Черната къща

II

По цялата Чърч Стрийт, чак до пристанището, на вятъра се клатушкаха висящи кошници с цветя – смел опит да се внесе поне малко цвят в сивия живот. Магазинчетата от двете страни бяха боядисани в розово, бяло и зелено, а в дъното се виждаше кеят, с няколко вързани рибарски катера, които се издигаха и спускаха в такт с прибоя. Един слънчев лъч улови белия навес за лодки на отсрещния бряг, а после се плъзна по върховете на дърветата, растящи около замъка Люс.

– Е, как ти се стори водещият разследването? – попита Гън.

– Склонен съм да се съглася с твоята преценка – рече Фин, като се усмихна накриво.

– Мисли се за суперзвезда – продължи Гън, след като двамата се качиха в колата. – Старият ми шеф в Инвърнес обичаше да казва за такива като него, дето са си навирили носовете, че и те също трябва да си вадят краката от крачолите един по един. – Фин се засмя. Допадна му образът на старши инспектор Смит, мъчещ се да измъкне късите си крачка от панталона. – Впрочем съжалявам, че те подведох относно патолога. Нямах представа, че е на острова. Което идва да покаже доколко ме държат в курса на събитията.

– Няма проблем – махна с ръка Фин. – Познавам добре Ангъс. Свестен човек е и поне можем да разчитаме, че ще бъде на наша страна. Между другото, защо според теб самият Смит не идва на аутопсията?

– Знам ли. – Гън се бе извърнал, докато изкарваше колата на заден ход. – Нищо чудно да му прилошава.

– Надали, иначе досега да е припаднал от одеколона, с който се залива.

– Не е лъжа. Повечето трупове миришат по-добре от него.

Излязоха от Кенет Стрийт на Бейхед Стрийт, насочвайки се към северните покрайнини на града. Фин гледаше пред пътническия прозорец към детските площадки и тенис кортовете, зад които върху полегатия хълм се простираше игрището за голф. Покрай другия тротоар се редяха жилищни сгради с тесни, наблъскани едно до друго магазинчета на приземните етажи. За миг изпита усещането, че никога не си е тръгвал от острова.

– Навремето, през осемдесетте – каза, – младежите обичаха да се разкарват тук с таратайките си в събота вечер.

– Още го правят. Дефилират всеки уикенд като по часовник.

Фин се замисли какво ли безрадостно съществуване водят тези хлапета. Без почти никакви занимания, в общество, все още задушено от хватката на една мрачна религия. Сриваща се икономика, висока безработица, ширещ се алкохолизъм, процент на самоубийства далеч над средното равнище за страната. Мотивацията да се махнат навярно бе също така силна, както и преди осемнайсет години.