Черната къща

На следващия ден се чувствах по-добре. Удивително е как няколко часа сън могат да укрепят сломения дух. Слънчеви лъчи се процеждаха през платнището, опънато пред входа, и осветяваха увисналия в помещението синкав дим. Измъкнах се изпод завивките и се присъединих към мъжете около огъня. Топлината от тлеещия торф бе почти хипнотизираща. Някой ми подаде купа овесена каша и аз започнах да топя в нея едри залъци препечен хляб и да ги тъпча в уста. След като сръбнах и горещ чай от канчето, реших, че никога в живота си не съм ял по-вкусна храна. Явно първата нощ тук винаги е най-тежка, както навярно и първата нощ в затвора. След това вече знаеш, че по-зле не може да бъде, и постепенно привикваш.

Наоколо се възцари тишина. Гигс наново бе отворил келтската Библия – стар том, протрит от постоянна употреба. Гласът му ту се извисяваше, ту спадаше, редейки словата, а ние слушахме тържествено в утринния здрач.

– Е, добре. – Той затвори корицата и това ми прозвуча като сигнал, че касапницата може да започне. – Фин, Дони, Плуто, вие идвате с мен.

Изпитах огромно чувство на облекчение, че през първия ден ще придружавам Гигс. Артър бе разпределен в друга група. Опитах да уловя погледа му над огъня и да му се усмихна насърчително, но той така и не се обърна към мен.

Очаквах, че ще се упътим направо към скалите, за да започнем кървавата жътва, но всъщност по-голямата част от сутринта отиде в конструиране на сложна мрежа от подпори и въжета, точещи се от птичите колонии до местата за обработка край каменните купчини, а сетне оттам до горния край на дъсчения улей. Тези въздушни конвейери, дълги стотици метри, се поддържаха от груби дървени триноги, а правилното обтягане се регулираше със скрипци. Благодарение на макари добре измислената система позволяваше чувалите с мъртви птици да се транспортират с минимално усилие от едно място до друго през целия остров. От правилния наклон и опъна на въжетата зависеше дали гравитация ще върши по-голямата част от работата, така че Гигс следеше стриктно за спазването на тези изисквания. Всяка птица тежеше към пет килограма, а всеки чувал съдържаше десет птици. Да се пренася подобен товар наръка през неравния и коварен терен, граничеше с лудост. И все пак, преди Гигс да излезе с новаторската си идея, ловците на гуга бяха правили именно това в течение на векове.

Групата ми се намираше на Полуострова на фара, когато видях необичайна гледка. Ейнджъл се придвижваше по скалите подобно на акробат, понесъл в едната си ръка огромен чайник, а в другата – пластмасова кутия със сандвичи и курабии, от която висяха, навързани на връвчици, дванайсет канчета. Оттам нататък всеки ден по обяд, а после и отново в пет часа той изпълняваше същия трик и ние с нетърпение очаквахме появата на неговата олюляваща се фигура. Колкото и да мразех Ейнджъл Макричи, трябва да призная, че нямах оплаквания относно храната му. Всички ветерани казваха, че се справя отлично, точно както баща му преди него. Явно фактът, че има пример за подражание, го стимулираше и благодарение на това, въпреки всеобщата неприязън в крайна сметка успя да си спечели известен респект.

В онзи ден насядахме около фара и се подкрепихме със сандвичи и курабии, поливайки ги обилно с горещ чай. После свихме и запалихме цигари, като се нас­лаждавахме на минутата покой, докато слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад разпокъсаните облаци, смекчавайки хапещия северозападен вятър. Клането всеки миг щеше да започне и мисля, че предстоящото отнемане на толкова много животи потапяше всички ни в мълчаливо съзерцание. Началото бе трудно, след това убиването се превръщаше в рутина. Два екипа от по четирима ловци тръгнаха да обхождат срещуположните брегове на Полуострова на фара, като пътеките им щяха да се срещнат в края му. Трети екип от трима души си проправяше път по билото. Още щом поехме през скалите, възрастните птици се вдигнаха с хиляди от гнездата и закръжиха с писъци над главите ни, докато на земята вървеше изтреблението на техните малки. Сякаш работехме в снежна буря – ярката белота на оперението им заслепяваше очите, ушите ни се изпълваха от гнева, болката и плясъка на крилете им срещу вятъра. Когато при катеренето се оказвахме на едно ниво с гнездата, трябваше да се пазим и от острите клюнове на малките, които с едно рефлексно движение, породено от уплахата, можеха да извадят нечие око.

