Черната къща

III

Пансионът „Парк Гест Хаус“ бе разположен сред редица къщи от кафяв пясъчник – мрачно каменно здание, нашарено с тъмни ивици от дъждовете, скрито зад боядисана в черно ограда от ковано желязо. Към трапезарията му бе добавена остъклена тераса, за да се използва максимално слънчевата светлина. По средата на лятото човек можеше да вечеря на нея, наблюдавайки почти до среднощ розовеещите от залеза облаци.

Крис Адамс неохотно поведе Фин към малката си единична стая на втория етаж, след като той му разясни, че всекидневната за гости на първия няма да бъде най-подходящото място за предстоящия разговор. Докато изкачваха скърцащото стълбище, Фин забеляза, че Адамс се държи някак сковано, сякаш изпитва неудобство. Той бе към трийсетгодишен, висок и слаб, с много светла коса и определено англичанин, съдейки по акцента. Също така имаше изненадващо блед тен за човек, който прекарва голяма част от времето си на открито в грижи за благото на животните. Сметанената белота на кожата му обаче се нарушаваше от почти преминала синина около лявата скула и окото. Носеше широк панталон от рипсено кадифе и блуза с щампован надпис, гласящ, че парите не стават за ядене. Пръстите му бяха необичайно дълги, почти женствени.

Когато влязоха в стаята, той разчисти един сгъваем стол от дрехите и книжата, струпани върху него, и покани Фин да седне. Помещението приличаше на епицентър на хартиена експлозия, при която хиляди късчета бяха осеяли стените. Карти, вестникарски изрезки, жълти лепящи листчета и какво ли още не. Собствениците на пансиона надали щяха да останат особено доволни. По леглото бяха разхвърляни книги, папки и бележници. Върху раклата отворен лаптоп делеше място с още книжа, празни пластмасови чашки и останки от китайска храна за вкъщи. Гледката през прозореца беше към Джеймс Стрийт и сивата грамада от метал и стъкло, представлявала навремето хотел „Сийфорт“.

– Вече отделих на вашите колеги повече време, отколкото се полага – оплака се Адамс. – Не направихте нищо, за да арестувате човека, който ме преби, а сега, щом той се оказа мъртъв, не спирате да ме тормозите. – Мобилният му телефон иззвъня. – Извинете – каза той, вдигна го и обясни, че в момента е зает и ще върне обаждането по-късно. Сетне погледна очаквателно Фин. – Е? Какво искате този път?

– Искам да знам къде сте били на двайсет и пети май, петък, тази година.

Въпросът завари Адамс напълно неподготвен.

– Защо?

– Просто бъдете така добър да отговорите.

– Нямам никаква представа. Ще трябва да проверя записките си.

– Направете го тогава.

Изражението на Адамс представляваше неподправена смесица от объркване и раздразнение. Той изцъка звучно с език, после седна на ръба на леглото и пръстите му превзето затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Върху екрана се появи календар, който той превключи от дневно на месечно изображение, а сетне превъртя месеците назад от август до май.

– На двайсет и пети съм бил в Единбург. Следобед сме имали среща в офиса с местния представител на Кралското общество за предотвратяване на жестокостта към животните.

– А вечерта?

– Не знам. У дома, вероятно. Не си водя дневник на социалните ангажименти.

– Необходимо ми е да знам със сигурност. Има ли някой, който може да го потвърди?

Дълбока въздишка.

– Роджър, предполагам. Моят съквартирант.

– Тогава най-добре го попитайте и се свържете отново с мен.

– Господин Маклауд, за какво, за бога, става дума?

Фин игнорира въпроса.

– Името Джон Сийврайт говори ли ви нещо?

– Не, не ми говори – отвърна Адамс, без дори да се замисли. – Ще ми обясните ли за какво става дума?

– В ранните часове на двайсет и шести май тази година трийсет и три годишният юрист Джон Сийврайт бе намерен окачен на едно дърво в пресечка в долната част на Лийт Уок. Удушен, разсъблечен и изкормен. Както знаете, само преди три дни друга жертва на име Ангъс Джон Макричи бе сполетяна от идентична участ тук, на остров Луис.

От гърлото на Адамс се изтръгна сподавено ахване.

