Черната къща

Тринайсета глава

По онова време училището „Люс Касъл“, както личи и от името, действително се намираше в замъка Люс и подслоняваше мнозина от студентите и преподавателите в подобния си на заешка дупка лабиринт от стаи и коридори. Споменавам го единствено защото годината, в която Калъм и аз се качихме на покрива, бе последната, преди то да се изнесе в друга сграда. Замъкът беше в занемарено състояние, рушеше се бързо и властите не можеха да си позволят разходите по поддръжката му.

По някакво съвпадение новото му място беше на Рипли Плейс, където и аз самият живеех на пансион през първата си година в гимназията „Никълсън“.

Заради ниските си оценки в началния курс Артър бе изпратен на професионално обучение в „Люс Касъл“ и там се озова в почетната компания на стари познайници като Мърдо Руад и по-големия му брат, Ейнджъл. Калъм от своя страна извади късмет да постъпи в „Никълсън“. Той никога не коментираше темата, но трябва да е изпитал огромно облекчение да се избави от безкрайния тормоз и побоища, които бе принуден да търпи през годините в Кробост.

В гимназията аз рядко му обръщах внимание. Той все се влачеше подир нас, вероятно с надеждата да забърше някое от отхвърлените ни гаджета. Калъм нямаше особен успех с момичетата. Беше безумно срамежлив и бе достатъчно някое от тях да го заговори, за да се изчерви до корените на рижавите си къдрици. Единственият начин да се сближи с нежния пол бе в компания – така поне нямаше опасност да се изложи в процеса на запознаването. Момичетата дори не осъзнават трудностите, на които са подложени младежите през пубертета. Мъките, които изживяват, изправени пред перспективата да бъдат отхвърлени, ако поканят някое девойче на танц или предложат да го почерпят риба с картофки. Хормоните в кръвта им ги тласкат към риска на отхвърлянето, а сетне ги оставят сломени и унизени, когато то настъпи. Мога само да се радвам, че вече не съм на петнайсет.

Онази година всички бяхме на танцова забава в градската палата на Сторноуей по случай Свети Валентин. Обикновено се прибирахме в Нес за уикенда, но сега заради партито останахме по общежитията. Имаше оркестър, който свиреше последните нашумели хитове. Странно как на тази възраст музиката оставя отпечатъци в паметта ти. Обикновено обонянието е онова, което има свойството да те връща назад през времето и пространството – случайно доловена миризма събужда с изненадваща яснота отдавна забравени спомени. Но когато става дума за младежките години, същата роля играе музиката. Аз винаги съм свързвал определени песни с конкретни момичета. Момичето, което заведох на танци онзи февруари, се казваше Шийна и до днес всеки път, щом чуя дори фрагмент от парчето на „Форинър“ „Waiting for a Girl Like You“ било то по радиото в колата, или в някоя ретро класация по телевизията, се сещам за нея. Тя бе мило нежно момиче, но леко ми досаждаше и онази вечер реших да ѝ се измъкна. Тръгнах си с Калъм под предлог, че трябва да се прибираме, преди да затворят общежитието.

Тогава Артър все още ходеше с Маршели и двамата бяха дошли на забавата заедно. Докато се натискаха разнежени на дансинга, аз се въртях с Шийна и постоянно ги поглеждах ревниво през нейното рамо, представяйки си, че танцувам с Маршели. Разбира се, и това премина. Всичко идваше от хормоните. Те буквално ме побъркваха в онези дни.

Калъм от своя страна имаше тежка вечер. Беше си избрал едно дребно тъмнокосо момиче на име Ана и я канеше за всеки танц. Тя понякога се съгласяваше, а друг път с престорена свенливост му отказваше. Знаеше, че е хлътнал до уши, и нарочно си играеше с него.

В късната влажна февруарска вечер група момчета се озовахме отвън на улицата, пушехме цигари и пиехме бира от кутийки, които някой бе изнесъл. От залата смътно долитаха ритъм на музика и гълчава. Мърдо Руад и Ейнджъл също бяха сред нас и решиха да се позабавляват за сметка на Калъм.

– Яко парче си забил тая вечер, синко – подхвърли му ухилено Мърдо.

– И още как – додаде Ейнджъл. – Тая е същинска мъжемелачка.

– Ти пък откъде знаеш? – измърмори мрачно Калъм.

– Откъде знам ли? – изкиска се Ейнджъл. – Оправял съм я, ето откъде. Малко остана да ми строши оная работа.

– Лъжец! – извика Калъм.

При други обстоятелства Ейнджъл навярно щеше да се засегне и да го напердаши, но сега по някаква причина се намираше във великодушно настроение и изглеждаше по-склонен да го вземе под крилото си, отколкото да му причини вреда. Сега, естествено, знам, че в главата му вече е зреел план.

– Ана работи в замъка Люс – каза той. – Камериерка е в училището.

– Така е, малкият – потупа го по рамото и Мърдо. – Всички сме ѝ се изредили, ако не броим теб. Тя опъва леглата, а ние опъваме нея. – И той се засмя от сърце на остроумието си.

И тогава Калъм му се нахвърли. Като подивяла котка, съскаща и драскаща. Мърдо бе толкова изненадан, че изпусна бирата си и тя се разля, пенейки се, по тротоара. Артър и аз дръпнахме Калъм назад и за миг действително си помислих, че Мърдо ще го убие. Но Ейнджъл пристъпи напред и постави едра длан върху гърдите на брат си.

– Остави го на мира, Руад. Не виждаш ли, че момчето е влюбено?

– Ще го смажа като червей – фучеше Мърдо.

Това бе сериозно уронване на престижа му.