Гигс ни водеше през скалните корнизи, проломи и издатини, като оглеждаше всяко гнездо. В едната си ръка държеше почти двуметров прът, с челюст на пружина в края. С него се пресягаше, вадеше малките от гнездата и бързо ги предаваше към Дони, втория в групата. Дони бе ветеран с над десетгодишен опит – мълчалив мъж, прехвърлил петдесетте, със сребристи мустаци на обруленото лице и плетена шапка, винаги нахлупена ниско над челото. Той носеше дървена бухалка и всеки път, щом някоя птица биваше подадена към него, я улавяше и убиваше с един-единствен, доб­ре отработен удар. Трети във веригата бях аз. Гигс бе решил да ми даде кърваво кръщене в буквалния смисъл на думата. Ролята ми беше с нож, подобен на мачете, да отсичам главите на птиците и да ги прехвърлям към Плуто, който ги нареждаше на купчини, за да ги съберем на връщане. Отначало, отвратен от задачата, се справях бавно. Кръвта обливаше ръцете и дрехите ми, усещах топлите ѝ пръски дори по лицето си. Но пос­ле ритъмът дотолкова се ускори, че трябваше да му се отдам напълно, да се отърся от всякакви задръжки и да заработя механично, без да влагам мисъл. Хиляди рибояди и буревестници кръжаха над главите ни като гигантски водовъртеж, а на петдесет метра под нас морето бушуваше и се разбиваше на бяла пяна в покритите с водорасли скали. Постепенно синият ми работен комбинезон стана черен от кръв.

Мислех, че Гигс лови пилците наслуки, докато Дони не ми обясни, че това не е така. Както се оказа, след излюпването те преминаваха през няколко фази. В първата, все още неотърсени от пуха, те даваха твърде малко месо, затова биваха оставяни в гнездата. В третата, вече стройни млади птици, бяха твърде пъргави и мъчни за хващане. Заветната цел бе междинната им, втора фаза, в която се разпознаваха по последните кичури пух, останали по главата, гърба и краката. Месести, крехки и тромави. Годините практика бяха научили Гигс да ги различава от пръв поглед.

Движехме се през полуострова с поразителна скорост, като убийствена вълна, оставяйки след себе си купчини мъртви гуги. След по-малко от десет минути стигнахме до мястото на срещата с останалите и Гигс даде знак, че клането за деня е приключило. Върнахме се обратно по стъпките си, като събирахме птиците, а сетне образувахме верига и започнахме да ги предаваме от ръка на ръка към върха. Там постепенно се издигна цяла камара, съставляваща плячката на трите групи. Гигс извади молив и тефтер и внимателно записа бройката. Хвърлих поглед назад към маршрута, който бяхме изминали, означен с алени пръски върху черните камъни, и си дадох сметка, че дори не съм имал време да се уплаша. Едва сега виждах как една погрешна стъпка, едно подхлъзване е щяло да доведе до почти неминуема гибел.

– Е, Фин, сега вече знаеш за какво става дума – обърна се към мен Гигс с такъв тон, сякаш споделяше древна тайна, предавана от поколение на поколение.

– И защо? – попитах. – Какъв е смисълът?

– Традиция – намеси се Дони. – Никой от нас не иска да я нарушава.

Но Гигс поклати глава.

– Не, не е просто традиция. Да ти кажа ли защо го правя аз, момче? Защото никой друг не го прави, никъде по света. Само ние.

Което, предполагах, означаваше, че сме специални. Неповторими. Загледан в купчината мъртви птици върху скалата, се зачудих дали не съществува и по-добър начин да бъдем специални. Започнахме да ги тъпчем в чували от зебло, които сетне един по един поемаха по странната система от макари и въжета към каменните пирамиди, където предстоеше да бъдат оскубани. Там се изсипваха върху платнища, за да съхнат на вятъра.

