Черната къща

III

Пътят за Барвас се виеше извън Сторноуей, оставяйки назад великолепните гледки към остров Кол, Лох Туат и Пойнт, където слънцето блестеше над залива, а разкъсаните облаци гонеха собствените си сенки над дълбоката синя вода. Напред, на северозапад, се простираха двайсет километра скучни торфени равнини, които щяха да ги отведат до малкото селище Барвас на западния бряг. Пътят през безрадостния пейзаж постепенно ставаше прав. Фин познаваше добре тези места през всички сезони и не преставаше да се диви на тяхната способност да менят облика си в рамките на месец, ден или дори минута. Мъртвият сламен цвят на зимата, килимите от нежни бели цветчета през пролетта, наситените пурпурни багри на лятото. Вдясно небето тъмнееше, някъде във вътрешността на острова валеше дъжд. Отляво то бе почти чисто и слънчевите лъчи осветяваха земята чак до хоризонта, където се виждаха бледите планински очертания на остров Харис. Фин бе забравил колко голямо е небето тук.

Пътуваха в мълчание, все още потънали в мисли за картините от клиничната посмъртна касапница, на която бяха станали свидетели в моргата. Няма по-силно напомняне за собствената тленност от това да видиш друго човешко същество, проснато голо върху масата за аутопсия.

Приблизително към средата на пътя шосето се спускаше надолу, преди да се издигне отново към билото на хълм, от който се виждаше как в далечината Атлантикът отприщва неумолимия си гняв върху податливото крайбрежие. В ниското, на стотина метра встрани от асфалта, се гушеше малка каменна къща с яркозелен ламаринен покрив. Това бе овчарска хижа, една от многото, пръснати из острова. Отдавна запустели, навремето те бяха давали подслон на пастирите, местещи стадата си из вътрешността на острова в търсене на по-добра паша. Фин бе виждал тази тук всеки понеделник, на път за училищния пансион в Сторноуей, и отново в петък, на път за дома. Беше я виждал в студ и пек, често пъти, както и днес, осветена от южното слънце и открояваща се на фона на тъмнеещите небеса на север. Тя бе ориентир, лесно разпознаваем за всеки мъж, жена или дете на острова. Но за Фин тя носеше и друг, особен смисъл и видът ѝ сега го изпълни с болка – отдавна забравена или поне заровена на тъмно място в паметта му, до което нямаше желание да се докосва отново. Но знаеше, че докато е на острова, ще има спомени от миналото, от които не ще може да избяга. Спомени, захвърлени настрана като детински и непотребни с възмъжаването му преди близо двайсет години.

Пътуването към западната част на острова го потапяше все по-дълбоко в това минало и той седеше мълчаливо на пътническата седалка, докато Гън шофираше. Дълги участъци от пустото шосе свързваха голи, неуг­ледни селища, скупчени покрай църкви от различни религиозни вярвания. Шотландска църква. Обединена свободна шотландска църква. Свободна църква на Шотландия. Нова свободна църква на Шотландия. „Малките свободни църкви“, както бяха известни. Всяка представляваше подразделение на пред­ходната. Всяка свидетелстваше за неспособността на хората да се разбират помежду си. Всяка беше отправна точка за омраза и недоверие към останалите. Той наблюдаваше как селцата преминават покрай тях като движещи се образи от стар семеен албум. Слънцето открояваше с болезнена яснота всяка сграда, всеки стълб, всяко стръкче трева. Никъде не се виждаше жива душа. Само по някой случаен автомобил на пътя, край селския магазин или бензиностанция. Малките начални училища също бяха празни, взе още затворени за лятната ваканция. Фин се чудеше къде са се дянали всички деца. Вдяс­но от тях торфената равнина се губеше в мъглява безкрайност, нарушавана единствено от пръснати тук-там овце, които устояваха някак на атлантическите ветрове. Вляво самият океан стоварваше безвременните си вълни върху плажовете и скалистите заливи, разбивайки ги на бяла пяна в мрачния корав гнайс, най-старата скала на света. На хоризонта подобно на мираж едва се различаваше силуетът на танкер.

