Черната къща

III

Слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на всекидневната, сякаш ги укоряваха за тяхната скръб. В неподвижния въздух плаваха прашинки, уловени от ярката светлина. Отвън се носеше гълчавата на деца, ритащи топка. Допреди няколко кратки седмици Роби също можеше да бъде сред тях. Тиктакането на часовника върху полицата на камината само подчертаваше надвисналата помежду им тишина. Очите на Мона бяха зачервени, но сълзите в тях бяха пресъхнали, заменени от гняв.

– Не искам да заминаваш. – Това се бе превърнало в рефрен на техния спор.

– Нали сама ме убеждаваше да се върна на работа.

– Да, но искам вечер да се прибираш вкъщи. А не да ме зарежеш тук сама. – Тя си пое дъх на пресекулки. – Да стоя със своите спомени и със... със...

Може би така и нямаше да намери думи, за да довърши изречението, но Фин го стори вместо нея.

– Със своята вина? – Никога досега не ѝ бе казвал, че я смята аз виновна, но всъщност бе така, макар и да се мъчеше да прогони тази мисъл. Тя му хвърли пог­лед, изпълнен с такава болка, че незабавно съжали за репликата си. – Както и да е, ще отсъствам само няколко дни. – Той прокара пръсти през гъстите къдри на русата си коса. – Смяташ ли, че изгарям от желание да отида? Вече осемнайсет години минаха, откакто съм скъсал с това място.

– Но ето че сега скачаш при първата възможност. Да се махнеш, да избягаш от мен.

– Стига, не ставай смешна.

Но знаеше, че е права. Знаеше още, че иска да избяга не само от нея, а от всичко. Да се върне там, където навремето животът бе изглеждал прост. Към детството, към утробата. Колко лесно бе да забрави факта, че през по-голямата част от съзнателния си живот се бе стремил тъкмо към обратното. Че като тийнейджър нищо не му се бе струвало по-важно от това да напусне родния си край.

Помнеше колко лесно се бе оженил за Мона, и то по погрешни причини. Заради компанията. Заради оправданието да не се връща. Но за четиринайсет години единственото, което бяха постигнали, бе известно удобство. Място, което всеки от тях обособяваше за другия. Място, което обитаваха заедно, но никога не деляха. Между тях бе имало приятелство, дори искрена топлота. Но се съмняваше някога да е имало любов. Истинска любов. Както мнозина други, те сякаш се бяха примирили, че няма да намерят нищо по-добро. Роби бе мостът помежду им. Но Роби вече го нямаше.

– Имаш ли представа какво съм изживяла пред тези няколко седмици? – попита Мона.

– Мисля, че имам.

– Не – поклати глава тя. – Не ти се е налагало да прекарваш всяка минута с някой, който със самото си мълчание крещи укори насреща ти. Знам, че ме смяташ за виновна.

– Никога не съм казвал такова нещо.

– Не е и нужно. Впрочем колкото и да ме виниш, аз самата се виня десетократно повече. Загубата е и моя, Фин. Роби беше и мой син. – Сега сълзите избиха наново в очите ѝ, а той не намираше какво да отговори. – Не искам да заминаваш.

Все същият рефрен.

– Нямам друг избор.

– Разбира се, че имаш избор. Винаги има избор. След като толкова време отсъства от работа, нищо няма да се случи, ако просто им кажеш, че не искаш да ходиш на острова.

– Не мога.

– Фин, ако утре се качиш на този самолет...

Той зачака ултиматума, но тя така и не събра смелост да го заяви.

– Какво, Мона? Какво ще стане, ако утре се кача на самолета? – Нарочно я подтикваше да го каже. Тогава вината щеше да бъде нейна, не негова.

Тя отвърна очи и впи зъби в долната си устна, докато не усети вкуса на кръв.

– Просто не очаквай да ме завариш, когато се върнеш, това е всичко.

Той я изгледа продължително, преди да изрече:

– Може би така ще е най-добре.