Черната къща

Някогашната провинциална лечебница, разположена на хълма над мемориала в чест на падналите във войните, бе заменена от новата и модерна болница „Уестърн Айлс“, оборудвана по-добре дори от онези в големите градове. Свърнаха по Маколи Роуд и пред тях се разкри ниският двуетажен корпус, разгърнат покрай широкия паркинг. Гън обаче го подмина и спря на служебните места близо до входа.

Професор Ангъс Уилсън ги очакваше в моргата. Очилата му бяха вдигнати над хирургическата шапка, а маската – дръпната под брадичката, разкриваше гъста като телена четка брада, прошарена със сребро. Беше препасал гумирана престилка върху зеленото медицинско облекло, а над нея носеше памучен халат с дълги ръкави. Върху масата от неръждаема стомана пред него бяха наредени найлонови ръкавели, чифт памучни ръкавици, чифт латексови ръкавици, както и плетена метална ръкавица, която слагаше на лявата си ръка, за да я предпази от случайно плъзване на скалпела. Явно изгаряше от нетърпение да започне.

– А, ето ви най-сетне и вас! – Искрицата в зелените му очи разваляше образа на сприхав ексцентрик, който обичаше да си придава. Правеше го най-вече по задължение, заради професионалната грубост, която всички очакваха от него. – Как си, приятелю? – Той протегна ръка и раздруса тази на Фин. – Убиецът е същият, нали?

– От теб очакваме да ни кажеш.

– Проклето, забравено от бога място! Човек би предположил, че ако някъде по света може да си поръча прясна риба, това ще е тук. Е, снощи в хотела си поръчах писия. Прясна беше, и още как. Направо от шибания фризер и директно във фритюрника. Че такава мога да я ям и вкъщи! – Той погледна към Гън и се пресегна през масата, за да вземе папката от ръката му. – Това ли са докладът и снимките?

– Аха. – Гън понечи да се здрависа. – Сержант Джордж Гън. – Но професорът вече се бе заловил да рови из съдържанието на папката и той сконфузено дръпна ръка.

– В служебната стая от другата страна на коридора ще намерите шапки, калцуни, очила, маски и халати.

– Искате да сложим всичко това? – попита Гън.

По всяка вероятност, помисли си Фин, не бе присъствал скоро на аутопсия.

– Не – вирна глава професор Уилсън. – Искам да ги съберете на малка купчинка и да ги подпалите. – Пос­ле излая: – Разбира се, че искам да ги сложите. Освен ако нямате желание да хванете СПИН или каквито други зарази се спотайват в костения прах, който ще се разхвърчи, щом започна да режа черепа на жертвата с вибрационния трион. Другият вариант е да гледате ей оттам – той махна по посока на широкия прозорец, заемащ стената към коридора. – Но тогава няма да чуете и думичка от нещата, което ще кажа.

– Майко мила – промърмори Гън, докато двамата навличаха защитното облекло в стаичката. – А аз си мислех, че от водещия разследването по-голям прок­летник няма.

Фин се засмя и почти се стресна от звука. Случваше му се за втори път днес, а не се беше смял от толкова дълго време. Каквото и забавно да се случеше, то веднага бе отмивано от всепомитащата приливна вълна на скръбта.

– Ангъс е свестен – рече, след като се поокопити. – Нали знаеш, куче, което лае, не хапе.

– И по-добре, иначе току-виж съм хванал бяс. – Гън още бе под влиянието на острия език на патолога.

Когато се върнаха в залата за аутопсии, професорът бе наредил снимките върху всяка възможна повърхност и разглеждаше дрехите на жертвата. Те лежаха върху масата от неръждаема стомана, чийто плот бе застлан с голям лист бяла импрегнирана хартия, за да се задържат всякакви влакна или засъхнали частици, които можеше да се отделят от материята. Мъртвият бе носил синьо горнище от полар, дънки и бяла памучна риза. В края на масата стояха големи мръснобели безформени маратонки. Патологът бе надянал защитни ръкавици и държеше в лявата си ръка квадратно увеличително стъкло, докато с дясната внимателно чоплеше с пинсети остатъците от повръщано по пухкавата тъкан на горнището.