– Значи, искате да знаете дали случайно не обикалям из Шотландия, за да кормя хора? Аз? Това е смехотворно, господин Маклауд. Смехотворно.

– Случайно да ме виждате да се смея, господин Адамс?

Видът му изразяваше накърнено достойнство.

– Ще питам Роджър какво сме правили онази вечер. Той ще знае. Винаги е бил по-добре организиран от мен. Нещо друго?

– Да, искам да знам причината за побоя, който Ейнджъл Макричи ви е нанесъл.

– Ейнджъл... Наистина ли така са го наричали? Предполагам, вече е стигнал в ада, защото там му е мястото. – Адамс смръщи вежди. – Дал съм официални показания.

– Не и пред мен.

– Сякаш няма много смисъл да разследвате нападението сега, след като извършителят вече е недосегаем дори и за вас.

– Просто ми кажете какво се случи.

Фин се постара да прикрие нетърпението си, но нещо в тона му явно го издаде, защото Адамс въздъхна още по-театрално и без повече да се противи, започна:

– Един от вашите местни вестници, „Хебридиън“, публикува статия за това как съм дошъл на острова, за да организирам кампания срещу ежегодния лов на гуга. Знаете, че тукашните мъже всяко лято ходят на Скер и унищожават по две хиляди птици. Катерят се по скалите и просто избиват бедните малки, докато родителите летят като обезумели наоколо и оплакват с пронизителни крясъци гибелта им. Това е брутално. Нечовешко. Може да е традиция, но в една цивилизована страна, в двайсет и първи век...

– Ще ви помоля да пропуснем лекцията и да се придържаме към фактите.

– Явно и вие като всички останали в това забравено от бога място сте поддръжник на лова. Знаете ли, тъкмо това не можах да предвидя. Че на целия остров няма да се намери и един, който да ми подаде ръка. А се надявах да разбуня общественото мнение, да привлека нови симпатизанти.

– Хората харесват вкуса на гуга. И дори за вас да изглеждат варварски, методите, които използват за убиването им, са бързи и безболезнени.

– Бухалки и пръти с примки? – Адамс присви в отвращение устни.

– Те са много ефективни.

– Все едно знаете.

– Всъщност знам. Правил съм го лично.

Адамс се смръщи, сякаш бе захапал парче лимон.

– Значи, няма смисъл дори да го обсъждам с вас.

– Именно. Затова нека да се върнем към нападението.

Телефонът иззвъня отново и Адамс го вдигна.

– Ало?... А, ти ли си. – Гласът му се понижи и доби оттенък на интимност. – Вече сте в Улапул? Чудесно. Кога пристига фериботът...? Окей, ще ви посрещна на терминала. – Той хвърли полуизвинителен поглед към Фин. – Виж, ще ти звънна малко по-късно. Дошли са от полицията... Да, отново. – Очите му се извъртяха с досада към тавана. – Добре. Чао засега. – Съжалявам – рече, като остави телефона на леглото. Но не личеше да съжалява.

– Още активисти ли пристигат?

– Да, щом ви интересува. Не е някаква тайна.

– Колко на брой?

– Ще бъдем общо дванайсет. По един за всеки от убийците в ловната група.

– И какво ще правите? Ще легнете пред траулера?

– Много забавно, господин Маклауд – устните му се разкривиха в престорена усмивка. – Знам, че не можем да ги спрем. Поне не тази година. Но можем да вдигнем достатъчно шум. Ще има вестници, телевизия. Цялата нация ще узнае. И ако успеем да убедим правителството да отмени изключението в закона, ловът ще стане нелегален. Тогава хора като вас просто няма да имат право да ходят там и да избиват бедните птици.

– И сте заявили всичко това пред „Хебридиън“?

– Да.

– Това трябва да ви е направило много популярен.

– Грешката ми беше, че им разреших да публикуват моя снимка. Така изгубих анонимността си.

– И какво стана после?

– Отидох до Нес да разузная обстановката. Очевидно траулерът потегля от Сторноуей, но мъжете от Кробост излизат да го пресрещнат с малка лодка от Порт ъв Нес. Исках да направя няколко снимки на местността – просто за справка. Спрях да обядвам в кръчмата в Крос и още там ме разпознаха. Трябва да ви кажа, че не съм привикнал на такъв език, господин Маклауд.

Фин с усилие потисна усмивката си.

