В църквата нямаше много хора. Неколцина далечни роднини, две-три бабички, ходещи на всяко погребение, и шепа любопитни съседи, разчитащи навярно да узнаят нещо повече за странната жена, живяла в ексцентрично уединение в бялата къща над пристанището. Едва в края на службата, когато станах и се запътих към изхода с все още звънящи от келтските псалми уши, видях Артър и Маршели да се измъкват от една от най-задните скамейки. Трябва да ме бяха забелязали отпред, но сякаш нарочно не ми се обадиха.

И все пак четвърт час по-късно, когато около дузина души се събрахме пред къщата, за да изпроводим тленните останки на леля ми в последния им път, те отново бяха там. Артър ме поздрави с кимване и ръкостискане, а после двамата се оказахме рамо до рамо при носенето на ковчега. Сигурен съм, че той тежеше повече от положеното в него тяло. Маршели остана сред групата жени, наблюдаващи как мъжете се отдалечават към гробището. Улових погледа ѝ, но само за кратко. Тя побърза да сведе очи, сякаш от скръб. Но като се има предвид, че почти не познаваше покойницата, а още по-малко я харесваше, скръбта надали ще е била заради нея.

Вече крачехме обратно между брулените от атлантическия вятър паметници, оставили гробарите да довършат своето дело, когато Артър ми заговори за първи път.

– Как е в университета? – попита.

– Не чак толкова хубаво, колкото го изкарват.

Той кимна, сякаш разбираше.

– А харесва ли ти Глазгоу?

– Все е по-добре от тук.

Стигнахме портата на гробището и пропуснахме останалите пред себе си. Артър остана да я затвори и аз изчаках заедно с него. Тогава той се обърна и ме изгледа продължително, преди да отвори уста.

– Има нещо, което трябва да знаеш, Фин. – Последва дълбока хърхореща въздишка. – Маршели и аз се оженихме.

Знаех, че нямам право да го съдя, но въпреки това ме обля гореща вълна на ревност и гняв.

– Нима? Поздравления.

Разбира се, той бе наясно, че не го мисля наистина, но какво друго можех да кажа?

– Благодаря – кимна в отговор и двамата тръгнахме през полето да настигнем останалите.

Загрузка...