– Не сте ми казали, че убитият ми е съименник.

– Никой не го наричаше Ангъс – отвърна Фин. – Всички го знаеха като Ейнджъл. Можеше да му пратиш писмо, адресирано до „Ейнджъл, Нес, Остров Луис“ отвсякъде по света и щеше да го получи.

Сержант Гън изгледа сепнато Фин.

– Нямах представа, че сте били познати.

– Ходехме в едно училище. По-малкият му брат беше в моя клас.

– Виж ти, ангел, значи... – Професор Уилсън боравеше съсредоточено с пинсетите. – А случайно да е имал и крилца?

– Прякорът му беше ироничен.

– Аха. Това вероятно обяснява защо някой е искал да го убие.

– Вероятно.

– Хванах те, малка гадинке! – професорът се изправи и вдигна пинсетите срещу светлината. На върха им внимателно бе защипано нещо, наподобяващо малко бяло мънисто.

– Какво е това? – попита Гън.

– Призрак – бе усмихнатият отговор. – От таблетка. Една от онези с продължително освобождаване. Обвивката е пълна с микропори, които бавно пропускат лекарството. Постоянно ги намираме, могат да оцелеят в стомаха в продължение на часове. Тази тук е празна, разбира се.

– И ще ни помогне ли с нещо? – поинтересува се Фин.

– Може би да, може би не. Но ако повръщаното действително е от убиеца, ще хвърли известна светлина върху самоличността му. Дори токсикологичният анализ да не покаже състава на медикамента, пак ще разберем какво е вземал.

– Как?

Професорът приближи увеличителното стъкло до предмета.

– С това трудно може да се забележи, но ако го пъхнем под микроскоп, почти със сигурност ще открием цифри и букви, отпечатани върху повърхността, дори и символ на компанията производител. Оттам по лекарствените справочници ще стигнем и до самия медикамент. Може да отнеме известно време, но ще се справим. – Той внимателно пусна останките от таблетката в найлоново пликче за улики и го запечата. – Виждате ли само какви умни копелета сме станали!

– Ами ДНК? – Фин погледна засъхналите бучки недосмляна храна, полепнали по плата, и се зачуди какво ли са представлявали преди това. Изглеждаше, че каквото и да яде човек, то в крайна сметка винаги заприличва на овесена каша с кубчета моркови в нея. – Ще може ли де се намери тук?

– О, предполагам. ДНК се извлича от ядрата на всички клетки на лигавиците, застилащи устата, хранопровода и стомаха. Те постоянно се обновяват, така че със сигурност ще ги има в слюнката и стомашното съдържимо.

– Много време ли ще отнеме? – вметна Гън.

– При положение че доставим пробата в лабораторията още днес... екстракция, амплификация... би трябвало да имаме резултат до утре преди обяд. – Професорът доближи пръст до устните си. – Но не казвайте на никого, иначе наистина ще поискат да сме готови дотогава.

– Водещият разследването спомена, че бил готов да вземе няколко стотин проби от населението и да ги сравни с ДНК, което откриеш тук – рече Фин.

– О, това вече ще е малко по-сложно – ухили се професор Уилсън и брадата му щръкна. – А и още не сме изключили вероятността повръщаното да е от самата жертва.

Двама асистенти с бели престилки и дебели жълти гумени ръкавици извадиха тялото от хладилната камера в другия край на коридора и го докараха на количка до масата за аутопсия. Ейнджъл Макричи бе едър мъж. По-едър и може би с двайсет и пет килограма по-тежък, отколкото го помнеше Фин, с телосложение, достойно за някой ръгби играч. Гъстата черна коса, наследена от баща му, бе значително прошарена и оредяла. В смърт­та кожата му имаше землисто сив оттенък. Устните, които някога бяха обиждали, юмруците, които бяха млатили, сега бяха отпуснати и безсилни да нанасят психическите и физическите травми, раздавани с такава лекота през ученическите години.

