Черната къща

За сетен път вятърът се бе променил. Сега идваше от северозапад и носеше ситни пръски леден дъжд. Горе край фара, където едва вчера можех да се припичам на слънце, сега с труд ми се удаваше да се удържа на крака. Това щеше да направи задачата ни значително по-трудна. Отначало дори не разбирах как ще стигнем до корнизите върху отвесната скала. До най-близкия от тях имаше близо трийсетметрово спускане. Но ето че Гигс ни отведе до скрит пролом, намиращ се наблизо. Той бе подобен на комин, с пукнатини и издатини от едната страна, които можеше да използваш като стъпала, докато опираш гръб в отсрещната. Ширината му бе около метър, а надолу постепенно се стесняваше до отвор, през който човек едва би могъл да премине, за да стигне до първия корниз. Щом го сторихме, във въздуха се вдигнаха безчет рибояди, които надаваха тревожни крясъци и пляскаха с криле край лицата ни. Гнездата бяха гъсто едно до друго, а гуаното запълваше всеки квадратен сантиметър, образувайки върху скалата плътен, подобен на мрамор слой, втвърден и изгладен от вятъра и солта. Това бе коварна хлъзгава повърхност и ние имахме късмет, че се намираме от подветрената страна, така че дъждът прехвърчаше над нас и отстрани. Отдолу, на шейсет метра разстояние, с грохот се разбиваше морето. Гигс даде знак да не губим време и ние започнахме да напредваме по широката към четири стъпки площадка. Убивахме с пълна скорост и птиците се трупаха зад нас, а белият мрамор на гуаното се обагряше в алена кръв. Вдясно втори екип обработваше друг корниз. Нямах представа къде се намира третият.

Онова, което се случи, ми дойде напълно неочаквано. Вярно, че в убиването има нещо, притъпяващо емоциите, но дори сега ми е трудно да повярвам, че съм могъл да бъда толкова глупав. Бяхме се върнали при скалния комин и трупахме мъртвите птици в основата му. Връзвахме ги с въже по четири наведнъж и Плуто, който се бе изкатерил на върха, ги изтегляше нагоре. Гигс тъкмо оглеждаше подстъпа до следващия корниз, когато аз се извърнах рязко, подплашвайки едно пиле, гнездящо наблизо. То изпищя и запляска в лицето ми с още пухкавите си криле. Усетих как острата човка се впива в бузата ми. Вдигнах ръце, за да се предпазя и направих една-единствена крачка назад в пространството. Мислил съм безброй пъти за онзи миг и на моменти ми се е струвало, че е можело някак да възвърна равновесието си. Но тогава скалите като че ли просто ме пуснаха, оставяйки ме на волята на съдбата. Под краката ми имаше само въздух, пръстите ми отчаяно търсеха да се заловят за нещо, каквото и да било. През ума ми се стрелнаха думите на Гигс, че на Скер никога, откакто хората се помнят, не е имало нещастен случай, и аз изпитах нелепото чувство, че нарушавам статистиката. Докато падах, чувах как птиците се смеят, радват се на моята беда. За разлика от тях аз не умеех да летя. Щях да си получа заслуженото заради убийството на децата им. Не нададох вик, вероятно твърде изненадан, за да дам израз на страха си. Всичко беше като в сън. Не можеше да се случва наистина. Не и на мен. После дойде първото сътресение, като удар от чук. Някъде в областта на лявото ми рамо. Предполагам именно то е спасило живота ми. Болката бе пронизваща и ме накара да наруша най-сетне мълчанието. Аз изпищях. Пос­ле дойдоха още удари, не така силни, преди внезапно да спра. Чух как черепът ми изпращява, но съзнанието ми угасна отведнъж като духнат пламък на свещ и повече не почувствах нищо.