Черната къща

Деветнайсета глава

I

Маршели беше излязла да напълни кофа с торф за горене от купчината пред къщата. Носеше дънки, гумени ботуши и дебел вълнен пуловер. Косата ѝ за разлика от обикновено бе пусната да се развява свободно край лицето. Силният северен вятър ѝ попречи да чуе колата на Фин, приближаваща къщата – миниатюрно деу с цвят на повръщано, което бе наел евтино в града. По цялото крайбрежие морето надигаше редици от гневни бели гребени като вражеска армия, готвеща се за щурм.

– Маршели.

Тя се изправи, сепната от гласа му, разнесъл се зад гърба ѝ, а миг по-късно и от неговото изражение.

– Фин, какво има?

– Трябва да си знаела, че той бие момчето.

Маршели стисна клепачи и пусна кофата. Парчетата торф се разпиляха по земята.

– Опитах се да го спра. Наистина се опитах.

– Трябвало е да се постараеш повече. – Тонът му бе рязък, обвиняващ.

Тя отвори очи, в които сълзите напираха, готови да бликнат навън.

– Нямаш представа на какво е способен той. Отначало, когато Фионлах бе още малък и видях синините, не можах да повярвам. Реших, че е било злополука. Но злополуките не се повтарят до безкрай.

– Защо просто не напусна Артър заедно с детето?

– Исках, повярвай ми. Но той ме заплаши, че ако си тръгнем, ще ни последва навсякъде. Ще ни намери и ще убие Фионлах. – Погледът ѝ отчаяно търсеше разбиране от Фин, но той стоеше като камък.

– Все нещо си можела да направиш!

– Да, направих. Останах тук и се постарах да прек­ратя побоите. Той никога не му посягаше, ако бях наоколо, затова гледах постоянно да съм наблизо. Да го защитя, да бъде в безопасност. Но това невинаги беше възможно. Бедният Фионлах! – Сълзите вече свободно се стичаха по лицето ѝ. – Той се държеше толкова смело. Никога не плачеше, не се жалваше. Просто търпеше.

Фин откри, че целият се тресе от болка и ярост.

– Господи, Маршели, но защо?

– Нямам представа! – почти му кресна тя. – Сякаш го правеше, за да ми отмъсти за нещо. Каквото и да се е случило на оная проклета скала, то е причината. И двамата не го казвате, но то ви промени до неузнаваемост.

– Ти знаеш какво се случи, Маршели! – Фин вдигна ръце в раздразнен жест, сетне ги остави да паднат отново безпомощно.

– Не, не знам. – Тя поклати глава, сякаш дивейки се на упорството му. – То промени всички ни, Фин, но най-вече Артър. Отначало не му личеше толкова, вероятно го е криел от мен. Но после, след като Фионлах се роди, то започна да излиза от него като отрова.

Телефонът на Фин зазвъня в джоба му с мелодията на „Храбрата Шотландия“. Весела и жизнерадостна, напълно неуместна в дадената ситуация.

– Няма ли да вдигнеш проклетото нещо? – попита Маршели.

– Не.

Никой на острова не знаеше номера му, значи навярно беше някой от Единбург. Той изчака да се включи гласовата поща и изпита облекчение, когато звъненето най-сетне престана.

– И сега какво? – Тя избърса сълзите с опакото на ръката си, оставяйки тъмна следа от торф върху бузата си. Очите ѝ бяха морни, изцедени от живот от годините, прекарани с Артър, от вината заради побоите, които синът ѝ е бил принуден да търпи, побои, които не е могла да предотврати.

– Не знам – отвърна Фин. Телефонът му изписука отново. – Мамка ти – изруга и го извади от джоба си.

Операторът го известяваше, че има ново гласово съобщение. Той натисна нетърпеливо бутона и го долепи до ухото си. Разнесе се глас, толкова отдалечен от събитията, които го занимаваха в момента, че му трябваха няколко секунди да го разпознае.

