтска реч. Беше просто някакво дублирано анимационно филмче, но въпреки това усетих бодване на носталгия.

– Божичко – рече Анита. – Нямам понятие как го разбираш. На мен ми звучи като норвежки, пуснат на бързи обороти.

– Защо не вървиш да си го начукаш? – измърморих на келтски.

– Я, какво беше това? – усмихна се тя.

– Казах, че искам да те чукам.

Анита повдигна игриво вежда.

– Ами Маршели?

– Маршели не е тук.

Тя запали цигарата, всмукна продължително и ми я подаде. Докато изпълвах дробовете си, наблюдавах как пушекът бавно излиза измежду нейните полуотворени устни.

– Правила ли си някога любов по келтски? – подхвърлих.

– По келтски? – засмя се тя. – Какво ще рече?

– Ако беше правила, нямаше да питаш.

Анита стана, взе джойнта от ръката ми и като дръп­на от него, долепи уста до моята, за да споделим дима. Гърдите ѝ се притиснаха в мен, а свободната ѝ ръка се плъзна към чатала ми.

– Защо не ми покажеш?

Ако бяхме отишли в нейната стая вместо в моята, нещата можеше и да се развият различно. Но когато човек е пийнал, надрусан и с момичешка ръка между краката, не мисли особено. Леглото не беше оправено още от сутринта. Аз включих газовата камина, после двамата се съблякохме и се мушнахме под същите чаршафи, които Маршели и аз бяхме споделяли предишната нощ. Беше студено, затова се притиснахме един в друг, за да се сгреем, а аз ѝ говорех тихо на келтски.

– Сякаш ми правиш заклинание – промълви Анита.

И в известен смисъл наистина бе така. Аз я омагьосвах с езика на моя баща. И на неговия баща. Убеждавах, омайвах, обещавах неща, които никога нямаше да изпълня. Плъзвах се вътре в нея, за да ѝ дам от семето си. Естествено, тя вземаше хапчета, тъй че то щеше да попадне на ялова земя. Но за момента носеше облекчение. Не на нея, на мен. Отново имах шанса да се превърна за кратко в някогашния Фин Маклауд. Да бъда момчето, говорещо келтски. Да се пресегна към предците си, да бъда с тях. Всъщност предполагам, че просто бях напушен.

Не знам колко време Маршели ни е наблюдавала от прага, но щом усетих присъствието ѝ, вирнах рязко глава. Лицето ѝ бе бяло като тебешир.

– Какво има? – попита Анита. После също я видя.

– Най-добре просто си вземи дрехите и излез – произнесе много тихо Маршели.

Анита ме погледна и аз кимнах. Тогава тя стана от леглото, събра си демонстративно нещата от пода и с вирната брадичка прекоси коридора към своята стая. Маршели затвори вратата след нея и ме погледна с вида на куче, получило ритник от господаря си. Предателство, обида, измамено доверие. Нямаше смисъл да се оправдавам, затова мълчах.

– Никога не съм ти казвала – започна тя, – но единствената причина да кандидатствам за университета бе, защото знаех, че ти ще учиш тук.

Дадох си сметка, че това ще да е било още преди първата ни среща на остров Елън Бег. Спомних си и писмото, в което ме умоляваше да взема нея вместо Айрийн Дейвис на танците за завършване на началното училище, подписано „Момичето от фермата“. И разбрах, че през всички тези години никога не е преставала да ме обича. Нямах повече сили да я гледам в лицето и трябваше да сведа очи. Цялата жестокост и егоизъм на стореното от мен най-сетне ми станаха ясни. Аз бях ограбил надеждата ѝ. Надеждата, че един ден ще ме върне, че ще намери пак стария Фин. Онзи, когото аз също бях изгубил и не разчитах особено да открия.

Исках да ѝ кажа, че съжалявам, че всичко ще бъде наред. Да си послужа с думите, изречени от господин Макинес на онзи скален корниз. Но знаех, че ще излъжа.

Маршели, без да проговори повече, започна да стяга куфара си.

– Къде отиваш?

– У дома. Утре ще хвана влака за Инвърнес, а после автобуса до Улапул.

– А къде ще спиш довечера?

– Не знам. Със сигурност не и в тази къща.

– Маршели...

– Недей, Фин! – прекъсна ме остро тя. После по-меко, с пресипнал глас добави: – Просто недей.

Седях на ръба на леглото, все още гол и потреперващ от студ, и я гледах как си събира багажа. Щом приключи, нахлузи палтото си и извлече куфара в коридора. След секунда чух външната врата да се захлопва подире ѝ.

Отидох до прозореца и я гледах как върви с мъка към ъгъла с Байърс Роуд. Малкото момиче, което в първия учебен ден бе седнало до мен и бе предложило да ми превежда. Същото момиче, които бе откраднало от мен целувка високо сред балите сено в плевнята на фермата Милънейс и бе поело вината за изтърваните в църквата бонбони. След всички тези години най-сетне бях успял да я нараня непоправимо и да я прогоня от живота си. В този момент започнаха да падат едри гъс­ти снежинки, които я скриха от погледа ми още преди да стигне до светофара на ъгъла.