Черната къща

Дванайсета глава

I

Планините на остров Харис се издигаха пред тях, пронизваха ниските черни облаци и през пролуките изненадващо прозираха разпокъсани синкави и бели петна. Слънчевите лъчи осветяваха проблясващо езеро, врязало се дълбоко в гънките между склоновете. На завоя, в подножието на хълма, колата подмина изоставена овчарска постройка. Изглеждаше толкова древна, колкото и самият остров.

– И само като си помисля, че някои хора предпочитат да се влачат по два часа на ден по околовръстните шосета – рече Джордж Гън. – Направо им се чудя на такива глупци.

Фин кимна с мисълта, че и той самият е един от глуп­ците. Колко ли часа от живота си бе пропилял, чакайки из задръстванията на Единбург? Пътят към Уиг, минаващ през един от най-суровите и прекрасни пейзажи на света, бе нагледно свидетелство, че не е нужно битието да бъде такова. Но с приближаването на обгърнатите в облаци и мъгла планини, преливащи в оттенъци на синьо, пурпурно и тъмнозелено, той постепенно се поддаде на мрачното им навъсено великолепие и деп­ресията, от която се бе отърсил, го обхвана наново.

След завръщането си в Сторноуей бе стоял дълго под горещия душ, мъчейки се да отмие спомените от предишната нощ. Но те го преследваха упорито, особено образът на младия Фионлах, който също като него самия навремето се терзаеше от предстоящото пътуване до Скер. Промяната в Артър, най-стария му приятел, също бе тягостна. Някогашното ведро, винаги готово за лудории момче сега бе затлъстял мъж, пиещ и псуващ, попаднал в клопката на брак без любов, със саката майка и син, който не беше негов. А също и Маршели. Бед­ната Маршели, съсипана и изнурена от годините.

Все пак през онези кратки минути насаме в кухнята той отново я бе видял същата като преди. В блясъка на очите, в усмивката, в докосването на пръстите по лицето си. И в насмешливото остроумие, което някога бе обожавал.

– Какво се оклюма такъв? – попита Гън, доловил нас­троението му.

– Нищо особено, спомени – отърси се от унеса Фин.

Свиха през дълга клисура, която водата със своята неумолима сила бе прорязала през скалите в течение на милиони години. Сега някогашната буйна река бе пресъхнала до ручей, лъкатушещ сред камъните край пътя. Щом излязоха отново на открито, пред тях се разпростря плажът на Уиг – безкрайни пространства бял пясък, зад които дори не се виждаше океанът.

Гън свърна покрай брега и хвана тесен път нагоре към хълмовете. Подминаха оградени пасбища и поеха покрай плитък пенлив поток.

– Намира ли се дива сьомга в Единбург? – попита Гън.

– Вече не. Всичката идва от фермите.

– Ужас. Като си представя само с какви химикали и антибиотици ги тъпчат. Накрая съвсем се побъркват и започват да плуват в кръг, а месото им е толкова меко, че можеш да го промушиш с пръст. – Той хвърли пог­лед встрани, към потока. – Затова някои хора плащат луди пари да идват тук и да ловят истинска риба.

– А други пък си рискуват кожата да я бракониерстват – додаде Фин. – Ти опитвал ли си истинска риба наскоро, Джордж?

– Е, случвало се е – сви рамене Гън. – Жена ми поз­нава един, който ни доставя от време на време.

– Жена ти?

– Аха. – Мъжът се подсмихна бегло. – Онова, което не знаеш, не може да те нарани, нали така?

– Незнанието не е оправдание в очите на закона.

– Вярно, но понякога законът е същински трън в задника. Бог не е напълнил реките ни с най-хубавата сьомга на света само за да може някакъв англичанин да дойде тук и да пуска други англичани да я ловят срещу заплащане.

– Ами ако познаваше някой, който бракониерства?

– О, веднага щях да го арестувам. Нали това ми е работата. – Очите на Гън не се отделяха от пътя. – Слушай, защо не се отбиеш довечера вкъщи на вечеря? Нищо чудно жена ми да успее да докопа две-три рибки.

