Черната къща

Училището в Кробост имаше сто и трима питомци в началния курс и осемдесет и осем – в гимназиалния. В този ден заедно с мен постъпиха още единайсет нови малчугани. Седнахме в класната стая на два реда от по шест единични чина, наредени един зад друг.

Учителката ни, госпожа Макей, бе слаба сивокоса жена, навярно далеч по-млада, отколкото изглеждаше. На мен ми се струваше древна като света. Всъщност бе мила, но строга и на моменти имаше остър език. Първото, което ни попита, бе дали сред нас има някой, който не говори английски. Аз, естествено, бях чувал този език, но у дома използвахме само келтски, а баща ми не желаеше телевизор в къщата, затова дори не я разбрах. Артър обаче вдигна ръка с хитра усмивка на лице и произнесе нещо, свързано с моето име. Не беше нужно да съм гений, за да се досетя какво е казал, особено след като всички очи се извърнаха към мен. Усетих как бузите ми пламват.

– Е, Фионлах – рече госпожа Макей на келтски, – изглежда, родителите ти не са били достатъчно съобразителни да те научат на английски, преди да тръгнеш на училище. – Незабавната ми реакция бе на гняв към майка ми и баща ми. Защо не можех да говоря като другите деца? Нима не знаеха колко унизително е това? – За твое сведение в този клас ще говорим само на анг­лийски. Не че има нещо лошо в келтския, но просто така стоят нещата. И скоро ще разберем колко бързо усвояваш. – Не смеех да отлепя очи от чина. – Ще започнем с името ти. Знаеш ли как е то на английски?

– Финли – вдигнах глава с известна предизвикателност, защото бях чувал родителите на Артър да ме наричат така.

– Добре. И понеже първото, което ще направя днес, е да ви проверя в дневника, може да ми кажеш и фамилията си.

– Маклойд – използвах келтското произношение, което за английското ухо звучи нещо като „Маклодж“.

– Маклауд – поправи ме тя. – Финли Маклауд. – Сетне премина на английски и се зае да изброява останалите имена. Макдоналд, Макинес, Маклийн, Макричи, Мъри, Пикфорд...

Всички погледи се насочиха към момчето, наречено Пикфорд, и госпожа Макей каза нещо, което накара класа да се разкикоти. Момчето се изчерви и измърмори някакъв несвързан отговор.

– Той е англичанин – прошепна ми тих келтски гласец от съседния чин. Обърнах се и с учудване съзрях красиво момиченце с руса коса, оформена на две плитки със сини панделки. – Щом е единственият, чието име не започва с „м“, трябва да е англичанин. Госпожа Макей тъкмо го пита дали не е синът на пазача на фара. Те винаги са англичани.

– Какво си шепнете там? – тонът на учителката бе остър, но още по-стряскащо за мен бе това, че говореше на келтски и можех да я разбирам.

– Извинете, госпожо – рече невъзмутимо девойчето, – просто превеждах на Финли.

– О, превеждаш, така ли? Виж ти, каква голяма дума за такова малко момиче. – Тя направи пауза и се консултира с дневника. – Възнамерявах да ви подредя по азбучен ред, но щом си такава лингвистка, Марджъри, най-добре да продължиш да седиш до Финлии... да му превеждаш.

Марджъри се усмихна доволно, пропуснала иронията в похвалата. Аз от своя страна нямах нищо против да стоя до симпатично момиче с плитчици. Забелязах, че Артър се муси в другия край на стаята. Тогава реших, че е искал да седим заедно. Сега знам, че е ревнувал.