Черната къща

Четвърта глава

До нощта на Гай Фокс4 оставаха само три дни и бяхме събрали огромно количество стари автомобилни гуми, с които да запалим най-голямата клада в цял Нес. Всяко село палеше своя и всяко искаше неговата да бъде най-хубавата. В онези дни приемахме съревнованието много сериозно. Аз бях на тринайсет, шестокласник в училището в Кробост. Изпитите, които предстоеше да положа в края на годината, щяха до голяма степен да определят бъдещето ми. Да държиш целия си последващ живот в ръце, когато си само на тринайсет, е голяма отговорност.

Ако се справех добре, щях да постъпя в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, а оттам, ако изкарах достатъчно високи оценки, да получа шанса да постъпя в университет, да избягам от острова. Ако обаче се справех зле, ме очакваше училището в Люс, което по онова време се помещаваше в самия замък. Но там идеята бе да ти дадат занаят в ръцете. Училището имаше гордата традиция да подготвя първокласни моряци, но мен не ме блазнеше перспективата да плавам, нито да работя в някоя фабрика, както стори баща ми, след като риболовът спря да му дава прехрана.

Бедата бе, че аз не бях сред отличниците. Животът на едно момче е пълен с различни изкушения. Като нап­ример огънят в нощта на Гай Фокс. Също така вече от пет години живеех с леля ми, а тя постоянно ми намираше задачи – да работя в градината, да режа торф, да събирам сено, да се грижа за овцете покрай доене, чифтосване, агнене и какво ли още не. Хич не я беше грижа как се представям в училище, а на тази възраст не е лесно да се мотивираш сам да си бодеш очите до среднощ над някой скучен урок по история или над математическо уравнение.

Тъкмо тогава бащата на Артър за пръв път посетил леля ми и предложил да се залови с моята подготовка. Тя му отвърнала, че не е с всичкия си и че изобщо не може да си позволи да плаща на частен учител. Той ѝ казал, че не е и нужно, защото бездруго вече подготвя сина си, и аз няма да му бъда в допълнителна тежест. Също така добавил (знам го, защото тя после ми го предаде дума по дума, със солидна доза скептицизъм в тона), че според него съм схватливо момче, което не използва докрай потенциала си. И че с малко побутване в правилната посока вероятно ще издържа изпитите в края на годината и ще вляза в „Никълсън“. А после, кой знае, защо не и в университета.

Ето как се озовах в малката задна стая на къщата на Артър, която баща му обичаше да нарича свой кабинет. Една цяла стена бе заета от рафтове, огъващи се под тежестта на наредените по тях книги. Стотици книги. Помня, че се чудех как е възможно човек да ги прочете всичките в рамките на един живот. Господин Макинес имаше махагоново бюро с тапициран в зелена кожа плот и стол със същата изработка. Той обаче предпочиташе да седи в голямото удобно кресло, от което, ако си направеше труда да погледне през прозореца, разполагаше с гледка към морето. Артър и аз бивахме настанявани пред сгъваема масичка за карти в средата на стаята. Върху твърди столове, с гръб към прозореца, за да не се разсейваме от света навън. Понякога заедно, най-често за решаване на задачи по математика, но по-често поотделно. Според господин Макинес момчетата имаха свойството взаимно да пречат на концентрацията си.

От тези дълги уроци, провеждани в мрачните зимни вечери и ранните пролетни утрини, не си спомням много, освен че не ми доставяха удоволствие. Странно какви други неща са се запечатали в паметта ми. Като шоколадовокафявото сукно на масичката и избледнялото, но все още отчетливо петно от кафе върху него с очертания, наподобяващи картата на Кипър. И петното от влага на тавана в ъгъла на стаята. То ми приличаше на чайка в полет, а пукнатината в мазилката, която го пресичаше, продължаваше нататък към корниза, преди да се скрие под кремавите релефни тапети. А също пукнатината в стъклото на прозореца, която забелязвах, хвърляйки крадешком по някой поглед навън, и застоялият мирис на тютюн за лула, който сякаш вечно обгръщаше бащата на Артър. Макар че никога не го бях виждал да пуши.

Господин Макинес беше висок слаб мъж, поне с десет години по-възрастен от баща ми. Предполагам, някъде през седемдесетте най-сетне си даде сметка, че вече не е млад, но дори и през осемдесетте продължи да носи косата си дълга, което отдавна не беше на мода. Странно как хората попадат в нещо като капан на времето. В живота им има даден момент, който ги дефинира, и те се държат за него през всички последващи десетилетия: същата прическа, същото облекло, същата музика, макар светът около тях да се е променил до неузнаваемост. Леля ми например бе заседнала в шейсетте. Мебели от тиково дърво, лилави килими, оранжева боя, „Бийтълс“. Господин Макинес слушаше „Ийгълс“. Помня „Tequila sunrise“, „New kids in town“ и „Life in the fast lane“.

Но той не беше някакъв мекушав книжен плъх, нап­ротив. Поддържаше се във форма, обичаше да плава по море и бе редовен участник в ежегодните експедиции до Скер за лов на гуга. Онази вечер бе недоволен от мен, защото умът ми беше другаде. Още с пристигането ми Артър умираше от желание да сподели нещо с мен, но баща му ме бутна в стаята и го отпрати с думите, че каквото и да е, може да почака. Но дори през вратата аз усещах нетърпението на своя приятел и в крайна сметка господин Макинес, осъзнавайки, че води безнадеждна битка, ме пусна да си вървя.

Отвън нервно подскачащият Артър веднага ме поведе през мрака към портата. Беше мразовита нощ, а черното като мастило небе бе осеяно с ярки неподвижни звезди. Вятър нямаше и по полето вече се образуваше дебел слой слана, която с издигането на луната над рядко спокойното море започна да проблясва като среб­ро. Над Хебридите имаше зона на високо атмосферно налягане, която според прогнозата щеше да се задържи няколко дни. Идеално време за клада на открито. Дъхът на Артър излизаше с възбудено свистене. Той бе пораснал едър и силен, по-висок от мен, но все още преследван от бремето на астмата, която на моменти заплашваше да блокира дихателните му пътища.

– Момчетата от Суейнбост са намерили стара гума от трактор – каза ми, след като всмукна продължително от инхалатора. – Почти два метра в диаметър!

– Мамка му – отвърнах. Такава гума щеше да гори по-добре от всичко, с което ние разполагахме – обикновени гуми от автомобили и велосипеди, с каквито те безспорно също се бяха запасили. – И откъде са я докопали?

– Какво значение има? Важното е, че е у тях и че огънят им ще удари нашия в земята. – Той млъкна за момент, наблюдавайки със загадъчна усмивка разочарованието ми. – Може би.

– Как така може би? – смръщих вежди.

Той се приведе съзаклятнически към мен.

– Те не знаят, че ние знаем за нея. Скътали са я някъде и ще я изтъркалят чак в последния момент.

Дали заради часа, прекаран в кабинета на господин Макинес, или заради нещо друго, аз продължавах да не схващам идеята.

– Е, и?

– Опасяват се, че ако разберем, ще им завидим и ще ги прецакаме.

– Добре де, вече сме разбрали – потърках ръце заради студа аз. – Но не виждам как, по дяволите, ще прецакаме гума от трактор.

– Тъкмо там е работата. – Очите на Артър святкаха от вълнение. – Няма да я прецакваме, а ще я откраднем.

Това ме свари напълно неподготвен.

– И кой го казва?

– Доналд Мъри. Той има план.

4 Годишно отбелязване на 5 ноември в чест на т.нар. Барутен заговор срещу крал Джеймс I през 1605 г. – Б. пр.