Фин се мъчеше да остане безстрастен наблюдател, но дори мъртвото присъствие на Ейнджъл го напрягаше почти до прилошаване. Погледът му се плъзна към ужасяващия разрез на корема. Лъскавите набъбнали тънки черва, розово-кафеникави на цвят, се бяха подали през отвора в коремната стена, придържани от пласт мазнина и ципа, която, както бе научил от аутопсията в Единбург, се наричаше перитонеум. Виждаше се също напиращ балон от нещо, вероятно дебело черво. За­съхнала кръв и телесни течности се бяха стекли по бедрата. Мъничкият мек пенис приличаше на изсъхнала смокиня. Фин се извърна към сержант Гън и видя, че той е отстъпил назад с прежълтяло лице, почти опрял гръб в прозореца към коридора.

Професор Уилсън извлече кръв от феморалните вени близо до слабините и течност от стъкловидното тяло на очите. На Фин винаги му призляваше при вида на спринцовка, проникваща в очната ябълка. В очите сякаш имаше нещо особено уязвимо.

Като мърмореше едва чуто в диктофона, патологът огледа първо стъпалата, а после и краката, като отбеляза моравите натъртвания по коленете, преди да пристъпи към отвора на корема.

– Хм. Раната започва по-високо от лявата страна и завършва по-ниско от дясната, като накрая изтънява почти до одраскване на кожата.

– Това значи ли нещо? – попита Фин.

Професорът се изправи.

– Само че извършителят е замахнал с острието от дясно наляво, гледано от негова страна.

– В Единбург беше от ляво надясно – оживи се Фин. – Да не би единият убиец да е бил левичар, а другият – не?

– Би трябвало да си научил досега, че това не е никаква индикация! Можеш да замахваш и на двете страни с една и съща ръка. Ще се получат различни рани и толкова. – Той прокара латексов показалец по горния край, където кожата бе изсъхнала и потъмняла. – Също разсичането на коремната стена в Единбург бе по-дълбоко, нанесено с повече сила. Навярно помниш, че там между краката висяха близо метър тънки черва, частично разрязани и изпразнени. – В паметта на Фин изникна споменът за миризмата на местопрестъплението, за жълто-зелената течност, опръскала паважа. А и по време на аутопсията вътрешностите, от които съдържанието бе изтекло, имаха матов тъмножълт цвят, напълно различен от тези на Ейнджъл. – Тук леко се е подал оментумът, а също и част от напречното дебело черво. – След като приключи с щателния оглед на раната, професорът я измери. – Двайсет и пет сантиметра и половина. По-къса от единбургската, ако не се лъжа, но ще трябва пак да проверя. А този мъж е далеч по-едър, представлявал е по-голяма мишена.

Външният оглед премина към ръцете и дланите, като бяха отбелязани охлузванията около двата лакътя. Имаше и стари, зараснали белези, а под изгризаните нокти се бе набила черна мръсотия.

– Интересно – рече патологът, след като изстърга малко от нея. – Определено не изглежда да е оказал отчаяна съпротива на нападателя си. Няма типичните травми, нито кожа под ноктите.

Огледът на гърдите също не показа наранявания, затова пък на врата имаше ясни следи, със същия моравочервен цвят като тези на лактите и коленете. По лявата страна на врата имаше четири кръгли петна, две от които над сантиметър в диаметър, а от дясната – едно овално и по-голямо.