– Прекалено сме заети, за да си вдигаме телефона, а? Препускаме по дирите на убиеца, предполагам. – Беше патологът, професор Ангъс Уилсън. – Слушай сега, открих нещо, което може да ти помогне. Ще го включа в доклада, естествено, но реших да ти дам малко преднина. Помниш ли онази малка обвивка от таблетка, която открихме в повръщаното по трупа? Е, тя е съдържала форма на стероида кортизон. Нарича се преднизон и се приема през устата. Обикновено се ползва за лечение на болезнени кожни алергии, но е ефективен и при раздразнения на дихателните пътища, затова често го предписват на страдащи от астма. Така че предлагам ти да си отваряш очите на четири за хора с гадни обриви по тялото или за хронични астматици. Наслука, амиго!

Повече съобщения нямаше. Фин изпита определеното усещане, че светът около него се разпада, и се зачуди защо земята още не го е погълнала. Ръката му несъзнателно пъхна телефона обратно в джоба.

– Какво има? – попита Маршели с уплаха в гласа. – Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Той обаче не я чуваше. Дори не се намираше тук, а в навеса за лодки в Порт ъв Нес. Беше събота вечер и наоколо цареше мрак. Вътре имаше двама мъже. Единият бе Ейнджъл Макричи. Силуетът на другия се придвижи под лунната светлина, падаща през малкото прозорче. Беше Артър. Фин нямаше представа защо са там, но щом Макричи се обърна с гръб, Артър замахна и стовари нещо върху тила му – палка или метална тръба. Едрият мъж се свлече на колене, а после падна по лице. Артър дишаше учестено, възбудено. Приведе се над тялото, за да го обърне по гръб, но то се оказа по-тежко, отколкото бе очаквал. Откъм селото долетяха някакви звуци. Дали не бяха гласове? В гърдите му се надигна паника, стана му трудно да си поема дъх. Стомахът му реагира, сви се конвулсивно и изхвърли съдържанието си през устата. Право върху проснатия на пода Макричи. Артър изрови хапчетата от джоба си, глътна едно и всмукна от инхалатора. Докато чакаше ефектът да настъпи, клечеше облегнат до стената. Дишането му постепенно се нормализира и той се ослуша за звуците, предизвикали пристъпа, но не чу нищо и се върна към задачата си. Обви дебели пръсти около гърлото на жертвата и започна да стиска. Всичко трябваше да приключи час по-скоро.

Фин примижа, за да прогони образите. Когато отвори отново очи, видя пред себе си слисаната Маршели.

– Фин, за бога, кажи нещо!

– Как е напоследък астмата на Артър? – собственият му глас прозвуча немощно и прегракнало в ушите му.

Тя се намръщи.

– В смисъл?

– Просто искам да знам. – Гласът му постепенно укрепваше. – По-зле ли е отпреди?

– Да, по-зле е – отвърна троснато тя, чудейки се защо я занимава с подобни глупави въпроси. – Пристъпите ставаха все по-тежки, докато не му предписаха новото лекарство.

– Преднизон?

Тя наклони учудено глава и нещо помрачи синевата на очите ѝ. Вероятно предчувствие.

– Откъде знаеш?

Той я улови за ръка и я задърпа към къщата.

– Покажи ми.

– Фин, за какво става дума?

– Просто ми покажи, Маршели.

Влязоха в банята и тя отвори огледалния шкаф над мивката. Шишенцето беше на най-горния рафт. Той го грабна и го отвори. Беше почти пълно.

– Защо не го е взел със себе си?

– Не знам, може да има друго.

Фин не искаше дори да мисли за възможния отговор.

– Има ли място, където държи личните си книжа? Такова, до което ти нямаш достъп?

Маршели сбърчи напрегнато чело. Беше ѝ трудно да се концентрира.

– Има едно чекмедже в старото бюро на баща му. Винаги го държи заключено.

– Да вървим.

Бюрото се оказа тикнато под прозореца в бившия кабинет на господин Макинес, заринато със стари вестници и списания, както и с купища платени и неплатени сметки. Фин бе спал тук по-предишната нощ, но дори не го бе забелязал. Тапицираното кресло, което вървеше в комплект с него, не се мяркаше никъде, заменено от обикновен кухненски стол. Той седна на него и отвори лявото чекмедже. В него имаше папка с разделители, пълна с домашни книжа. Пръстите му ги преровиха набързо, но не откриха нищо интересно. След това дръпна дясното чекмедже. То се оказа зак­лючено.

– Имаш ли ключ?

– Не.

