III

Къщата на Калъм Макдоналд се намираше сред още две-три други, малко след билото на хълма. Фин я помнеше порутена едноетажна постройка с покрив от гофрирана ламарина. Оттогава някой бе изразходвал за нея много усилия и пари. Нов покрив, нова дограма, разширение за кухня от едната страна. Дворът също беше облагороден, с равно окосена трева и цветни лехи. Той знаеше, че навремето на Калъм бе изплатено обезщетение, макар че никаква сума не можеше да компенсира живот в инвалидна количка. Най-вероятно го бе похарчил цялото или поне част от него за този дом.

Баща му бе загинал още преди да се роди – жертва на поредния инцидент в морето, – и като дете Калъм живееше с овдовялата си майка в общинско жилище близо до училището. Той никога не сподели с нея за понасяния тормоз, нито за нощта, в която бе счупил гръбнака си. Всички момчета тръпнеха от ужас какво ще стане, когато цялата история се разчуе. Калъм обаче я запази за себе си, както правеше с всички свои мечти, страхове и тайни въжделения, и бурята така и не се разрази.

Фин паркира пред портата и се отправи по пътеката към кухненския вход. Пред прага вместо стъпало бе изградена рампа. Той почука и зачака. Съседната къща имаше голям гараж с ръждивочервени врати, изграден от неизмазани бетонни тухли, а дворът бе заринат от останките на разглобени трактори и ремаркета – рязък контраст със спретнатата подредена градина от другата страна на стената. Вратата се отвори и той зърна пред себе си възрастна жена с вълнен пуловер и пола от туид, с препасана върху нея щампована престилка. Когато за последен път бе видял майката на Калъм, косата ѝ бе смолисточерна. Сега тя бе бяла като сняг, но внимателно вчесана на плавни вълни около почти също толкова бледо лице – лице, пресечено от безброй фини бръчици. Воднисто сините ѝ очи се взираха в него без никакъв признак, че го разпознават. Фин почти се стресна от появата ѝ. Все не можеше да свикне с факта, че много хора на неговата възраст имат още живи родители.

– Госпожа Макдоналд?

– Да? – смръщи леко вежди тя.

– Аз съм Маклауд. Навремето живеех с леля си близо до пристанището. С Калъм бяхме съученици.

– Аха.

Намръщването изчезна, но на негово място не се появи усмивка. Устните се присвиха в тънка права линия.

Фин пристъпи неловко от крак на крак.

– Чудех се дали ще е удобно да го видя.

– Е, доста време ти трябваше, за да се наканиш. – Дрезгавият глас на заклета пушачка звучеше още по-рязко заради келтския акцент. – Минаха почти двайсет години, откак Калъм осакатя, и никой от вас дори не се сети да го посети. Освен бедния Ейнджъл, разбира се.

– Ейнджъл е посещавал Калъм? – попита Фин, разкъсван между чувството за вина и любопитството.

– Да, всяка седмица. Редовно като по часовник. – Тя направи пауза и си пое хрипливо дъх. – Но вече няма да дойде, нали така?

Фин замълча в нерешителност. Накрая установи, че няма подходящ отговор, който да даде, затова просто надзърна над рамото ѝ и попита:

– Калъм тук ли е?

– Не, в момента работи.

– И къде мога да го намеря?

– В пристройката, отзад. Ейнджъл я направи, за да поставим там стана. – Тя извади пакет цигари от джоба на престилката си и запали една. – Ще го чуеш да тъче вътре. Просто почукай. – И като издуха гъст облак дим, захлопна вратата в лицето му.

Фин тръгна по пътеката, заобикаляща къщата. Плочите бяха внимателно подредени, а фугите – гладко циментирани, за да улеснят преминаването на инвалидната количка. Той се зачуди дали и това също е дело на Ейнджъл. На ъгъла трябваше да се приведе под простора, отрупан с развяващо се на вятъра пране. Пристройката бе изградена от бетонни тухли, измазана и със стръмен ламаринен покрив. От двете страни на вратата имаше прозорци, гледащи към купчината торф за горене и мочурливото поле отвъд. Из него бяха пръснати локви застояла вода, проблясващи под слънчевите лъчи.

Щом приближи, до слуха му достигна равномерното потропване на кросното, набиващо вълнените нишки след всяко прелитане на совалката. Като момче бе почти невъзможно да премине по която и да е улица в Нес, без да чуе този звук, долитащ от нечия къща или гараж. Той винаги се бе чудил защо на туида, тъкан на остров Луис, се казва „Харис туид“. Независимо от името му тъкачите никога не бяха изкарвали много пари от него. За да бъде истински, той трябваше да бъде тъкан единствено на ръка и навремето хиляди островитяни го бяха произвеждали в своите домове. После складовете в Сторноуей го изкупуваха от тях на безценица и го препродаваха в Европа и Америка срещу солидна печалба. Но впоследствие той бе изместен от пазара от по-модерни тъкани и само шепа хора продължаваха още да го произвеждат – пак срещу мизерно заплащане.

Фин вдигна ръка да почука, но се поколеба и затвори очи, обзет от същото чувство на вина, което го бе преследвало през всичките години от случката насам. За миг се зачуди дали Калъм изобщо ще го помни, но сетне прогони нелепата мисъл. Разбира се, че щеше го помни. Как би могъл да го забрави?

Загрузка...