– Такива следи обикновено остават от пръсти. Можете да видите край тях и малките драскотини върху кожата, с форма на полумесеци, причинени от ноктите на убиеца. – Професорът погледна Фин. – Интересно колко малък натиск е нужен, за да се удуши човек. Не е нужно да спираш дишането му, а само да прекъснеш оттичането на кръв от главата. Два-три килограма натиск са достатъчни, за да блокират югуларните вени, които отвеждат кръвта от нея. За каротидните артерии, които я кръвоснабдяват, трябват около пет килограма и половина. При вертебралните артерии говорим за около трийсет килограма натиск, а при трахеята – за петнайсет. В нашия случай виждаме типичните локални кръвоизливи по лицето. – Той повдигна клепачите на трупа. Върху дясното слепоочие личеше още една голяма морава синина. – Да, и ето тук, на конюнктивата. Което предполага, че смъртта може да е настъпила от прекъсване на кръвния поток.

Вниманието му се насочи повторно към врата.

– Отново прави впечатление обаче, че нашият ангел не е оказал никаква съпротива. Жертвите, мъчещи се да се отскубнат от хватката на удушвач, обикновено одраскват собствената си шия. Още една причина да очакваме да открием кожа под ноктите. Съдейки по цвета на следите около врата, оставени от въжето, той почти със сигурност вече е бил мъртъв, когато са го обесили. – Патологът отиде до масата, върху която бе наредил фотографиите. – Ето, вижте тук. Ако поглед­нем локвата на земята и я сравним с начина, по който кръвта и телесните течности са се стичали от тялото, неизбежно ще стигнем до извода, че изкормването се е състояло, след като са го убили и провесили от тавана. Кръвта не е била под налягане към момента на нанасяне на раната, иначе навред щеше да има издайнически пръски. А така тя просто се е източила.

– Значи, според теб хронологията е била първо удушаване до смърт, после обесване на гредата, а накрая – изкормване? – попита Гън.

– Нищо подобно не съм казвал – сопна се професорът. – Просто мисля на глас. Та ние едва сме започнали шибаната аутопсия, за бога!

Асистентите внимателно преобърнаха трупа и хлабавите гънки плът и мазнина около диафрагмата се разстлаха върху хладната стомана. Едрите отпуснати бели полукълба на седалището, с ямки по тях, бяха разделени от ивица къдрави черни косми. Същото окосмяване имаше по гърба и към раменете. Никъде не се виждаха следи от травми освен в областта на врата.

– Хм – поклати разочаровано глава професорът. – Почти очаквах да открия зачатъци на криле около лопатките.

Ръцете му се придвижиха към скалпа и започнаха внимателно да разделят косата, сякаш търсеха въшки.

– Да не очакваш вместо тях да попаднеш на рога? – подхвърли Фин.

– Щеше ли да се изненадаш, ако беше така?

– Не.

– Охо. – Този път тонът не беше разочарован. Професорът отиде до инструментите си, взе един скалпел и като се върна при тялото, разчисти малък участък високо на тила, разкривайки тъмночервено петно с размерите на орех. Кожата там бе наранена и вдлъбната, със следи от засъхнала кръв и поддаваше под натиска на пръстите му. – Някой добре му е разбил черепа.

– Нападнали са го отзад – предположи Фин.

– Така изглежда. И е паднал с цялата си тежест по лице, при което е натъртил лактите, коленете и челото си. Формата на вдлъбнатината предполага, че е ударен с метална тръба, бейзболна бухалка или друг подобен заоблен предмет. Ще добием по-добра представа, щом отворим черепа.

Тялото отново бе обърнато с лицето нагоре, а главата повдигната върху метална подпора. Професор Уилсън започна пласт по пласт да разкрива невидимите тайни на Ейнджъл. Направи със скалпела У-образен разрез от раменете към гръдната кост, а после надолу през корема до пубиса, за да разкрие гръдния кош. С помощта на масивни ножици преряза ребрата, след което ги отдели при ключиците, отстрани гръдната кост и разтвори двете страни на щита, който човешкото тяло си е изградило, за да защити деликатните вътрешни органи. Един по един тези органи бяха извадени – сърцето, дробовете, черният дроб, бъбреците – и отнесени за претегляне до везната в другия край на стаята. Всеки от резултатите бе записан с тебешир на черна дъска, преди те да бъдат нарязани за изс­ледване подобно на филии хляб.

