Черната къща

IV

Оперативният щаб бе разположен в голяма конферентна зала, в дъното на коридора на първия етаж на сторноуейския полицейски участък. Двата прозореца гледаха към Кенет Стрийт и към покривите на къщите, разположени по стръмния склон към пристанището. На другия бряг на залива, отвъд мачтите на траулерите, завързани за през нощта, смътно се виждаха кулите на замъка Люс, издигащи се над дърветата. Масите и бюрата бяха дръпнати встрани, а по пода се точеха кабели, захранващи телефоните, компютрите и принтерите. Една стена бе покрита с цветни снимки от местопрестъплението, а бялата дъска бе гъсто нашарена с бележки, надраскани със син маркер. Върху сгъваем статив тихо жужеше проектор.

Когато Фин се настани пред един от четирите терминала на ХОЛМС, в помещението вече имаше към дузина полицаи, разговарящи по телефоните и тракащи по клавиатурите. Той искаше да опресни сведенията си не само относно убийството на Макричи, но и по обвиненията в побой и изнасилване, предявени срещу него. Освен това успя да отвори и файловете, свързани с убийството на Джон Сийврайт, да си припомни десетките свидетелски показания и протоколите от експертизите и аутопсията. Накрая, капнал от умора, вече не можеше да разсъждава ясно. Останалите служители бяха намалели до двама или трима. Предишната нощ почти не бе спал, а денят бе дълъг. За пръв път мислите му се насочиха към Мона и нейната заплаха. Просто не очаквай да ме завариш, когато се върнеш. И неговият отговор. Може би така ще бъде най-добре. С тези две кратки реплики те на практика бяха сложили край на връзката си. Никой от двамата не го бе планирал и най-вероятно щяха да съжаляват, най-вече за четиринайсетте пропилени години на брака им. Но имаше също и огромно чувство на облекчение. Бремето на дългото мълчаливо недоволство най-сетне бе снето от плещите му, макар и почти веднага заменено от тревогата за непредсказуемото бъдеще. Бъдеще, за което засега предпочиташе да не мисли.

– Е, докъде стигна? – попита Гън, прибутвайки към него стола си на колелца.

– До под кривата круша. – Фин се облегна назад и потърка очи. – Май ми стига толкова работа за днес.

– Тогава ще те изпратя до хотела. И без това куфарът ти още е в багажника ми.

Преминаха покрай оръжейната и административния офис. Бледожълти стени, пастелно лилав мокет. На стълбите се сблъскаха със старши инспектор Смит.

– Много мило от ваша страна да ми докладвате след аутопсията – каза той.

– Нямаше нищо за докладване – отвърна Фин и след кратка пауза добави: – Сър.

Отдавна бе открил, че тъпата наглост е най-добрият начин да се справяш със сарказма на началниците.

– Чух се с патолога. Изглежда, има доста сходства с единбургския случай. – Смит вече ги бе подминал и стоеше едно стъпало по-нагоре, за да компенсира по-ниския си ръст.

– Но недостатъчни за категорично заключение.

Другият свъси вежди.

– Е, в такъв случай най-добре да излезеш с нещо категорично до края на утрешния ден, Маклауд. Защото не искам да те задържам тук по-дълго от необходимото. Ясно?

– Да, сър.

Фин понечи да си върви, но Смит още не беше прик­лючил.

– Между другото, ХОЛМС откри още една потенциална връзка. Сержант Гън ще те осведоми. Искам още сутринта двамата да отидете и да я проверите. – И като им обърна гръб, се заизкачва, вземайки по две стъпала наведнъж.

– Щом изпраща нас, вероятно не очаква да изскочи кой знае какво – отбеляза Фин, щом стигнаха приземния етаж.

– Ти го каза – усмихна се сухо Гън.

– И каква е историята?

Гън отвори пред него вратата на задния вход. Вечерните слънчеви лъчи падаха косо над паркинга, хвърляйки дълги сенки.

– Макричи го загази преди около половин година. Отишъл да лови сьомга в частен имот, в югозападната част на острова. Собственост на някакъв англичанин. Те плащат луди пари за правото на риболов, затова си бранят интереса от бракониери. Та онзи наел пазач от Лондон, бивша барета – главорез, да си го кажем направо. Нищо не разбира от сьомга, но спипа ли те, ще ти се прииска да не си я помирисвал в живота си.

Той отвори багажника и извади куфара на Фин.