Щом стигнаха Крос, Фин забеляза, че високото дърво, издигало се някога край местната странноприемница, е отсечено. И този стар символ си бе отишъл. Единственото дърво на западния бряг. Селото изглеждаше голо без него. Сега единствено Свободната църква на Крос се издигаше със своя тъмен гранит над домовете на местните, упорито съпротивляващи се на яростта на стихиите. И понякога, в дни като този, техните молитви биваха чути. Бръснещият вятър се смиляваше, а слънцето успяваше да пробие през разпръснатите облаци. Тежък живот, разнообразяван от мимолетни мигове наслада.

Малко след църквата пътят се издигаше отново и откриваше гледка към най-северната точка на острова. Боядисаните в бяло фронтони на новите къщи улавяха слънчевите лъчи, а между тях от земята се подаваха разпръснатите развалини на старите „черни къщи“. Фин видя познатата извивка на сушата, по която пътят се точеше над крайбрежните скали до село Кробост, с характерния силует на неговата църква, издигната, за да покаже на населението на Крос, че хората от Кробост са също толкова благочестиви.

Подминаха Суейнбост и Лайънели и шосето ги отведе покрай тесните отбивки за Кробост и Милънейс до малкото селце Порт ъв Нес, където пътят свършваше. Тук скалите образуваха естествен пристан в северозападния край на половинкилометров празен плаж, застлан със златист пясък. Човекът бе допълнил творението на природата, изграждайки изкуствен вълнолом, и едно време пристанището бе редовно използвано от траулери и риболовни съдове. Но после природата бе взела своето, разбивайки единия край на вълнолома, където още се виждаха големи, полупотопени във водата късове скала и бетон. Сега мястото пустееше, посещавано само от малки рибарски лодки и ловци на раци.

Гън паркира до галерията „Харбър Вю“, край плющящата на вятъра жълто-черна полицейска лента, ограждаща местопрестъплението. Униформен полицай, облегнат на стената, набързо захвърли фаса си, щом ги видя да слизат от колата. Наблизо имаше стара табела с надпис „Гребна база“, от която някакъв шегаджия бе заличил първите две букви. Фин се зачуди дали това не е намек за многото девойки, загубили девствеността си през годините в бараката, където в събота бе умрял и техният паднал ангел.

Те прекрачиха лентата и приближиха по виещата се пътека до кея. В момента имаше прилив и зелената вода покриваше жълтия плаж. На пристана бяха завързани няколко малки лодки със струпани покрай тях кошове за риба и мрежи с розови и жълти поплавъци. Една по-голяма лодка, извлечена изцяло на брега, се бе наклонила под опасен ъгъл върху пясъка.

Самата постройка беше същата, каквато я помнеше Фин. Зелен покрив от гофрирана ламарина, боядисани в бяло стени. Дясната ѝ страна бе открита за стихиите. Там сградата беше прорязана от тесни прозорчета, гледащи към плажа, а от лявата имаше две големи дървени врати – едната затворена, другата полуоткрехната. През втората се виждаше лодка, качена върху ремарке. Двамата пристъпиха в сумрака, където витаещият дъх на смърт се смесваше с мириса на дизелови изпарения и солена вода. Петното от кръвта на Ейнджъл все още се виждаше на пода, а върху гредата над главите им личеше дълбока резка, протрита от въжето, с което убиецът бе издигнал тялото. Звуците на вятъра и морето, макар и леко приглушени, продължаваха да ги обгръщат. През тесните прозорчета Фин забеляза, че отливът тъкмо започва – водата оставяше подир себе си тясна ивица мокър пясък.

Като се изключи кървавото петно, подът изглеждаше неестествено чист – криминалистите внимателно бяха събрали всяка прашинка от него за лабораторни изследвания. Затова пък стените бяха нашарени с безброй графити от рода на „Мърдо е педал“; „Ана обича Доналд“, както и неизбежната класика „Да го духа папата“. Всичко това се стори на Фин непоносимо потискащо и той премина в откритата част на навеса да вземе глътка свеж въздух. Тук от тавана висеше грубо изработена люлка – две дървени летви, свързани помежду си с оранжево найлоново въже, за да се получи седалка. Същото оранжево въже, с което в съседното помещение бе обесен Ейнджъл. Фин усети Гън да приб­лижава до него и без да се обръща, попита:

– Имаш ли идея защо някой ще желае смъртта му?

– О, на него не му липсваха врагове. Вероятно сам знаеш, че има цяло поколение мъже от Кробост, които в един или друг момент са сърбали попарата на Ейнджъл Макричи или на неговия брат.