Състоянието на Ейнджъл беше типично за мъж на неговата възраст и с неговите килограми. Дробовете бяха потъмнели от дълги години пушене, артериите – втвърдени, но не с непосредствена опасност от пълно запушване. Черният дроб показваше поражения от злоупотреба с алкохол с възлестата структура и бледия, сиво-кафяв цвят на започваща цироза. Професорът трябваше да си проправи път през дебел слой задкоремни мазнини, за да стигне до бъбреците.

Слузестата, раздута от течност торба на стомаха бе изпразнена в купа от неръждаема стомана. Фин примигна от вонята, но професор Уилсън като че ли ѝ се наслаждаваше. Затворил очи, той на няколко пъти вдъх­на шумно като куче.

– Къри – отсъди накрая. – Може би агнешко. – Отвращението на Фин явно го забавляваше.

– Ял е къри в ресторант „Балти Хаус“ в Сторноуей, към осем часа в събота вечер – произнесе задавено Гън.

– Виж ти. Щеше ми се и аз да го бях опитал снощи.

– Мирише и на алкохол – изсумтя с погнуса Фин.

– Според свидетелите е обърнал доста бири в местния клуб, след като се е прибрал в Кробост – осведоми ги Гън.

– Е – рече професорът, – бих казал, че стомашното съдържимо в общи линии е непокътнато. Частично смляно. На първо четене не се набиват на очи останки от някакви медикаменти. Безспорно наличие на етилов спирт. Какъвто и идиотски коктейл от къри и алкохол да е забъркал, той си е останал в него. Така че действително започваме да клоним към извода, че повръщаното, открито по дрехите му, е принадлежало на убиеца.

Патологът се залови да освобождава червата от обгръщащата ги мазнина, да ги разгъва и да ги реже по дължина с помощта на ножици. Вонята на изпражнения стана почти непоносима. Фин стисна зъби, за да овладее гаденето си. Зад гърба си чу шумното дишане на Гън и като се обърна, го видя да стои, притиснал с длан носа и устата си. Но явно бе решен да издържи докрай. След приключването на огледа червата бяха пуснати в кофа и отнесени.

– Нищо за отбелязване – констатира безстрастно професор Уилсън, след което се върна към врата и повдигна крайчето на кожата от У-образния разрез, за да установи пораженията, нанесени по костната и хрущялната структура в резултат на душенето и последвалото обесване.

Бързо стана ясно, че самите шийни прешлени не са счупени. Последва разрез на тила от едното ухо до другото и кожата на скалпа бе обелена върху лицето, разкривайки черепа. Той махна на Фин да отстъпи назад, докато единият от асистентите приближи с вибрационния трион. Капакът на черепа бе отрязан и отстранен и скоро мозъкът цопна в поредната купа от неръждаема стомана.

– Точно както предполагах – кимна с удовлетворение професорът. – Кръвоизлив под лявата теменна кост, около два и половина на три и половина сантиметра, приблизително със същите очертания като контузията на скалпа. А също и малък субдурален кръвоизлив. Пораженията съответстват на фрактура на теменната кост и като цяло потвърждават първоначалните ми подозрения. Ударен е отзад с метална тръба, бейзболна бухалка или друг подобен предмет. Дори да не е изпаднал в пълно безсъзнание, не е бил в състояние да се съпротивлява.

