Черната къща

Домът на Минто се оказа доста луксозна ловна хижа, разположена в края на пътя, край самия бряг. От нея се откриваше изглед към целия плаж, от далечния океан на запад до имението Уиг Лодж на изток. Отзад се издигаха планините като изрязани от хартия вълнообразни пластове в пастелно пурпурно и синьо.

В отсрещния край на плажа се виждаха струпаните бели къщи на Бале-на-Кил, родното място на шотландския пророк Кенет Макензи. Фин си спомняше ясно като бял ден как баща му, докато веднъж сглобяваха хвърчилото, му бе разказал историята за призрака на жена, която една нощ се връщала в гроба си и срещнала майката на Койнах. Заръчала ѝ да потърси малък кръгъл син камък в близкото езеро. Казала ѝ, че ако го даде на своя син и той го постави пред окото си, ще може да вижда бъдещето.

– Разбира се – бе добавил баща му, – ние го знаем на келтски като Койнах Одар, а останалият свят го знае като Браханския пророк.

– И тя намерила ли камъка? – бе попитал Фин.

– Да, сине, намерила го.

– И той успял ли е да види бъдещето?

– Предсказал е много неща, които са се сбъднали, Фионлах.

И баща му бе изредил цяла върволица пророчества, които навремето, като дете, не му говореха нищо. Но сега, като възрастен, докато стоеше с поглед, зареян към камъните на далечното гробище, си спомни едно от тях, което баща му така и не бе доживял да види осъществено. Браханският пророк бе написал: „Когато хората в карети без коне потеглят под морето към Франция, тогава Скотия ще надигне отново глава, свободна от всяко потисничество“. Мисълта за тунела под Ламанша навярно тепърва е възниквала в главата на Маргарет Тачър по времето, когато двамата са пускали хвърчила, а и най-върлият националист едва ли е допускал, че преди края на века в Единбург отново ще заседава шотландски парламент. Докато самият Койнах Одар бил изгорен за вещерство цели три века по-рано.

– Магично място е това – надигна глас Гън, за да над­вика вятъра, свистящ сред високите изсъхнали треви.

– Така си е – отвърна Фин, мислейки за онзи земеделец, който открил в пясъците на същия този плаж шахматните фигури от бивни на морж, издялани през дванайсети век от норвежците. И легендата около случката му се струваше напълно вероятна – че земеделецът, вземайки фигурките за елфи и гноми, малките духове от келтския фолклор, си плюл на петите и хук­нал да спасява живота си.

Щом захлопнаха вратите на колата, от хижата излезе мъж с торбест панталон, затъкнат във високи черни ботуши, дебел вълнен пуловер и сако с кожени кръпки на лактите и раменете. Носеше отворена ловна пушка, а от рамото му висеше брезентова чанта. Изглеждаше приблизително на възрастта на Фин, с черна, ниско остригана коса и изпито лице със силен летен загар, който не успяваше да скрие избледняващите синини. Устните му бяха цепнати зле на няколко места и още заздравяваха. Очите му имаха особен, бледозелен цвят. Той поспря за миг, сетне затвори вратата зад себе си и ги приближи с леко накуцваща походка.

– Мога ли да бъда полезен с нещо, господа? – говореше тихо, с лек лондонски акцент, едва доловим през свистенето на вятъра. Но мекият тембър се разминаваше с израза на зелените очи, които бяха нащрек, както и с цялата му стойка, напрегната като на хищник, готвещ се за скок.

– Джеймс Минто? – попита Фин.

– Кой иска да знае?

– Полицейски инспектор Финли Маклауд. – Фин кимна към своя спътник. – И сержант Джордж Гън.

– Бихте ли се легитимирали? – Минто все още ги наблюдаваше подозрително.

Те му показаха служебните си карти, той ги огледа и сетне кимна.

– Е, намерихте го. Какво искате?

– Предполагам, имате разрешително за това? – Фин посочи към пушката.

– А вие как мислите? – предпазливостта започваше да клони към враждебност.

– Мисля, че зададох въпрос, на който не ми отговорихте.

– Да, имам разрешително.

– И по какво смятате да стреляте?

