Черната къща

През междучасието му поисках сметка защо ме е изпортил, че не умея да говоря английски. Той само махна небрежно с ръка:

– Рано или късно щяха да разберат, нали?

После извади малък син инхалатор от джоба си, пъхна го в уста и вдиша, натискайки патрончето. Аз не намирах в това нищо странно, тъй като го правеше, откакто го поз­навах. Нашите ми бяха обяснили, че е астматик, което не ми говореше кой знае колко, но знаех, че понякога му е трудно да диша, а щом смукне от инхалатора, се оправя.

– Какво е това? – грабна го от ръката му едно едро червенокосо момче, като го вдигна срещу слънцето, сякаш да види тайното му съдържание.

Това бе първата ми среща с Мърдо Макричи. Той бе по-едър и набит от останалите момчета и имаше щръкнала коса с характерен морковеночервен цвят. По-късно узнах, че го наричат Мърдо Руад. „Руад“ е келтската дума за „червено“. Буквално Червения Мърдо. Това бе, за да го различават от баща му, който също се казваше Мърдо Макричи. Той имаше черна коса и съответно се казваше Мърдо Дуув. Често собствените и фамилните имена съвпадаха, затова всеки се сдобиваше с някакъв прякор. Мърдо Руад имаше брат, Ангъс, две години по-голям от нас. Наричаха го Ейнджъл3, защото беше най-големият побойник в класа си. Мърдо Руад явно се канеше да поеме по неговите стъпки.

– Върни ми го – Артър опита да си вземе инхалатора, но Мърдо Руад го държеше надалеч от него.

Артър също бе як, но не можеше да се мери с едрия Мърдо, който метна шишенцето на друго момче, то – на трето, а третото – обратно на Мърдо. Както всеки хулиган, Мърдо Руад вече се бе сдобил с последователи, лепящи се по него като мухи на лайно. Момчета, не особено умни, но все пак достатъчно, за да избегнат ролята на жертви.

– Ела си го вземи, хрипльо – взе да го дразни Мърдо Руад.

Артър посегна отново, но той бързо го подхвърли към друг от свитата си.

Чувах характерното свистене в гърдите на Артър, докато го разиграваха. Паниката и унижението се допълваха, блокирайки дихателните му пътища. Затова улових един от участниците в забавата и изтръгнах инхалатора от ръката му.

– Ето – подадох го на приятеля си.

Той всмукна бързо няколко пъти. В следващия миг усетих как ме хващат за яката и непреодолима сила ме притиска в стената. Грапавата мазилка охлузи тила ми до кръв.

– Защо се вреш там, където не ти е работата, келтски келеш? – Лицето на Мърдо Руад бе на сантиметри от моето и можех да подуша вонящия му дъх. – Английски не знаел. Какво знаеш тогава?

В онзи момент не ми направи впечатление, но самото заяждане беше на келтски. Това бе езикът, на който общувахме навсякъде освен в клас.

– Остави го на мира!

Гласът, макар и детински, бе пропит от такава властност, че глъчката на зяпачите, събрали се да гледат как ще отнеса пердаха от Мърдо, стихна начаса. Широкото грозно лице на нападателя ми се сбръчи озадачено. Цели две предизвикателства в рамките на една минута. Трябваше да сложи край на това. Той пусна яката ми и се обърна. Момчето, отправило репликата, бе не по-едро от мен, но нещо в държанието му сякаш парализираше побойника. Долавяха се единствено звукът на вятъра и кикотенето на момичетата, скачащи на въже в другия край на площадката. Всички гледаха Мърдо и той знаеше, че репутацията му виси на косъм.

– Ако ще създаваш проблеми... ще викна големия си брат – рече накрая.

Идеше ми да се изсмея.

Опонентът му не снемаше очи от него и си личеше, че това изнервя Мърдо Руад.

– Ако ще тичаш да викаш големия си брат... – произнесе натъртено и с презрение момчето, – ще се наложи да кажа на баща си.

Мърдо пребледня под кичурите сплъстена рижа коса.

– Тогава просто... не ми се пречкай.

Това бе жалко измъкване и всички го знаеха. Той разбута с лакти групата и пое през площадката, а привържениците му заприпкаха след него, чудейки се дали не са заложили на погрешния кон.

– Благодаря – казах на спасителя си, когато групата се разпръсна, но той само сви рамене, сякаш не бе сторил нищо особено.

– Не мога да понасям шибани досадници.

За пръв път чувах някой да ругае. После той пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи по посока на сградата.

– Кой е този? – попитах Артър.

– Не знаеш ли? – вдигна удивено вежди той. Поклатих отрицателно глава. – Това е Доналд Мъри. – Тонът му бе приглушен и изпълнен със страхопочитание. – Синът на свещеника.