– Да, знам. – Фин се изплю на пода, сякаш дори споменът предизвикваше горчив вкус в устата му. – Аз самият съм един от тях. – Той се усмихна накриво. – Може би трябва да питаш и мен къде съм бил в събота вечер.

– Може би наистина трябва – повдигна вежда Гън.

– Имаш ли нещо против да се разходим из плажа, Джордж? Искам да си припомня старото време.

Откъм сушата ивицата граничеше с ниска ронеща се урва, не повече от десетина метра на височина. В далечния край пясъкът отстъпваше място на скали, врязали се в морето като пръсти, опитващи предпазливо температурата на водата. В самия залив на места също се подаваха островчета, едва видими над вълните. Като момче Фин бе прекарвал тук дълги часове в катерене по скалите и ловене на раци в езерцата, образувани при отлив. Сега двамата с Гън оставяха девствени следи върху гладкия пясък.

– Работата е там – започна Фин, – че да си тормозен в училище преди двайсет и пет години, надали е достатъчен мотив за убийство.

– Вярно, но изглежда, не само тормозените са му имали зъб.

– А кой друг?

– Ами като за начало срещу него има две висящи дела в Сторноуей. Едното за побой, другото за сексуално насилие. И двете все още са били на етап разследване, разбира се.

Фин остана учуден единствено от делото за побой.

– Освен ако не се е променил, откакто го познавах, Ейнджъл Макричи постоянно се биеше. Но нещата все някак се уреждаха – било с юмруци на паркинга, било с по халба бира в кръчмата. Никой не е ходил в полицията.

– О, този не беше местен. Дори не беше от островите. И нямаше съмнение, че Ейнджъл го е пребил. Просто никой от свидетелите не искаше да признае, че е видял.

– Какъв по-точно е бил?

– Някакъв природозащитник от Единбург, на име Крис Адамс. Директор по кампаниите на група, наречена „Заедно за животните“.

– Че какво е търсил тук? – изсумтя Фин. – Пазил е овцете от задевки в петък вечер?

Гън се изсмя.

– За това ще е нужно малко повече от един шибан природозащитник. – После усмивката му изчезна. – Не, той беше тук – и все още е, – за да сложи край на ежегодния поход за гуга.

Фин чак подсвирна от удивление.

– О, боже.

Той не се бе сещал за тази традиция от години. „Гуга“ бе келтската дума за млад бял рибояд – птица, която мъжете от Кробост ловяха всеки август по време на двуседмично пътешествие до островче, разположено на деветдесет километра североизточно от Луис. Наричаха го Скер, което ще рече просто „Скалата“. Стотина метра назъбени, брулени от бурите камънаци, подаващи се над северния океан. Гъсто покривани всяка година от гнездящи рибояди и техните малки. Това бе една от най-значимите колонии в света, а жителите на Нес я посещаваха вече четиристотин години като на поклонение, пресичаха страховитото море в открити лодки, за да се върнат с ценната плячка. От известно време ходеха с траулер – дузина мъже от Кробост, пос­ледното село, останало в Нес, за да поддържа традицията. Две седмици живееха там, катереха се по скалите във всякакво време, рискуваха да си счупят вратовете, само и само да се докопат до младите птици в гнездата. В началото пътешествието се извършвало по необходимост, за да се изхранят гладните гърла. Сега гугата бе деликатес, ползващ се с огромно търсене из целия остров. Но уловът бе ограничен до две хиляди бройки с акт на парламента – специално изключение, вписано в Закона за защита на птиците и прието от Камарата на общините през 1954 година. Така че понастоящем се искаше доста добър късмет или добри връзки, за да може едно семейство да вкуси от рядкото лакомство.

Устата на Фин още се наливаше със слюнка при спомена за мазния аромат на месото върху езика. Първо мариновано, а сетне задушено, то приличаше на патешко, но с дъх на риба. Някои твърдяха, че не било за всеки вкус, но той бе отрасъл с него като сезонно угощение. Два месеца преди мъжете да потеглят за Скер, вече започваше да се облизва при мисълта, точно както предвкусваше и нежната розова плът на дивата сьомга с настъпването на бракониерския сезон. Баща му винаги успяваше да се сдобие с една-две птици, които изяждаха още през първата седмица. Някои хора ги съхраняваха в бъчонки с осолена вода. Така можеха да изтраят чак до следващата година, но вкусът им се променяше, а и солта дразнеше езика на Фин. Той ги предпочиташе пресни от скалата, поднесени с картофи и чаша студено мляко.