Фин отиде до масата, където патологът бе подредил снимките от местопрестъплението. Навесът за лодки сякаш бе осветен от някой престарал се театрален режисьор. Цветовете бяха стряскащо ярки и зловещи, кръвта – вече засъхнала до ръждивокафяво. Мъртвото тяло на Ейнджъл изглеждаше неестествено едро с гънките си от синкавобяла плът. Вътрешностите, висящи от разсечения корем, бяха направо нереални, като извадени от лош, нискобюджетен филм на ужасите. Но картината от последните часове на Ейнджъл вече започваше да се подрежда в главата на Фин.

Мъжът бе отскочил да вечеря в Сторноуей, след което се бе върнал в Кробост и беше изпил няколко халби бира в местния клуб. После или бе отишъл до навеса за лодки в Порт ъв Нес заедно с убиеца си, или двамата се бяха срещнали там. По каква причина, засега оставаше неясно. Но във всички случаи или го е познавал добре, или се е чувствал достатъчно спокоен в негово присъствие, за да му обърне гръб, предоставяйки му възможност за атака. Повален в безсъзнание от удара по тила, е бил преобърнат и удушен. Извършителят, в състояние на силна нервна възбуда и под въздействието на адреналина, е повърнал върху жертвата, но е запазил достатъчно хладнокръвие, за да съб­лече дрехите ѝ. Това не ще да е било лека задача, като се имаше предвид почти сто и двайсет килограмовото тегло на Ейнджъл. И което изглеждаше още по-неве­роятно, е вързал примка на шията му, преметнал е въжето през гредата на тавана и го е издърпал така, че в крайна сметка краката му да увиснат на повече от петнайсет сантиметра над земята. Това говореше много за убиеца. Първо, че е бил силен човек. И изпълнен с решимост въпреки физическото отвращение към деянието. Колкото повече време е минавало, толкова повече е нараствал рискът да го хванат. Със сигурност е знаел, че в събота вечер закътаното местенце е често посещавано от влюбени двойки. И все пак не се е задоволил просто да убие, а е съблякъл, обесил и изкормил трупа. Все мръсни и времеемки действия. Тези мисли изпълниха Фин с безпокойство и той се обърна към Уилсън.

– Е, смяташ ли, че има връзка с убийството от Лийт Уок? Дали говорим за един и същи човек?

Професорът вдигна очилата над челото си и дръпна надолу маската.

– Знаеш как е, Фин. Патолозите никога не ти дават еднозначен отговор. И аз нямам намерение да нарушавам традицията. – Той въздъхна и продължи. – На пръв поглед почеркът е доста сходен. И двете жертви са нападнати отзад, ударени по главата, повалени в безсъзнание и удушени. Намерени са голи, изкормени и обесени. Вярно, има различия в ъгъла и дълбочината на раната, а в този случай убиецът е бил афектиран дотолкова, че да повърне. Не знаем дали това се е случило в Единбург. По тялото нямаше следи от повръщано, дрехите така и не бяха открити. Ако си спомняш обаче, открихме друго – влакна от килим, което предполага, че жертвата е умъртвена другаде и донесена на Лийт Уок, за да бъде окачена на показ. Също така в Единбург имаше далеч по-малко кръв, тоест навярно между смъртта и изкормването е минало известно време. – Професорът се залови да затваря трупа на масата пред себе си. – Работата е там, Фин, че при толкова различни обстоятелства неизбежно ще имаме и разлики в детайлите. Така че без категорични доказателства, сочещи в едната или другата посока, е невъзможно да кажем дали извършителят е бил един и същ. От една страна, ритуалният начин на извършване може да ни наведе на подобна мисъл, но от друга – детайлите на убийството от Лийт Уок бяха толкова тиражирани от таблоидите, че ако някой пожелае да ги копира, няма да му е особено трудно.

– Но защо ще иска да го прави? – попита вече поокопитилият се Гън.

– Аз съм патолог, а не психолог – хвърли му смразяващ поглед професорът, преди да се обърне отново към Фин. – Ще взема проби от кожата и ще видим какво ще покажат токсикологичните изследвания. Но не очаквам да получим някакво по-нататъшно просветление.