– Не, няма. Той просто не е на себе си. Не помниш ли първия път, когато ти самият се заплесна по някаква фуста? Така точеше лиги, че беше направо жалък. – Унижението на Мърдо растеше с всяка дума, изречена от брат му. – Трябва да проявиш малко... как беше думата... съпричастност. Защо пък да не му направим малка услуга?

– Какви ги плещиш? – изгледа го недоумяващо Мърдо.

– Не се ли сещаш? Днес е вечер за баня.

– За бога, Ейнджъл, да не искаш да пуснем там това малко лайно?

Калъм се освободи от мен и Артър и оправи реверите на сакото си.

– За какво става дума?

В залива прозвуча корабна сирена и всички се обърнахме да видим светлините на ферибота, който тъкмо излизаше от пролива Минч за траещото три и половина часа пътуване до Улапул.

– Стаите на персонала са на най-горния етаж на замъка. Там имат обща баня и понеже прозорецът ѝ гледа към покрива, никога не затварят кепенците. Малката Ана обича да се къпе всяка неделя вечер, точно в десет. Не мисля, че има момче в училището, което да не е ходило да я гледа. Телцето ѝ си го бива, нали Мърдо? – Последният само изгледа кръвнишки брат си. – Можем да ти уредим частно пийпшоу, ако искаш.

– Това е отвратително! – рече Калъм.

– Е, твоя воля – сви рамене Ейнджъл. – Ние ти предложихме. Щом не приемаш, никой не те кара насила.

Виждах, че Калъм е раздвоен, но изпитах облекчение, когато накрая изсумтя „Няма начин“ и наперено влезе обратно в залата.

– Доста гаден номер – казах. – Да го навивате така.

– Никой не го навива, сираче – разпери невинно ръце Ейнджъл. – Просто гледката наистина си я бива. Защо не се отбиеш сам да провериш?

– Ходи се шибай – отвърнах мъжкарски аз, след което се отправих към танцуващите да търся своята партньорка Шийна.

Забелязах, че Калъм вече е на дансинга с Ана, но през следващия час тя му отказа поне седем или осем пъти и той седеше в един ъгъл, наблюдавайки я със злощастен израз как се върти в прегръдките на други момчета. Ейнджъл Макричи също беше сред тях. Двамата се смееха и бъбреха нещо оживено, а той демонстративно притискаше тялото ѝ към своето и крадешком проверяваше дали Калъм го гледа.

Разбира се, той гледаше, горкият. Искрено му съчувствах, но после забравих за него, защото имах по-належащи проблеми, като например как да се измъкна от Шийна. Всеки път, щом седнех, тя се лепваше за мен и почваше да се лигави. Веднъж дори, за мой ужас, пъхна език в ухото ми. По някаква ирония Калъм бе онзи, който ме спаси. Помня, че бандата свиреше „Golden Brown“ на Стренглърс, когато приближи, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, и каза:

– Аз вече ще вървя.

Погледнах театрално часовника си и възкликнах:

– О, боже, колко късно е станало! Със сигурност ще заключат общежитието, докато се приберем. – Калъм понечи да отвори уста, но аз го прекъснах, преди да е оплел конците, скочих и се обърнах към Шийна. – Съжалявам, но трябва да бягаме. Ще се видим другата седмица. – След което сграбчих Калъм под ръка и го повлякох към изхода.

– Какво става? – попита той.

– Нищо, просто се измъквам от неловка ситуация.

– Късметлия. Аз не мога дори да се вкарам в такава ситуация.

Навън се носеше силен мирис на море, а февруарският вятър бе леден и бръснещ. Дъждът бе спрял, но паважът още бе мокър и лъщеше под лампите като прясно боядисан. По крайбрежната улица имаше доста навалица и ние си запроправяхме път покрай вътрешното пристанище, по Кромуел Стрийт и Чърч Стрийт, преди да свърнем нагоре по хълма, по Матисън Роуд. Вече бяхме на Робъртсън Роуд, когато Калъм се обърна към мен и каза, че щял да го направи.

– Да направиш кое?

– Ще се кача до замъка утре вечер.

– Моля? – не повярвах на ушите си. – Сигурно се шегуваш.

– Напротив. Говорих с Ейнджъл, преди да тръгнем. Той ще уреди всичко.

– И защо?

– Защото е вярно, че тя е просто една малка мръсница. Ако я видя гола в банята, поне донякъде ще ѝ го върна.

– Не, имам предвид защо Ейнджъл ще ти прави услуга? Откакто се помниш, те смила от бой, а сега изведнъж ти стана най-добрият приятел?

Калъм сви рамене.

– Всъщност, като се замислиш, не е чак толкова лош.

– Да, бе – измърморих скептично аз.

– Както и да е, чудя се... – Той се поколеба.

От билото, над покривите на къщите можехме да видим зъбчатите кули на камъка, облени в светлина от другата страна на залива.

– Какво се чудиш, Калъм?

– Дали не би искал да дойдеш с мен.

– Сигурно се шегуваш! – изгледах го.

Не само че щяхме сериозно да загазим, ако ни спипаха да се промъкваме в чуждо училище в неделя вечер, но и силно подозирах, че цялата история е някакъв номер. Не ми се вярваше Ейнджъл да се е превърнал в чак такъв човеколюбец.

– Хайде, Фин, моля те. Не мога да го направя сам. Няма нужда да се качваш с мен на покрива или нещо подобно. Просто ела до замъка.

– Не!

Но вече знаех, че ще го направя. Макар и неохотно. Бях сигурен, че братята готвят клопка на клетия наивник. Все някой трябваше да се грижи за него. Ако отидех, имаше шанс да го предпазя да не си навлече прекомерни неприятности. Сега ми се ще да не го бях правил. Тогава може би нещата щяха да се развият по друг начин.