Черната къща

Двумоторният трийсет и седем местен самолет потрепери от турбуленцията, докато накланяше крила да заобиколи Лох Туат, като захождаше за приземяване на късата, брулена от ветровете писта на летище Сторноуей. На излизане от гъстите ниски облаци Фин видя оловносивото море, което разбиваше пенливите си вълни в черните скали, издаващи се пред полуостров Ай – това късче земя, наричано от местните Пойнт. Ландшафтът бе нашарен от познатите ровове, подобни на окопите от Втората световна война, макар тези тук да бяха изкопани за защита не от враговете, а от студа. Дългите векове рязане на торф бяха белязали безкрайните декари иначе безлична земя. Водата в залива изглеждаше студена, набраздена от непрестанния вятър. Фин бе забравил за него, за неговата непрестанна атака откъм ширналия се на пет хиляди километра Атлантически океан. Като се изключи сравнително закътания пристан на Сторноуей, на целия остров надали имаше и едно дърво.

По време на полета, продължил около час, се бе старал да не мисли. Нито за завръщането в родното си място, нито за ледената тишина, съпровождала отпътуването му от дома. Мона бе прекарала нощта в стаята на Роби и хлипанията ѝ долитаха до слуха му от другия край на коридора, докато си стягаше багажа. Сутринта потегли, без да се сбогува, и докато затваряше входната врата, знаеше, че оставя зад себе си не само Мона, но и цяла една глава от своя живот, която му се щеше никога да не е била писана. Сега, при вида на познатите хангари на летището и на непознатия фериботен терминал, проблясващ в далечината, Фин изпита внезапен прилив на емоция. Толкова отдавна не бе идвал тук, че се оказа неподготвен за спомените, връхлетели го с неочаквана сила.