– По зайци, щом ви влиза в работата, господин инспектор.

Поведението му носеше всички белези на стар войник, показващ презрение към началството.

– А не по бракониери?

– Аз не стрелям по бракониери. Само ги залавям и ги предавам на вашите колеги.

– Къде бяхте в събота между осем и дванайсет вечерта?

За пръв път увереността на Минто сякаш се разколеба.

– Защо?

– Тук аз задавам въпросите.

– А аз не им отговарям, без да знам защо.

– Ако отказвате да отговаряте, ще ви вкарам с белезници на задната седалка на онази кола и ще ви откарам в Сторноуей, където ще бъдете обвинен във възпрепятстване на полицейско разследване.

– Само опитай, приятел, и ще свършиш с две счупени ръце.

Фин бе чел справката за Минто, изготвена от Гън. Бивш десантчик, служил в Персийския залив и Афганистан. И нещо му подсказваше, че заплахата не е шега. Той запази спокоен тон.

– Заплахата срещу полицейски служител също е наказуема, господин Минто.

– Тогава вади белезниците и ме вкарвай в колата.

Фин с удивление чу хладния глас на Гън, който се разнесе над рамото му:

– Най-добре ще е да отговаряте на въпросите на инспектор Маклауд, господин Минто, иначе вие ще свършите с две счупени ръце, а аз съм този, който ще ги счупи, докато ви поставя белезниците.

Минто, който до момента не му бе обръщал внимание, вземайки го за незначителен младши служител, сега му хвърли бърз оценяващ поглед и размисли за секунда. Накрая взе решение.

– В събота вечер си бях у дома. Гледах телевизия. Не че тук се хваща много добър сигнал. – Той отмести очи от Гън обратно към Фин.

– Може ли някой да го потвърди? – попита последният.

– Да, бе, сякаш тоя пущинак е пълен с приятели, които постоянно се отбиват за по чаша бира.

– Значи сте били сам?

– Бързо схващаш за ченге.

– И кои програми гледахте? – намеси се Гън с авторитета на човек, който лично е прекарал съботната вечер пред телевизора.

– Откъде, по дяволите, да знам? Постоянно дават една и съща боза. – Изражението му оставаше все така предпазливо. – Вижте, колкото по-скоро ми кажете какво точно искате, толкова по-скоро можем да прик­лючим с тази игричка.

– Може би е по-добре да влезем вътре, а вие да ни направите по чаша чай – рече Фин.

Това му се стори добър начин да разсее враждебността.

Минто помисли за момент.

– Защо пък не. Става.

Като за човек, живеещ сам, той поддържаше доста спретнато домакинство. Малката всекидневна бе чиста и спартански подредена, без никакви картини или украшения, като се изключи шахматната дъска на масата край прозореца, върху чиито черни и кремави квадрати фигурите се намираха в напреднала фаза на конфликт помежду си. Докато чакаха чая, Фин надзърна през вратата на кухнята. Там нямаше нито една неизмита чиния, от акуратна стойка на стената висяха прибори за готвене, а върху радиатора имаше внимателно сгънати кърпи за подсушаване. След малко Минто се появи с поднос, върху който имаше чайник, три чаши с чинийки, каничка мляко и захарница с кубчета захар. Преди да влезе, Фин бе очаквал по-скоро тенекиени канчета. В подредеността на този човек имаше нещо леко маниакално, може би резултат на дисциплината, придобита от дългите години в армията. Той се зачуди кое ли го бе накарало да дойде в уединено място като това. Самото естество на работата му не предполагаше да има много приятели, но той сякаш полагаше съзнателни усилия, за да си създава врагове. Както бе казал Големия Кени, никой не го харесваше особено. Сега Фин разбираше защо.

– Не е лесно да играеш шах сам със себе си – отбеляза, докато Минто наливаше чая.

– Всъщност играя по телефона. С бившия си командващ офицер.

– Виждам, че притежавате викингските фигури.

– Не истинските, за съжаление – ухили се Минто. – Още не съм измислил как да ограбя Британския музей. – Той направи пауза. – Прекрасни са, нали?