Тази нощ спах дълбок мъртвешки сън, а когато се събудих, времето се бе променило отново. Дъждът шибаше в стените на постройката, гонен от яростния югозападен вятър. Сутринта почти преваляше, когато намусеният Гигс най-сетне реши, че не можем да си позволим повече да седим и да чакаме времето да се проясни. С мълчаливо примирение надянахме мушамите и отново се отправихме навън, въоръжени с прътове, бухалки и мачетета. Размекнатият слой гуано се хлъзгаше под подметките ни, докато си проправяхме път към колониите, скътани в най-ниските подстъпи на Полуострова на фара.

Камарата от птици растеше непрестанно, вече пок­рита, за да не прогизне. Скубането не можеше да започне, докато дъждът не спре. Това се случи едва в неделя, но тъй като по време на Сабат не биваше да се работи, единственото, което можехме да сторим, бе да махнем брезентите и да оставим слънцето и вятъра да изсушават улова, докато ние си почиваме.

Странно, но през целите две седмици, прекарани на Скер, аз нито веднъж не попаднах в един екип с Артър. Всъщност почти не го виждах, сякаш по някаква причина нарочно ни държаха разделени. Нито пък баща му – когато се връщам назад в спомените си, господин Макинес напълно отсъства от тях. Трудоемките процеси на скубане, кормене, пърлене и осоляване се провеждаха на различни места и по различно време. Единственият момент, когато всички се събирахме заедно, скупчени около тлеещото торфено огнище в черната къща, бе вечерята – но тогава бяхме твърде изморени, за да говорим и дори да се гледаме. Просто лица, белеещи в сумрака. На няколко пъти се случи Гигс да ни изкарва и след вечеря, за да наваксаме със задачите за деня. Тогава работехме край каменните пирамиди до среднощ, на светлината на газени фенери и пак нямаше какво чак толкова да си кажем.

И все пак ме учудва, че с Артър не сме се събрали в първата неделя – ако не за друго, то поне да споделим несгодите в мълчание. Тогава аз отидох до мястото, където първоначално бяхме разтоварили запасите. То бе сравнително закътано от вятъра, а морето образуваше плитки езерца сред скалите, затоплени от августовското слънце. Някои от мъжете седяха наоколо, топнали боси крака в тях, с навити до коленете крачоли, а ботушите и чорапите им бяха наредени да съхнат наоколо. Те пушеха и бъбреха помежду си, но с появата ми разговорът секна, затова не се застоях дълго. Изкачих се до най-високата част на носа, намерих един плосък камък, обърнат на юг, легнах върху него и затворих очи. Припичах се и бягах поне мислено към онази лятна идилия, от която така преждевременно ме бяха изтръгнали.

Беше прекрасно да не правя нищо – просто да лежа, да отпускам уморени мускули и да усещам как слънцето сгрява костите ми. После се върнах в къщата и извлякох матрака си навън, за да изкарам поне част от влагата от него. Но тя го бе пропила така дълбоко, че щяха да са нужни дълги дни непрестанна жега, за да го изсушат.

Докато се обърна, почивният ден свърши и ние отново налягахме по каменните нарове след вечерята от пържени филии и бекон с яйца и задължителния откъс от келтската Библия на Гигс. Улових Артър да ме гледа от другия край на помещението. Усмихнах се и му подвикнах „лека нощ“, но той само обърна лице към стената, без да обели и дума.

Започнахме скубането в понеделник. Уловът бе доб­ре изсъхнал на неделното слънце и ние седяхме сред брулените от вятъра каменни пирамиди, заети с нелеката задача. Гигс ми показа как се прави. Първо улови птицата между коленете си и почисти врата, като остави само тясна яка от перушина. После премина към гърдите, скубейки с пълни шепи, докато не стигна до опашката. Следваха маховите пера и крилете, преди тялото да се обърне и да се пристъпи към гърба и краката. Накрая оставаше само най-финият бял пух. Оскубването на една гуга му отнемаше около три минути. На мен ми бе нужно двойно повече време.