– Значи сте приказвали с някого?

– Да, един-два пъти се изгубих и трябваше да питам за посоката. Последният човек, с когото разговарях преди нападението, стоеше пред малка грънчарница в покрайнините на Кробост. Един такъв странен, обрасъл тип. Не съм сигурен, че беше съвсем трезвен. Помолих го да ме упъти към пристанището и той го направи. Всичко се случи, докато се връщах към колата си, която бе паркирана само на двайсетина метра.

– Какво по-точно?

Адамс се помести върху леглото и леко примигна при спомена.

– Един бял бус ме засече. „Форд Транзит“ или нещо от този род. После се сетих, че съм го виждал и по-рано през деня. Вероятно ме е следил, изчаквайки удобен момент. Както и да е, той спря пред моя автомобил и от шофьорската седалка изскочи едър мъж, когото по-късно разпознах като Ангъс Макричи. Странното е, че в буса сякаш имаше и още хора, но те така и не се показаха.

– Макричи каза ли нещо?

– Нито дума. Просто започна да ме налага с юмруци. Бях толкова изненадан, че дори не реагирах. Някъде след втория удар коленете ми се подгънаха и се свлякох като чувал на земята. Тогава той взе да ме рита в ребрата и стомаха. Свих се на кълбо, за да се предпазя, и ме улучи няколко пъти в ръцете. – Адамс запретна ръкави, за да покаже синините. – Много мили хора са вашите убийци на птици, няма що.

Фин знаеше от собствен опит какво е да попаднеш в лапите на Ейнджъл Макричи и не го желаеше на никого, дори на наивник като Крис Адамс.

– Той не беше типичен жител на Кробост – отбеляза. – И може да ви учуди, но дори не е участвал в лова на птици, а е бил готвач.

– Виж, това е голяма утеха. – Гласът на мъжа тегнеше от сарказъм, но Фин не обърна внимание.

– Какво се случи по-нататък?

– Той се наведе и ми прошепна в ухото, че ако не си събера партакешите и не се омета, щял да ми навре цяла гуга в гърлото. После се качи в буса и отпраши.

– И вие видяхте номера?

– Удивително, но да. И сам не знам как съм запазил достатъчно присъствие на духа, за да го запомня.

– А относно свидетелите?

– Наоколо имаше няколко къщи и съм сигурен, че иззад пердетата надничаха лица. Къде е съвестта на тия хора, та да не дадат показания, нямам представа. Също и човекът пред грънчарницата. Той дойде, изправи ме на крака и ме отведе в къщата си. Наля ми чаша вода, но заяви, че не е видял нищо. Настоях да се обадим в полицията и той най-сетне позвъни, но крайно неохотно.

– След като Макричи е заплашил да ви навре цяла гуга в гърлото, господин Адамс, как така в събота вечер все още сте били тук?

– Първият ферибот, на който можех да се кача, отплаваше чак в понеделник. После, естествено, някой с изключително изтънчен вкус взе, че го уби, и сега вашите хора не ме пускат да си тръгна.

– Което, предполагам, напълно ви устройва, защото в крайна сметка ще можете да проведете протестната си акция.

– Изобщо не ме устройва да бъда с две счупени реб­ра. А ако полицията си бе свършила добре работата, вашият господин Макричи вероятно щеше да е още жив и да лежи в ареста, вместо да го бесят и кормят в някакъв навес за лодки.

Това, рече си наум Фин, не бе далеч от истината.

– Какво правихте в събота вечер, господин Адамс?

– Бях си тук, в стаята. Вечерях риба за вкъщи. И не, за съжаление, няма кой да го потвърди. Както вашите колеги вече нееднократно ми натякнаха.

Фин кимна замислено. Физически Адамс можеше и да е способен да извърши деянието, макар и трудно. При нормални обстоятелства. Но с две счупени ребра? Надали.

– Значи, обичате риба, господин Адамс?

Другият остана изненадан от въпроса.

– Да, аз не ям месо.

Фин се изправи на крака.

– А имате ли идея колко време е нужно на една риба, за да умре, лишена от кислород, буквално задушаваща се, когато траулерът изтегли мрежите на борда? – И без да дочака отговор, добави: – Дяволски по-дълго, отколкото за една гуга, уловена в примка.