„Прекрасни“ не бе дума, която Фин бе очаквал да чуе от неговата уста. Дори за миг не бе заподозрял, че този мъж изобщо съзнава естетиката в живота, камо ли да е способен да я оцени. Но ако бе научил нещо от годините си работа в полицията, то бе, че колкото и добре да смяташ, че си опознал хората, те винаги намират начин да те изненадат.

– Виждали ли сте някога оригиналните? Част от тях се намират и в Шотландския национален музей в Единбург.

– Не съм ходил в Единбург – отвърна Минто. – Всъщност не съм бил никъде в Шотландия освен тук. И откакто пристигнах преди петнайсет месеца, не съм напускал ост­ров Луис. – Фин кимна. Ако бе вярно, това поне изк­лючваше всяка връзка на Минто с убийството от Лийт Уок. – Отначало помислих, че сте дошли да ми кажете кои са копелетата, дето сториха това с лицето ми.

– Боя се, че не – вметна Гън.

– Не се и учудвам – провлачи Минто. – Вие всички тук сте навързани като свински черва, нали? – Той седна, пусна две бучки захар в чая си и добави малко мляко.

– Напоследък някои бракониери също пострадаха зле – отбеляза Гън.

– Кой ги гара да се противят, като ги хващам.

– Сам ли работите? – попита Фин.

– Не, сър Джон държи на заплата още двама. Местни момчета, сигурно и сами бракониерстват, когато не гледам.

– Трябва да му излиза доста скъпо. Трима души само за да гонят бракониерите?

– Бълха го ухапала – засмя се Минто. – Тук идват цели тайфи рибари, плащат по десет бона само за седмица. За целия сезон това са доста мангизи, ако се сещате. И никак не им е приятно да се изръсват, ако в реката няма сьомга за хващане. Миналия век в имението Гримерста са се ловели по две хиляди парчета на година. За тогавашния му собственик се говори, че хванал петдесет и седем бройки само за ден, с една и съща въдица. Днес се имаме за късметлии, ако извадим по няколко стотин на сезон. Дивата сьомга е отмиращ вид, инспекторе. И моята работа е да се грижа да не изчезне съвсем.

– Като спуквате от бой онези, които я ловят нелегално?

– Вие го казахте, не аз.

Фин отпи замислено от чая, сепвайки се от неочаквания аромат на „Ърл Грей“. Хвърли кратък поглед към Гън и забеляза, че той дори не е докоснал своя.

– Спомняте ли си един човек на име Макричи? Преди около шест месеца сте го хванали да бракониерства тук и сте го предали на полицията в доста поочукан вид.

– Много хора съм хванал през последните шест месеца – сви рамене Минто. – И всичките се казват Мак еди-кой си.

– Този е бил убит в Порт ъв Нес в събота вечер.

За момент естествената напереност на Минто го напусна.

– Да не е същият, за когото писаха във вестника оня ден?

Фин кимна.

– Мили боже, и да не мислите, че аз имам нещо общо с това?

– Преди няколко седмици сте понесли тежък побой. От нападател или нападатели, които до момента са неизвестни.

– Да, неизвестни, защото вашите проклети колеги още не са ги заловили.

– Значи, не са били просто поредните бракониери?

– Не, бяха дошли нарочно, за да ме подредят така. Чакаха ме в засада.

– И вие не сте могли да ги идентифицирате? – попита Гън.

– Как да ги идентифицирам, като носеха маски? Не искаха да видя лицата им.

– Което означава, че вероятно сте познавали тези лица – рече Фин.

– Каква проницателност само! Направо ме гръмнахте.

Минто отпи голяма глътка чай, сякаш да отмие лошия вкус на сарказма от устата си.

– Наоколо сигурно ще се намерят не един и двама души, които не ви харесват – продължи с намеците Фин и Минто най-сетне прозря.

Зелените му очи се отвориха широко.

– Вие мислите, че е бил онзи Макричи, а? И че аз съм се досетил и съм го убил, за да си отмъстя?

– А така ли е?

Смехът на Минто беше безрадостен.

– Нека ви кажа нещо. Ако знаех кой ми е причинил това – той посочи към лицето си, – щях да го оправя бързо и чисто. И нямаше да оставя никакви следи.