– Опитвал ли си някога гуга? – обърна се към Гън.

– Аха. Майка ми имаше роднини в Нес, така че обикновено всяка година се сдобивахме с по някоя бройка.

– И онези активисти се опитват да спрат лова?

– Именно.

– Ейнджъл ходеше редовно, нали? – попита Фин. Единственият път, когато и той се бе присъединил към дванайсетимата мъже от Кробост, Ейнджъл вече имаше едно плаване до Скалата зад гърба си. Споменът премина като тъмна сянка през съзнанието му.

– Като по часовник. Той беше готвачът на групата.

– Значи, не се е зарадвал много, че някой се опитва да саботира начинанието?

– Не – поклати глава Гън. – Нито пък който и да било от местните. Затова и не успяхме да намерим свидетели на побоя.

– Зле ли го е подредил?

– Синини по лицето и тялото, едно-две счупени реб­ра. Нищо прекалено сериозно, но момчето ще го помни задълго.

– Тогава защо е още тук?

– Защото се надява да спре тазгодишната експедиция. Проклет глупак! А утре с ферибота пристигат и още няколко активисти.

– Кога отплава траулерът за Скер?

Дори от самото произнасяне на думата по тялото на Фин премина лека тръпка.

– До няколко дни. Зависи от времето.

Бяха стигнали края на плажа и Фин започна да се изкачва по скалите.

– Май не съм с подходящи обувки за целта – изпъшка Гън, подхлъзвайки се върху мокрия сипей.

– Ела, не бой се. Знам лесен път догоре.

Гън запълзя почти на четири крака след него по пътеката, която скоро ги отведе до серия от естествени, макар и неравни стъпала. Щом стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към торфената равнина и къщите на Кробост, скупчени в низината край пътя. Насред тях мрачно се издигаше сградата на Свободната църква, където Фин бе зъзнал на не едно и две скучни неделни училища. Небето зад нея се смрачаваше. Предвещаваше дъжд. Фин можеше да го подуши във въздуха, точно както някога, като дете. Изкачването го бе освежило и разсеяло мрачните спомени за Скер. Гън стоеше запъхтян до него и с тревога оглеждаше ожулените места по лъснатите си черни обувки.

– Скоро не бях правил това – рече Фин.

– Аз пък никога. Честно да си призная, си падам градско момче.

– Ще ти дойде от полза, Джордж. – Фин се усмихна. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. – Та да си дойдем на думата. Смяташ ли, че въпросният природозащитник може да е убил Ейнджъл Макричи като отмъщение за побоя?

– По-скоро не. Не е такъв тип. Пада си малко... – Той затърси точната дума. – Мека китка, ако разбираш какво имам предвид. Фин кимна замислено. – Но от друга страна, видял съм достатъчно, за да знам, че понякога най-ужасните престъпление се извършват от хора, които човек никога не би заподозрял.

– При това е от Единбург – додаде Фин. – Някой проверил ли е дали има алиби за убийството от Лийт Уок?

– Не, никой.

– Може би няма да е зле да го направим. ДНК анализът ще ни каже дали има нещо общо с убийството на Макричи, но това ще отнеме ден-два. Във всички случаи си струва да поговоря с него.

– Отседнал е в пансиона „Парк Гест Хаус“ в града. Организацията „Заедно за животните“ явно не разполага с огромен бюджет. Старши инспектор Смит му е наредил да не напуска острова.

Тръгнаха през полето към пътя, разпръсвайки овцете пред себе си.

– А онова сексуално насилие, за което спомена? – повиши глас Фин, за да надвика вятъра. – Какъв е бил случаят?

– Едно шестнайсетгодишно момиче твърди, че е било изнасилено от него.

– И вярно ли е?

Гън сви рамене.

– При този вид обвинения е много трудно да се съберат категорични доказателства.

– Както и да е, вероятно няма връзка с нашия случай. Една тийнейджърка трудно ще причини на Макричи онова, което му е сторил убиецът.

– Тя не, но виж, баща ѝ е напълно способен.

Фин се закова на място.

– Кой е баща ѝ?

– Преподобният Доналд Мъри.