Черната къща

II

Роторите на вертолета пръснаха концентрични кръгове над студените стоманеносиви води на Лох Туат. После той се наклони рязко и изви на изток, за да се приземи върху бетонната площадка зад сградата на летищния терминал. Там вече се бяха събрали няколко полицейски автомобила и една линейка, а сините им проблясващи светлини се смесваха с оскъдното сияние на утрото, процеждащо се през пролуките в облаците.

Фин за сетен път погледна младежа, седнал увит в одеяла до вратата. Изражението му бе останало безстрастно през целия полет. Каквито и чувства да се вихреха в душата му, той не им даваше външен израз. Самият Фин се чувстваше изпразнен. Куха обвивка, лишена от всичко, изпълвало я някога със съдържание. През илюминатора видя Маршели, чакаща ги край линейката. До нея неловко стоеше Джордж Гън. Тя бе облечена в дълго черно палто, дънки и ботуши. Изглеждаше съвсем крехка до масивната фигура на Гън, а косите ѝ се ветрееха във въздушната струя от хеликоптера. Приличаше на онова малко момиченце, седнало до Фин в първия учебен ден, с тази разлика, че не излъчваше неговата упорита решимост. Лицето ѝ бе бледо и сковано от вестта за смъртта на Артър, вече предадена по радиото на сушата.

В дъното на кабината в мрачно мълчание седяха Гигс и Плуто. Те бяха дошли по настояване на Смит, който искаше да вземе от тях официални показания в участъка на Сторноуей. Останалите стягаха багажа на острова, готвейки се за обратното пътуване с „Пърпъл Айл“. Без плячка в трюма. За първи път от векове насам тази година на остров Луис нямаше да бъде изядена нито една гуга.

Докато воят от перките стихваше, Маршели се взираше трескаво в лицата на слизащите по стълбичката мъже. Щом зърна Фионлах, се затича и го стисна в прегръдките си така, сякаш нямаше намерение никога да го пуска. Фин застана край тях, наблюдавайки ги в безпомощна неувереност. Гън приближи, пъхна в ръката му откъснат от бележник лист и внимателно постави ръка върху рамото на Маршели.

– Трябва да отведем момчето в болницата за прег­лед, госпожо Макинес.

Тя неохотно пусна сина си, улови лицето му в длани и се взря в очите му, търсейки в тях може би знак, че не я мрази чак толкова много.

– Как си, Фионлах? Кажи нещо, моля те.

Но вместо към нея, той се обърна към Фин.

– Вярно ли е? Онова, което каза на баща ми на скалата?

Маршели изгледа сепнато Фин.

– Какво? Какво си му казал?

Той стискаше парчето хартия, дадено му от Гън, боейки се да надзърне какво пише в него.

– Че Фионлах е негов син.

– А така ли е?

Гърдите на младежа се повдигаха учестено от напиращия в тях гняв, сякаш смяташе, че двамата споделят някаква тайна, която не желаят да му разкрият.

– Ти беше само на няколко седмици, Фионлах – заговори първа Маршели. – Плачеше по цяла нощ. А аз имах следродилна депресия и всякаква друга депресия, за която можеш да се сетиш. – Сините ѝ очи стрелнаха за кратко Фин, сетне се зареяха встрани, връщайки се към далечното минало. – Веднъж с Артър се скарахме много лошо. Вече не помня за какво, но аз исках да го нараня. – Тя погледна отново към сина си и челото ѝ се проряза от бръчка на горчива вина. – И използвах теб. Казах му, че съм забременяла от Фин, а не от него. Думите просто сами изскочиха от устата ми. Как можех да си представя докъде ще доведат? Че един ден всичко ще свърши така? После, естествено, ми идеше да си отхапя езика. Хиляди пъти го уверявах, че съм го казала само колкото да го ядосам, но той така и не ми повярва. – Пръстите ѝ нежно погладиха бузата на младежа. – И ето че ти бе принуден да живееш с последствията.

– Значи, това е истината. Той е баща ми. – Очите на младежа се наляха с горчиви сълзи на разочарование.

Маршели се поколеба.

– Истината ли, Фионлах? Истината е, че не знам. Просто не знам. След като Фин и аз се разделихме в Глазгоу, се прибрах на острова съсипана и нещастна. И паднах право в обятията на Артър. Който само чакаше да ми даде утехата, от която се нуждаех. – Тя въздъхна и поклати глава. – Никога не съм била сигурна от кого от двамата съм забременяла.

Фионлах примигна по посока на проблясващите сини светлини и стисна челюсти, събирайки решимост да бъде твърд в този несигурен свят.

– Е, значи, никога няма да сме сигурни.

– Можем да разберем – рече плахо Маршели.

– Не! – почти извика момчето. – Не искам да разбирам! Така поне никога няма да е нужно да мисля за него като за баща.

Фин разгъна листчето хартия в ръката си и със свито гърло сведе поглед към него.

– Вече е твърде късно, Фионлах.

– Какво искаш да кажеш? – промълви ужасено момчето.

Последва кратка тишина, нарушена единствено от пропукващите звуци на радиостанциите в полицейските коли.

– Снощи помолих сержант Гън да се обади в лабораторията, където обработват резултатите от ДНК пробите и да сравнят твоята с тази на Артър. – Фионлах и Маршели застинаха в очакване, изпълнено с всички страхове и надежди на два човешки живота. Фин сгъна листчето и го прибра в джоба си. – Обичаш ли да гледаш футбол, Фионлах? – Младежът смръщи неразбиращо вежди. – Защото, ако обичаш, мога да взема билети за следващия мач на националния отбор в Глазгоу. Нали това правят бащите и синовете? Ходят заедно на мач.