В този момент удари звънецът и всички влязохме в училище. По някаква случайност тъкмо когато минавах покрай директорската врата, тя се отвори и директорът се показа навън, оглеждайки потока от деца в коридора за подходящ кандидат.

– Ти, момче – посочи ме с пръст.

Спрях като закован и той пъхна в ръката ми някакъв плик. Нямах идея какво каза после, просто стоях и го гледах с нарастваща паника.

– Той не говори английски и госпожа Макей ми заръча да му превеждам.

Марджъри пърхаше край рамото ми като ангел хранител. Обърнах се към нея и тя ме дари с подкупваща усмивка.

– Заръчала ти, значи, а? Да му превеждаш? – рече с престорена строгост директорът, оглеждайки ни с интерес. Беше висок плешив мъж с очила с телени рамки и винаги носеше костюми от сив туид, един размер по-големи от неговия. – Тогава най-добре да го придружиш, млада госпожице.

– Да, господин Маколи. – Беше удивително как знае имената на всички. – Хайде, Финли, да вървим. – Тя ме улови подръка и ме поведе обратно към изхода.

– Къде отиваме?

– В плика, който ти дадоха, има поръчка за магазина в Кробост. За зареждане на лавката.

– Лавката? – нямах понятие за какво иде реч.

– От нищо ли не разбираш, глупчо? Лавката е мястото, откъдето си купуваме сандвичи, чипс и лимонада през междучасията. За да не се шляем из улиците и да рискуваме да ни блъсне някоя кола.

– Аха – кимнах аз, дивейки се за сетен път на нейната осведоменост. Едва доста по-късно узнах, че имала сестра в шести клас. – Значи, мен може да ме блъскат коли, така ли?

Тя се изкиска.

– Старият Маколи явно е решил, че умееш да се справяш с опасности.

– Значи е сбъркал – отвърнах при спомена за случката с Мърдо Руад. Тя се изкиска отново.

Магазинът на Кробост се помещаваше в стар каменен хамбар на няколко стотин метра разстояние, на ъгъла с главната улица. Имаше две малки витрини, на които никога не се излагаха стоки, и тесен вход между тях. Виждаше се в далечината, до един склад с покрив от ръждивочервена гофрирана ламарина. Пътят дотам беше еднолентов, дълъг и прав, без тротоари, опасан от двете страни от телена ограда, окачена върху гнили килнати дървени колове, която невинаги успяваше да удържи овцете да не излизат на платното. Високата трева покрай канавката бе изгоряла от слънцето и превита от вятъра, а пиренът почти бе изсъхнал. Къщите наоколо бяха нанизани като квадратни мъниста на връв, без дървета или храсти, които да омекотяват острите им ъгли. Само вехти телени мрежи и въргалящи се из дворовете ръждиви шасита на счупени коли и трактори.

– Къде точно в Кробост живееш? – попитах Марджъри.

– Не живея в града, а във фермата Милънейс. Това е на около три километра от Кробост. – Тук тя понижи глас така, че едва го чувах през свистенето на вятъра. – Майка ми е англичанка. – Все едно споделяше някаква тайна. – Затова говоря английски без келтски акцент.

– Така или иначе нямаше да разбера – свих рамене.

– Да, вярно – засмя се тя.

Беше студено и започна да вали, затова нахлупих качулката и погледнах крадешком своята спътница. Плитките се развяваха зад гърба ѝ и тя, изглежда, се наслаждаваше на вятъра в лицето си. Бузите ѝ бяха станали яркочервени.

– Марджъри – казах. – Хубаво име.

– Аз пък го мразя – намръщи се тя. – Това е английс­кото ми име, но никой не ме нарича така. Истинското ми име Маршели.

По подобие на „Марджъри“ тя постави ударението върху първата сричка, а „дж“-то се превърна в меко „ш“, както става винаги в келтския след „р“ – северно влияние, наследено от двувековното викингско владичество на островите.

– Маршели – произнесох подир нея, за да видя как ще ми допадне, и открих, че звучи чудесно. – Така е още по-добре.

Тя ме стрелна кокетно за миг със сините си очи, преди да отвърне отново поглед.

– Ами ти? Харесваш ли английското си име?

– Финли? Не.

– Тогава ще ти викам Фин. Как ти се струва?

– Фин – изрекох за проба. Звучеше кратко и по същество. – Добре, става.

– Значи, разбрахме се – усмихна се Маршели.

Така Маршели Морисън ми даде името, което прилепна и остана за целия ми по-нататъшен живот.

3 Ангел (англ.). – Б. пр.