Черната къща

След този случай се върнах на острова само веднъж, когато леля ми внезапно почина следващия април. Казвам внезапно само защото смъртта ѝ дойде като гръм от ясно небе за мен, но всъщност тя е гаснела бавно и продължително. Ракът в напреднал стадий бил открит още предишното лято, но тя отказала химиотерапията, заявявайки на лекарите, че е живяла дълъг и щастлив живот. Пила най-добрите вина, пушила най-хубавите цигари, спала с най-търсените мъже (както и с няколко жени) и харчила парите им с широки пръсти. Защо да си разваля последните шест месеца? Както се оказало, месеците били по-скоро девет, прекарани в болка и самота, в смразяващия студ на последната ѝ зима.

Взех автобуса до Нес и оттам поех пеша през хълма до Кробост и старата бяла къща край пристанището. Беше ветровит пролетен ден, но в полъха, свистящ през мъртвите треви, имаше мекота, а воднистата слънчева светлина, проникваща на моменти измежду препускащите облаци, сгряваше въздуха.

В къщата още витаеше мразът на зимата, пропит от влага и мирис на дезинфектанти. Пъстрите вази с изсушени цветя, пурпурно боядисаните стени, розовите и оранжевите драперии, всичко това сега бе тъжно и посърнало. Тя им бе вдъхвала живот, а без нея те изглеждаха евтини и безвкусни. Тя бе давала целия облик на този дом и сега в него цареше само огромна пустота.

В камината, където бе запалила последния си огън, още стоеше пепелта – сива и студена. Дълго седях в нейното кресло, вторачен в изстиналото огнище и размишляващ за годините, през които бяхме живели заедно. Удивително колко малко спомени от нея бях съхранил. Какво странно, безрадостно детство бях прекарал.

В моята стая открих старите си играчки, натъпкани в кашони и прибрани в гардероба – тъжно напомняне за едно минало, което копнеех да оставя зад гърба си. Спомних си писмото на Павел до коринтяните: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското“. Всички тези неделни часове, прекарани в Свободната църква на Кробост, бяха оставили своите следи. Отнесох играчките долу и ги струпах край контейнера за смет. Нямах представа какво да правя с нещата на леля ми. Отидох в спалнята ѝ и отворих гардероба. Дрехите ѝ висяха в мълчаливи редици, с цветове, приглушени от сянката на нейната смърт. Тя бе запазила отдавна отеснели и излезли от мода поли, блузи и панталони, сякаш се бе надявала, че един ден отново ще стане момичето, което е била през шейсет­те – младо, стройно и привлекателно, тепърва започващо своя живот.

Не исках да оставам и една нощ в тази къща, но нямаше къде другаде да отида, затова запалих огъня, увих се в едно дебело одеяло и прекарах вечерта на дивана. На моменти се унасях в странни сънища, в които леля ми и господин Макинес танцуваха прегърнати на празен дансинг.

Събудих се от чукане на вратата. Беше се разсъмнало и когато погледнах часовника си, установих, че съм спал близо десет часа. Все още с одеялото на раменете отидох да отворя, примижавайки срещу ярката слънчева светлина. Пред мен стоеше жена на име Мораг – моя втора братовчедка, много по-възрастна от мен. Мисля, че не я бях виждал от погребението на родителите ми.

– Фин, предположих, че трябва да си ти. Видях дима от комина и разбрах, че някой е дошъл. Иначе имам ключ, но ми беше неудобно да вляза. Нали знаеш, че погребението е днес?

Кимнах замаяно и си спомних, че леля ми никога не бе казвала добра дума за нея. Но както се оказа, именно Мораг поради липсата на други близки бе организирала всички подробности около погребението. Поканих я вътре и тя начаса реши и проблема с вещите на починалата. Някои от тях можели да влязат в употреба на семейството ѝ, а други щяла да отнесе в благотворителния магазин в Сторноуей.

– Представяш ли си – рече негодуващо, – някой да вземе и да изхвърли всичките ти играчки. Намерих ги край кофата за боклук и ги сложих в багажника, да не стават зян.

Мина ми през ум, че сега някое друго дете ще може да изгради свои спомени около тях. Надявах се само да бъдат по-щастливи от моите.