– Значи, онзи тип е хванал Макричи?

– Именно. – Гън хлопна капака и двамата се упътиха пеша надолу към пристанището. – И не само го хванал, но така го подредил, че едва го познахме, когато попадна при нас. Но не подаде оплакване. Не искаше да се разчуе, че някой е излязъл по-голям бабаит от него. Вярно, Макричи беше як мъжага, но лондончанинът бил професионалист, а при тях нямаш особени шансове, без значение колко си едър.

– Все още не виждам връзката.

На Фин му се нравеше, че Макричи е отнесъл побой, но това трудно можеше да се нарече улика към убийството му.

– Една нощ, преди около три седмици, пазачът бил нападнат. От цяла група, с маски на главите и всичко останало. Пребили го до безсъзнание.

Минаха покрай благотворителния магазин на ъгъла на Кенет Стрийт и Чърч Стрийт. Табелката на витрината гласеше: „Покупка, не подаяние“.

– С други думи, компютърът в своята премъдрост е решил, че Макричи е потърсил отмъщение, а онзи пос­ле на свой ред го е убил?

– Нещо такова.

– А Смит сега приветства възможността да се отърве от нас за известно време.

– Какво пък, една разходка до югозападния край ще ни се отрази добре. Ходил ли си някога в Уиг?

– Разбира се, Джордж. Често си правехме там пикници през лятото. С баща ми дори пускахме хвърчила на плажа.

Той помнеше километрите гладък пясък, простиращи се в плитчините между скалистите носове, чак до далечните гребени на вълните. И вятъра, който подемаше самоделното хвърчило високо в синевата, като развяваше косите им и караше дрехите им да плющят. А също усмивката, покрила с бръчици лицето на баща му, сините очи, блестящи в поразителен контраст с грубата, загоряла от слънцето кожа. Помнеше също разочарованието, когато пристигаха по време на прилив и необятната пясъчна ивица се оказваше залята от половин метър тюркоазена вода, като ги принуждаваше ги да седят отстрани и да ядат сандвичи.

Сега, докато вървяха покрай кея на Кромуел Стрийт, също имаше прилив и мачтите на съдовете във вътрешното пристанище се издигаха високо над главите им, окичени с радари и сателитни антени. Сторноуей бе разположен върху ивица земя, отделяща по-плиткото вътрешно пристанище от външното, където спираха фериботите и петролните танкери. Фин бе отседнал в хотел „Краун“, намиращ се по средата между Пойнт Стрийт и Норт Бийч, с великолепна гледка към залива и замъка Люс. Тук почти нищо не изглеждаше променено – само някои магазини и заведения имаха нови собственици, а други бяха пребоядисани. Шапкарницата все още си стоеше на мястото, с витрина, пълна със странните творения, които жените прикрепваха към прическите си по време на Сабат. Шапката подобно на бурката по други места бе задължителен атрибут за набожните представителки на нежния пол на остров Луис. Часовниковата кула на кметството стърчеше над стръмните керемидени покриви и прозорците на мансардите.

Двамата мъже подминаха купища от кошове за омари и зеленикави рибарски мрежи. Подготовката за утрешния ден още не бе приключила и екипажите разтоварваха припаси и оборудване от бусове и пикапи и ги пренасяха към траулерите и малките рибарски лодки. Над главите им през цялото време кръжаха чайки като бели петънца на вечерното небе, улавяха последните слънчеви лъчи и отправяха пронизителни призиви към боговете.

Когато спряха пред хотела, Фин хвърли поглед по дължината на пешеходната Пойнт Стрийт, с нейните декоративни цветни лехи и пейки от ковано желязо. В петък и събота вечер тук гъмжеше от тийнейджъри, които пият бира, пушат трева, хапват хамбургери или риба с пържени картофи от крайбрежните лавки. Поради липса на други развлечения всички се събираха тук. Самият Фин бе прекарал не една вечер, криейки се от дъжда покрай входовете на магазините заедно с приятелите си, в очакване някое от по-големите момчета да излезе със заветната бутилка. Тогава улицата изглеждаше вълнуваща, пълна с възможности. Алкохол, момичета, дръпване от нечий джойнт. Ако все още си навън, когато заведенията затварят, можеше да видиш бой, че дори и два. Но ако си извадил късмет, много преди това си отишъл на някой купон. Младежите от всяко поколение подобно на сенки следваха стъпките на предходното, на своите майки и бащи. Но днес улицата бе почти празна.