Работехме усилено, като на състезание. На всеки час спирахме, за да преброим кой колко птици е оскубал. Гигс винаги имаше най-високият резултат, а Артър и аз – най-ниският. И всичко започваше отначало.

До края на първата сутрин ръцете ми бяха напълно схванати. Всяко мускулче и става ме боляха така, че едва можех да уловя дори едно перо между палеца и показалеца си. А перата бяха навсякъде. Влизаха в носа, устата и ушите ти. Лепяха се по косите и дрехите. Вятърът ги подемаше и цялата ни група приличаше на обгърната от бяла снежна лапавица. Пухът се отразяваше особено зле на астмата на Артър и някъде след около два часа той почти не можеше да диша, затова Гигс го освободи и го изпрати да приготвя огньовете за пърленето.

Те се палеха в квадратни каменни огнища, около метър широки, построени почти над залива, където бяхме пристигнали първия ден. От десетилетия, а може би и от векове се знаеше, че тук посоката и силата на въздушните течения позволяват на пламъка да се разгори с пълна сила. И ето че чувалите с по десет оскубани птици във всеки се устремиха по почти двестаметровото въже към мястото, наричано от Гигс „фабриката“. Отдалеч видях как Артър мъкне от къщата торф, за да захрани кладите. Докато успеем да прехвърлим целия улов, те вече пламтяха буйно. Пърленето бе поверено на Артър и Плуто, като последният започна с малка демонстрация. Улови една гуга за крилете, така че тя да увисне между двете му ръце, и я спусна над огъня. Оранжевите езици моментално обхванаха останалия по тялото ѝ пух, превръщайки я за един кратък миг в огнен ангел, преди Плуто рязко да я дръпне обратно. Пухът се превърна във фина черна пепел, а ципестите крака се свиха като препечени. Целта бе да се премахнат всякакви пера, но същевременно да не се овъглява кожата, защото това би развалило вкуса. Така Артър и Плуто се заловиха с камарата птици, които бяхме скубали цял ден, като ги превръщаха в огнени ангели в мрачния ветровит следобед.

След тях идваше ред на стария Шорас – слаб като скелет мъж с глава, напомняща череп. Защитните очила допълнително подсилваха илюзията. Той отупваше пепелта от птиците и ги предаваше към Дони и Малкълм, които, въоръжени с бензинови горелки, играеха ролята на качествен контрол, проверявайки за пропуснати от пламъка пера.

Оттам те отиваха при Джон Ангъс, който отсичаше върховете на крилете с брадвичка, а после продължаваха към Гигс и Шеймъс. Двамата седяха един срещу друг, обкрачили дебела дъбова греда, опряна на две ниски каменни пирамиди. Тази греда, обветрена и почерняла от стихиите, бе изпълнявала кървавата си функция десетилетия наред. С остри като бръснач ножове те разрязваха телата, а вътрешностите изкарваха навън с едно-единствено ловко движение на ръката. Моята работа бе да вземам труповете от постоянно растящата купчина и да ги окачвам върху стените на огнищата, където Плуто и Артър сътворяваха своите ангели. Мазнината от тях веднага се стопяваше и се стичаше с пукот и пращене в пламъците, подхранвайки ненаситната им ярост.

Следваше финалната фаза. Гигс и Шеймъс акуратно цепваха телата на четири места и с шепи натриваха в тях едра сол, като така слагаха начало на консервацията. На сравнително равна площадка, недалеч от горния край на дъсчения улей, бяха разстлани платнища и птиците се нареждаха върху тях в голям кръг, с краката навътре, като кожата се загръщаше така, че да не изтекат соковете, отделяни при осоляването. Втори, малко по-тесен кръг застъпваше първия и така нататък към центъра, докато не се образуваше целият първи пласт. Едно огромно колело от мъртви пилци. Върху него започваше следващ пласт и това продължаваше до около метър и половина височина. Към края на втората седмица вече имаше две такива камари, всяка съдържаща по хиляда птици. Навред около тях се въргаляха върховете на техните криле, за да бъдат подети от есенните ветрове в последен полет към свободата.