– Донеси ми тогава някоя здрава отвертка. Или длето.

Маршели излезе мълчаливо от стаята, за да се върне минута по-късно с масивна отвертка в ръка. Фин я взе, пъхна острието в процепа над ключалката и натисна като с лост, докато дървото не изпука. Езичето изскочи от жлеба и чекмеджето се плъзна назад. Вътре имаше картотека с окачени разноцветни папки – жълти, розови, сини. Той ги прегледа една по една. Удостоверения, инвестиции, писма. Разпечатани статии, свалени от интернет. Фин спря и задиша учестено. Статиите бяха от „Хералд“, „Скотсман“, „Дейли Рекърд“, „Единбург Ивнинг Нюз“, „Глазгоу Ивнинг Таймс“. Всичките с дати от края на май и началото на юни. „Изкормен труп открит на Лийт Уок“. „Единбургският изкормвач“. „Удушен и обезобразен“. „Смърт в сянката на кръс­та“. „Полицията търси съдействие за убийството от Лийт Уок“. Над две дузини разпечатки, обхващащи триседмичния период на най-бурно отразяване на престъплението, преди новите повишения на местните данъци да превземат заглавията.

Фин стовари юмрук върху плота, при което купчина списания се свлече на пода.

– Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? – В гласа на Маршели се прокрадваше нотка на истерия.

Той отпусна чело върху дланите си и стисна клепачи.

– Артър е убил Ейнджъл Макричи.

В стаята се възцари продължителна тягостна тишина.

– Но защо? – наруши я най-сетне плахо Маршели.

– Това е бил единственият начин да ме върне на ост­рова. – Той перна с длан статиите върху бюрото, разпилявайки листовете във въздуха. – Вестниците бълваха всички подробности около убийството в Единбург, включително факта, че аз водя разследването. Така че ако тук е било извършено престъпление със същия налудничав почерк, близко е било до ума, че на даден етап ще ме призоват. Особено след като жертвата е мой бивш съученик. Вярно, имало е риск и да не стане, но ето че в крайна сметка дойдох.

– О, Фин, направо не мога да повярвам, че те чувам да говориш подобни неща. С каква цел ще иска да те докара тук?

– Искал е да ми каже за Фионлах. Да знам, че той е мой син. – В съзнанието му изникнаха думите на Дона Мъри. Сякаш караше него да плаща за бащините си грехове.

Маршели се отпусна тежко на ръба на леглото.

– И все пак не разбирам.

– Ти каза, че е биел Фионлах, за да си отмъсти на теб, но не е така. През всичките тези години, докато е тормозел бедното момче, той си е представял, че удря и рита мен. И е било важно да узная истината, преди да... – Той замлъкна, твърде уплашен, за да изрече мисълта на глас.

– Преди да какво?

Фин бавно се извърна към нея.

– Артър не се притесняваше да даде ДНК проба на полицията. Знаел е, че докато стане ясно кой е извършителят, вече ще бъде на Скалата. Ще е твърде късно да го спрат.

Маршели се изправи рязко, внезапно осъзнала насоката на думите му.

– Престани, Фин! Престани!

Той поклати глава.

– Затова и не е взел хапчетата си. В крайна сметка за какво са му, след като вече не планира да се лекува?

Отвън вятърът се усилваше. През прозореца се виждаха вълните, стоварващи се с ярост върху скалистия бряг и отстъпващи на талази от бяла пяна. Той погледна часовника си и стана от бюрото. Събра разпечатките обратно в папката и се упъти към вратата.

– Къде отиваш? – улови го за лакътя Маршели.

– Да му попреча да убие нашия син.

Тя прехапа устна и се опита да сподави риданията, заплашващи да я задушат.

– Но защо, Фин? Защо би сторил това?

– Защото по някаква причина иска да ме нарани, Маршели. Да ми причини повече болка, отколкото мога да понеса. Трябва да е знаел, че вече съм загубил един син. – По изражението в очите ѝ си пролича, че тя не знае. – Какъв по-добър начин да ме пречупи от това да убие и другия? – Той се помъчи да се освободи от хватката ѝ, но тя не го пусна.

– Фин, погледни ме. – Той се обърна, прикован от напрежението в гласа ѝ. – Преди да тръгнеш... има нещо, което трябва да знаеш.