– Е, ще се видим утре сутрин – рече Гън, като му подаде куфара.

– Защо не влезеш, Джордж, ще те черпя едно питие.

Гън погледна часовника си.

– Добре, но само по едно.

Докато Фин мине през рецепцията и остави багажа си в стаята, другият полицай вече бе поръчал две халби бира в лоби бара. В него сега нямаше посетители за разлика от заведението на подземния етаж, откъдето се носеха музика и оживени гласове. Там жадни рибари и строителни работници от новооткритата фабрика в Арниш разпускаха след тежкия трудов ден. На стената имаше възпоменателна табелка в чест на скандалната случка, при която непълнолетният Уелски принц си поръчал чашка черешово бренди по време на обиколка из Западните острови. Тогава четиринайсетгодишният Чарлз скоропостижно бил откаран обратно в училището си в Гордънстън. Как само се меняха времената.

– Успя ли да прегледаш всички файлове? – попита Гън.

– Повечето.

Бирата бе хладна и освежаваща и Фин отпи дълга глътка.

– Откри ли нещо интересно?

– Всъщност, да. Свидетелят, който казва, че е видял Ейнджъл Макричи да тръгва в обратна посока в нощта, когато Дона Мъри твърди, че е била изнасилена...

– Екън Стюарт – намръщи се Гън. – Какво за него?

– Значи, не си участвал пряко в разследването на побоя над Адамс?

– Не, с него се занимаваше сержант Фрейзър.

– Е, явно не можем да очакваме от ХОЛМС да нап­рави всички връзки. Познаваш ли Екън Стюарт?

– Да, изкуфял стар наркоман. Има грънчарница край Кробост. Откакто се помня, продава грънци на туристите през лятото.

– За твое сведение точно пред нея е бил пребит Крис Адамс. Стюарт е говорил с него минута преди нападението, а малко след това е отишъл да го прибере от пътя. И все пак твърди, че не е видял нищо. Много удобно за Макричи да има един и същ железен свидетел и в двата случая, не мислиш ли?

– Странно наистина – кимна Гън. – Впрочем възможно е Макричи да е снабдявал Стюарт с дрога. Отдавна подозирахме, че е дилър, но никога не сме го хващали.

– Май си струва утре да се отбия и да поговоря с нашия господин Стюарт. – Фин надигна отново халбата. – Джордж, днес следобед ти спомена, че и други хора имали зъб на Макричи освен онези, които е тормозил като дете.

– Да, поне според брат му.

– Мърдо Руад? Какво според него?

– Не знам доколко може да му се вярва, но явно смята, че Ейнджъл е имал кръвна вражда с някакъв свой бивш съученик. Човек на име Калъм Макдоналд. Пос­традал при злополука преди години и сега си изкарва прехраната, като тъче на стан в пристройката зад къщата си. Нямам представа какво се е случило помежду им.

– Аз пък имам.

Фин внимателно постави бирата върху бара. Дори само при спомена му призляваше. Гън очакваше ра­зяснение, но то така и не дойде. Накрая Фин се отърси от унеса.

– Дори да не беше сакат, съмнявам се, че Калъм Макдоналд е способен да нанесе подобни травми на когото и да било.

Той още виждаше пред себе си изражението върху лицето на момчето по време на падането.

– Мърдо допуска, че е наел някой друг.

Фин го стрелна с очи, чудейки се дали наистина е възможно. Дали в главата на Калъм е могла да се зароди подобна идея. Но защо сега, след всичките тези години?

– Не, не мисля – рече накрая.

И отново Гън изчака разяснение, но бързо стана ясно, че Фин няма намерение да го просветлява.

– Е, аз най-добре да тръгвам. – Той погледна часовника си и пресуши своята чаша. – Между другото, как мина разговорът с Адамс?

Фин помълча за момент, извиквайки в съзнанието си образа на високия превзет борец за правата на животните.

– Знаеш ли, отначало реших, че на човек с две счупени ребра и през ум няма да му мине да се разправя с Макричи. Но после ми хрумна, че има връзка, която пропускам.

– Каква?

– Адамс е гей.

– Е, това едва ли е особена изненада – сви рамене Гън, но после смръщи чело. – Да не искаш да ми кажеш, че Ейнджъл също е бил гей?

– Не, но единбургската жертва, Джон Сийврайт, беше.