Така протичаше животът на Скер в продължение на цели две затъпяващи седмици. Лазене през всички колонии и по всички скали, един и същ повтарящ се цикъл на клане, скубане, пърлене, кормене. Докато двете колела не бъдеха завършени. Еднообразен процес, който не след дълго ставаше напълно механичен. Надигаш се сутрин от матрака и блъскаш цял ден, за да се довлечеш вечер капнал от умора обратно. На някои от мъжете, изглежда, им харесваше усещането за мълчаливо другарство, разнообразявано на моменти от рядка шега или изблик на смях. Колкото до мен, аз просто се оттеглих, затворих се в себе си. Не бях част от другарството. Не вярвам да съм се засмял дори веднъж за тези четиринайсет дни. Просто стисках зъби и ги отброявах един след друг.

С настъпването на втората неделя работата бе почти приключена. Времето се задържа сухо, макар и не толкова слънчево, колкото предишната седмица, и ние напредвахме бързо. В свободния ден се изкачих до фара и застанах на бетонната хеликоптерна площадка. Оттук се разкриваше гледка към целия остров – настръхналата извивка на централния хребет, трите носа, подобни на пречупени ребра, всичко, което бе останало след цяла вечност ерозия. В северозападния му край същинска стена от черни скали се издигаше над дълбоките зелени води, пенещи се в безсилна ярост в основата им. Наоколо се виеха цели облаци от птици, яздейки въздушните течения в безкрайни плавни кръгове. Обърнах се и тръгнах натам, стигнах до самия ръб, от който започваше отвесното стометрово спускане. То бе прорязано от безброй цепнатини и корнизи, покрити с дебел пласт гуано, изгладено от ветровете и дъжда. Тук имаше хиляди и хиляди гнезда. Най-богатата плячка на острова. И най-недостъпната. Утре ни предстоеше да се спуснем до корнизите, за да съберем последната жътва за този престой. Усетих свиване под лъжичката от страх и отместих поглед встрани. Трябваше да издържа само още един ден. После, във вторник, щяхме да започнем да събираме лагера, а в сряда, стига времето да позволяваше, „Пърпъл Айл“ щеше да дойде да ни вземе. Нямах търпение това да се случи.

Същата вечер ни очакваше най-богатата вечеря за целия престой – изядохме първите тазгодишни гуги. Донесените от сушата запаси бяха значително намалели. Хлябът бе мухлясал, месото беше свършило и ние преживявахме основно на овесена каша и яйца. Единствената постоянна добавка към диетата бе порцията текстове и псалми от Библията на Гигс. Тъй че гугите действително ни дойдоха като манна небесна, дар за нашия труд и благочестие.

Ейнджъл прекара целия следобед в приготовления. Избра три птици от първото колело, почисти ги добре, разсече всяка на четири и пусна парчетата в големия котел на огнището. Щом се свариха, обели последните ни картофи и ги сложи на отделен огън. Малко преди да кипнат, смени водата, в която бе вряло месото. Внимателно извади парчетата, лисна кафеникавата, помътняла от солта течност върху скалите и я замени с прясна, след което ги остави да къкрят още половин час.

Щом се смрачи, всички насядахме около огнището, стиснали чиниите си. Въздухът бе натежал от очакване. Тенекиената кутия с прибори, която обикновено преминаваше от ръка на ръка, този път стоеше необезпокоявана в ъгъла. Гугата се ядеше само и единствено с ръце. Ейнджъл постави по четвърт птица във всяка от чиниите, а ние сами щедро си добавихме картофи. И пиршеството започна. В задименото помещение, под алените отблясъци на огъня гладните усти се тъпчеха с кожа, месо и картофи и им се наслаждаваха в тишина. Месото бе стегнато, но нежно, с цвят и плътност на патешко, но на вкус нещо средно между пържола и пушена херинга. Количеството храна бе напълно достатъчно, за да ни направи сити и сънливи, слушащи почти в състояние на транс монотонното четене на Гигс. После дойде ред на леглото и благословената забрава на съня. Съмнявам се в черната къща онази нощ да е имало и един човек, който да е мислил за опасностите, очакващи ни на скалите следващия ден. Иначе едва ли е щял да заспи.