Черната къща

Не знам как съм успял да налучкам посоката към дома в онзи първи ден. След Милънейс шосето преминаваше в обрасли чакълести коловози. Вървях известно време по тях с чувство на нарастващо отчаяние, когато изведнъж видях в далечината да проблясва пок­рив на автомобил. Затичах се нататък и попаднах на нещо, което трябваше да е споменатият от Маршели път Крос – Скигерста. Озърнах се наляво и надясно, но и в двете посоки той се губеше в безкрайни мочурища. Някаква ръка свише трябва да ме е подтикнала да тръгна наляво, защото, ако бях сторил обратното, никога нямаше да се прибера.

Дори и така ми бе нужен близо половин час, докато стигна първата отбивка. На нея килнат черно-бял знак неуверено сочеше към Кробост. Вече тичах, по бузите ми се ронеха сълзи, а ръбовете на гумените ботуши протриваха прасците ми. Подуших морето още преди да го видя, и ето че щом превалих баира, пред мен се разгърна позната гледка – силуетът на Свободната църква на Кробост, издигащ се над пръснатите в безредие наоколо парцели и къщи.

Когато стигнах нашия двор, майка ми тъкмо спираше пред него с колата. Артър беше на задната седалка. Тя отвори вратата, завтече се към мен и ме улови така, сякаш се боеше, че вятърът ще ме отнесе. Но облекчението ѝ бързо се смени с гняв.

– За бога, Фионлах, къде се губиш? Два пъти ходих до училището и обратно да те търся. Едва не откачих от тревога. – Тя изтри сълзите от лицето ми, но на тях­но място веднага рукнаха нови. Артър, вече също слязъл от автомобила, наблюдаваше с интерес ставащото. Майка ми погледна към него. – Ето, Артър също дойде да те търси след училище и нямаше представа къде си.

Подсмръкнах, отбелязвайки си наум, че стане ли въпрос за момичета, човек не бива да му има доверие.

– Изпратих една съученичка до фермата Милънейс. Не знаех, че ще отнеме толкова време.

Челюстта на майка ми увисна.

– Милънейс? Фионлах, къде ти беше акълът? Никога вече не го прави!

– Но Маршели ме покани да отида в събота сутрин да си играем.

– Е, аз пък ти забранявам – отсече тя. – Прекалено е далече и нито баща ти, нито аз имаме време да те караме дотам и обратно. Разбра ли?

Кимнах, мъчейки се да престана да плача, и тя изведнъж се съжали над мен. Прегърна ме горещо, докосвайки с топли устни пламналите ми бузи. Чак тогава се сетих за бележката, дадена ми от госпожа Макей. Порових в джоба си и я извадих.

– Какво е това?

– Бележка от учителката.

Тя смръщи вежди, разгъна листчето и го прочете. Видях как лицето ѝ се изчерви, после го сгъна отново и го пъхна в джоба на гащеризона си. Така и не разбрах какво е пишело вътре, но от този ден нататък в къщата ни се говореше само на английски.