Черната къща

В онези дни първокласниците отначало стояха в училище само до обяд. Хапвахме донесената от къщи храна и после си тръгвахме. Макар сутринта бащата на Артър да ни беше докарал с кола, от нас се очакваше да се приберем пеша. Разстоянието бе едва към километър и половина. Артър ме изчака пред входа, защото госпожа Макей ме задържа, докато напише бележка за родителите ми. На излизане видях Маршели да крачи сама нагоре по пътя. Ходенето до магазина ни беше измокрило и двамата бяхме прекарали остатъка от сут­ринта седнали редом до радиатора, за да се изсушим.

– Хайде, докога ще вися тук – рече нетърпеливо Артър.

Дъждът за момента беше престанал и той искаше да ходим да ловим раци между скалите под тяхната къща.

– Аз ще се прибера през фермата Милънейс – отвърнах. – Оттам е по-пряко.

– Какво? – изгледа ме той, сякаш се бях побъркал. – Ще ти отнеме часове!

– Нищо подобно. Ще мина по пътя Крос – Скигерста.

Нямах представа къде се намира, но Маршели ми беше казала, че по него се стига най-бързо от Милънейс до Кробост.

Дори не го изчаках да възрази, а хукнах подир Маршели. Докато я настигна, бях останал почти без дъх.

– Мислех, че ще се прибираш с Артър – усмихна се многозначително тя.

– Реших да мина с теб през Милънейс – рекох неб­режно. – Да хвана прекия път.

Тя не изглеждаше съвсем убедена.

– Малко е дългичък за пряк. – После сви леко рамене. – Но не мога да ти забраня да вървиш с мен, щом искаш.

Усмихнах се вътрешно и едва се сдържах да не подскоча от радост, докато Артър гледаше кръвнишки подире ни.

Пътят за фермата се отбиваше преди завоя за Кробост, откъм противоположната страна на шосето. Пресичан тук-там от редки пътеки, той се виеше на югоизток през торфени равнини, простиращи се до самия хоризонт. Мястото тук бе по-високо и ако човек се обърнеше назад, можеше да хвърли поглед чак до Суейнбост и Крос. Зад тях на фона на небето мрачно се очертаваше гората от надгробни камъни на кробосткото гробище, а отвъд него бе единствено морето, разбиващо бялата си пяна в западния бряг. Северната част на остров Луис бе плоска като тепсия, без каквито и да било хълмове или възвишения, и ветровете се гонеха на воля през нея от Атлантика чак до пролива Минч. Времето тук постоянно се менеше – редуваха се като в калейдоскоп светлина и здрач, слънце и дъжд, черни небеса и сини небеса. А също и дъги. Детството ми бе пълно с тях. Почти винаги двойни. Този ден също наблюдавахме една, която се образува бързо над мочурищата, приказно ярка на фона на мрачното небе. Думите бяха безсилни да я опишат.

Шосето пое по лек наклон, водещ до няколко селскостопански сгради, скупчени в ниското. Оградите тук бяха в по-добро състояние, а из пасбищата се виждаха овце и друг добитък. Имаше висока плевня с червен покрив, както и голяма бяла къща с няколко по-малки каменни постройки край нея. Спряхме пред боядисана в бяло порта, откъдето започваше черен път до къщата.

– Искаш ли да се отбиеш за по една лимонада? – попита Маршели.

Но аз вече почти се бях поболял от притеснение. Нямах представа къде се намирам, нито как да стигна до къщи. Вече предчувствах колко ще ми се карат, щом се прибера.

– По-добре не – погледнах часовника си, мъчейки се да изглеждам спокоен. – Малко закъснях.

– Така става с преките пътища – кимна Маршели. – Винаги те карат да закъсняваш. – После се усмихна лъчезарно. – Тогава можеш да дойдеш в събота сутрин да си поиграем.

– Ще си помисля – казах важно, като побутнах буца торф с върха на гумения си ботуш.

– Е, твоя воля. – Тя се обърна и изприпка към голямата бяла къща насред фермата.