Черната къща

И през ум не ми минаваше да се запитам какво ще стане след погребението. Но дори да бях мислил за това, нямаше да си представя колко брутално ще се измени животът ми.

Последните хора едва си бяха тръгнали от къщи, когато леля ми ме отведе горе да си стягам багажа. Всичките ми дрехи бяха безцеремонно натъпкани в един куфар. Беше ми разрешено да взема също малка чанта с подбрани книги и играчки, с обяснението, че друг път ще се върнем да прегледаме останалото. Аз все още не схващах, че това вече не е моят дом, а в крайна сметка така и не се върнахме за нещата ми. Не знам какво е станало с тях.

Качихме се бързешком в колата на леля ми, която стоеше отвън със запален двигател. Вътре бе топло, но миришеше на спарено, а чистачките монотонно забърсваха дъжда от замъглените стъкла. Дори не се обърнах да погледна назад, докато прекосявахме хълма.

Бях ходил в нейната къща и преди и винаги я бях смятал за студено и неуютно място въпреки всичките ярки саксии с изкуствени цветя и пъстроцветни драперии. В нея постоянно витаеше хладна влага, която след време те пронизваше до мозъка на костите. Този ден печката изобщо не беше палена и когато влязохме вът­ре, обстановката ми се видя още по-мизерна. От тавана в антрето висеше гола крушка, която блестеше ярко в очите ни, докато тътрехме куфара и чантата нагоре по стълбите.

– Е, пристигнахме – рече тя, като отвори вратата в дъното на коридора. Мансардна стаичка със скосени тавани, влажни петна по тапетите, ръждиви дръжки на запотените прозорци. – Това е твоята стая. – Край стената бе поставено единично легло, покрито с розова памучна кувертюра. Срещу него имаше гардероб с отворени врати, чиито пустеещи рафтове и празни закачалки очакваха да поемат съдържанието на куфара ми. Тя го сложи върху леглото и отвори капака. – Ще те оставя да си подредиш багажа както намериш за добре. Боя се, че за вечеря имаме само херинга и чай.

Почти бе стигнала вратата, когато най-сетне се обадих:

– А кога ще се прибера у дома?

Леля ми спря и се обърна. Макар в очите ѝ да имаше жалост, сигурен съм, че прочетох там и капка раздразнение.

– Сега това е твоят дом, Фин. Ще те извикам, щом вечерята е готова.

След като тя излезе, останах сам в студената безрадостна стая, която сега беше моя. Чувството на опус­тошение бе почти задушаващо. Извадих плюшената панда от чантата с играчки и седнах на ръба на леглото. Притиснах я към гърдите си, усещайки как влагата от матрака прониква през дъното на панталона ми. И за първи път през онзи ден осъзнах, че животът ми се е променил окончателно и безвъзвратно.