– Съблазнително предложение, Джордж. Може и да се възползвам, но нека първо видим как ще потръгне денят. Знае ли човек, нищо чудно да ме качат обратно на самолета още днес следобед.

Превалиха поредния хълм и пред тях, сгушено край брега на малко езеро и обкръжено от бели борове, се разкри имението Суейнавал Лодж. То бе изградено върху стара фермерска къща, надстроена и разширена встрани. Имотът бе впечатляващ, прясно боядисан в искрящо бяло, изпъкващо на фона на околния мрачен пейзаж. Асфалтиран път стигаше до паркинг близо до къщата и до пристан, където няколко лодки се поклащаха върху вълните на езерото. Виждаше се само един автомобил – стар очукан ленд роувър. Гън спря до него и двамата слязоха от колата. Насреща им забързано излезе едър мъж със син комбинезон, сако от туид и вълнен каскет, нахлупен над кръглата и червендалеста физиономия.

– Мога ли да помогна с нещо? – попита.

Изглеждаше към четиресетгодишен, но възрастта бе трудно да се определи по обветреното му, осеяно с пукнати капиляри лице. Кичурите коса, подаващи се изпод каскета, бяха рижави, прошарени със сиво.

– Полиция – каза Гън. – От Сторноуей.

– О, слава богу – въздъхна облекчено мъжът. – Помислих, че сте от министерството и сте дошли ден по-рано.

– Кое министерство? – поинтересува се Фин.

– На земеделието. В момента обикалят да броят овцете за изчисляване на субсидията. Вчера бяха при Койнах Иън, а аз още не съм успял да докарам стадото му при мен. – Той кимна към малка ферма на отсрещния бряг, където на фона на зеления хълм се забелязваха белите точки на овцете.

– И защо ви е да го докарвате? – смръщи вежди Фин.

– Как защо, за да ми отпуснат субсидия и за него, естествено.

– Искате да кажете, че едни и същи овце се броят два пъти?

– Аха. – Мъжът изглеждаше изненадан от невежеството му.

– И ни го казвате просто ей така?

– Че то не е някаква тайна – махна с ръка другият. – И ония от министерството знаят. Ако овцете са тук, щом дойдат, броят ги и толкова. Инак човек трудно може да върже двата края. Нали затова подхванах работа и в имението.

– Като какъв?

– Надзирател. Грижа се за мястото, докато сър Джон го няма.

– Сър Джон чий?

– Улдридж. – Мъжът се подсмихна. – Иска да го наричам просто Джони, но някак не върви, нали е благородник и тъй нататък. Аз съм Кени, между другото. Също Койнах, но приятелите ми викат Кени. Големия Кени. – И той протегна огромна лапа, за да се здрависа.

– Е, Големи Кени – рече Фин, докато разтъркваше пръстите си, сплескани от ръкостискането, – тук ли е Джони в момента?

– О, не. Той никога не идва през лятото. Появява се с компанията си чак през есента, щом започне ловният сезон.

– Ами... Джеймс Минто? – намеси се в разговора Гън, след като погледна в тефтерчето си.

Лицето на Големия Кени се помрачи, а пукнатите капиляри покрай носа му станаха морави.

– А, той ли? Тук е, къде ще ходи. Той винаги си е тук.

– Не звучите, сякаш сте твърде доволен от присъствието му – отбеляза Фин.

– Аз лично нямам проблем с него. Но инак никой не го харесва особено. Вярно, имението трябва да се пази от бракониери и той се справя добре, предполагам. Но за всяко нещо си има начин и начин. Ако ме разбирате какво имам предвид, де.

– Значи, не харесвате неговите начини?

– Именно.

– И къде можем да го намерим?

– В старата къща при дюните, в южния край на плажа. – Той внезапно спря, сякаш внезапно осъзнал с кого разговаря. – Какво е направил, да не е убил някого?

– Щяхте ли да се учудите, ако беше? – попита Фин.

– Право да ви кажа, не. Хич даже не бих се учудил.