Черната къща

На другата сутрин, когато излязохме да играем, навън бе заледено. Всички бяха на площадката, където имаше поне половин дузина пързалки. Най-дългата се намираше в далечния край, където асфалтът се спускаше полегато към един отточен канал. Кратка засилка и гравитацията свършваше останалото. Но в самия край трябваше да скочиш, ако не искаш да свършиш в канавката.

Нямах търпение да се наредя на опашката и също да се спусна, но Доналд Мъри бе свикал момчетата от Кробост край люлките, тъй че можех само завистливо да гледам отдалеч.

Доналд бе високо симпатично момче, с ъгловати рамене и пясъчноруса коса, падаща над челото. Всички момичета си падаха по него, но той се отнасяше с пренебрежение към тях. Както се полага на признат водач, предпочиташе мъжката компания и ако човек се държеше за него, се чувстваше в безопасност от братята Макричи. По това време Ейнджъл вече бе завършил начално училище и продължаваше професионалното си образование в замъка Люс, но Мърдо Руад си оставаше близка и реална заплаха.

Първоначално Доналд черпеше авторитет от факта, че всички се бояха от баща му. Тоест всички освен самия Доналд. Свещеникът тогава бе фигура с голяма власт в общността, а и самият Койнах Мъри бе страховит мъж. Койнах е келтският вариант на Кенет и макар официално начело на паството да стоеше Кенет Мъри, всички го наричаха Койнах. Но не и в негово присъствие. Тогава се ползваше само „Сър“ или „Преподобни“. Винаги си представяхме, че жена му също се обръща към него по този начин. Дори и в леглото.

Доналд обаче го наричаше просто „дъртото копеле“. Предизвикваше го на всяка крачка, отказваше да ходи на църква и в резултат по време на Сабат редовно се оказваше заключен у дома.

Веднъж, в събота вечер, гостувахме у свой приятел, чиито родители бяха на сватба в Сторноуей, и решихме да пренощуваме у тях, вместо да шофираме подпийнали към къщи. Не беше кой знае колко късно, може би към десет и половина, когато вратата се разтвори с трясък и на прага изникна Койнах Мъри като ангел отмъстител, изпратен да ни накаже за нашите грехове. Разбира се, половината от нас пиеха и пушеха, имаше и момичета. Койнах гръмко изказа неодобрението си и се зарече, че ще разговаря с родителите на всеки поотделно. Попита дали не сме забравили, че е навечерието на Божия ден и че деца на нашата възраст трябва отдавна да са в леглата. Всички бяхме ужасени. Всички освен Доналд, който продължаваше да се изтяга на един диван с кутийка бира в ръка. А разбира се, основната цел на посещението бе именно той. Койнах насочи разтреперан от гняв показалец към отрочето си и му заповяда да излиза навън. Доналд само го изгледа с мрачна решимост и за наш потрес му каза да ходи да се шиба. Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе, ако някъде в Сторноуей падне карфица.

Почервенял от ярост и негодувание, Койнах Мъри влезе с едри крачки в стаята и изби кутийката от ръката на Доналд. Бирата се разплиска навсякъде, но никой не помръдна. И никой не проговори. Нито дори Койнах. Освен с духовния сан той вдъхваше респект и с огромната си физическа сила. Бе просто един едър, як мъж, който сега сграбчи Доналд за яката, вдигна го от дивана и го повлече навън в нощта. Бе впечатляваща демонстрация на мощ, смазваща всяко предизвикателство, и никой от нас не искаше да се озове на мястото на Доналд, щом двамата се приберат вкъщи.

Верен на думата си, преподобният Койнах Мъри посети семейството на всяко момче или момиче от компанията ни и онази нощ излезе през носа на всички, с изключение на мен. Леля ми бе ексцентричка до мозъка на костите и в една богобоязлива общност за нея бе напълно естествено да бъде заклет атеист. Не чак толкова цветисто като Доналд, но и без да се стеснява в изказа, тя посъветва свещеника къде точно може да зав­ре праведния си гняв. Той ѝ каза, че положително ще свърши в ада, на което тя отвърна: „Ще се видим там, тогава“, и тръшна вратата в лицето му. Предполагам, от нея съм усвоил неуважението си към църквата.

Така Доналд по собствени заслуги придоби нещо като легендарен ореол. Не заради това кой бе баща му, а заради начина, по който се противопоставяше на него и на всичко, което той представляваше. Доналд беше първият сред връстниците ми, който пропуши. Първият, който пропи и когото видях пиян. Но имаше и положителни качества. Беше добър в спорта и втори по успех в класа. Нямаше как да се мери физически с Мърдо Руад, но интелектуално можеше да го върти на малкия си пръст. Мърдо знаеше това и като цяло гледаше да няма вземане-даване с него.

В онзи ден край люлките се бяхме събрали общо шестима. Доналд, аз, Артър, две момчета от долния край на селото – Иън и Шоуни, както и Калъм Макдоналд. На мен винаги ми бе жал за Калъм. Той беше по-дребен от нас и в него имаше нещо меко и уязвимо. Беше добър в рисуването, обичаше келтската музика и свиреше на кларсах – малка келтска арфа – в училищния оркестър. Също така бе безмилостно тормозен от Мърдо Руад и неговата банда. Той никога не ги издаваше, нито се жалваше, но все си представях как плаче нощем, преди да заспи.

Наложих си да откъсна очи от пързалката в другия край на площадката и да се съсредоточа върху плана за вечерния набег над Суейнбост.

– И така – казваше Доналд, – ще се срещнем в един часа сутринта край Суейнбост, на пътя за гробището.

– Как ще се измъкнем от къщи, без да ни хванат? – попита Калъм с широко отворени очи и трепет в гласа.

– Това си е твой проблем – отсече без капка съчувствие Доналд. – Ако някой не иска да идва, да си каже отсега. – Той направи пауза, за да даде възможност на желаещите да се оттеглят. Никой не го стори. – Добре. На стотина метра надолу по пътя към гробището има една съборетина с тенекиен покрив. Използва се за съхранение на земеделска техника и вратата е заключена с катинар. Вътре са скрили гумата.

– Откъде знаеш всичко това? – учуди се Шоуни.

– Познавам едно момиче от Суейнбост – подсмихна се Доналд. – Тя и брат ѝ не се разбират много добре.

Всички закимахме. Изглеждаше ни напълно нормално Доналд да познава момиче от Суейнбост и всеки от нас подозираше, че не е изключено да я е „познал“ и в библейския смисъл.

– Какво, по дяволите, става тук? – Мърдо Руад си проправи с лакти път сред групата ни, следван от същите две момчета, които се бяха присъединили към него още в онзи първи учебен ден преди години. Едното от тях бе развило ужасно акне и погледът неволно биваше привлечен към жълтеникавите гнойни пъпки, гъсто осеяли пространството около носа и устата му. Всички отстъпихме назад и кръгът се разшири.

– Нищо, което да те засяга – отвърна Доналд.

– О, мисля, че ме засяга, и още как. – Мърдо изглеж­даше необичайно самоуверен в присъствието на Доналд. – Защото сте тръгнали да крадете гумата, която са скатали момчетата от Суейнбост, нали?

Всички останахме поразени, че той знае. Сетне първоначалният шок отстъпи на осъзнаването, че някой от нас трябва да ни е издал. Очите се обърнаха към Калъм, който се загърчи неловко.

– Нищо не съм казвал, честна дума.

– Няма значение откъде сме научили – изръмжа Мърдо Руад. – Знаем и толкова. И също искаме да участваме. Аз, Ейнджъл и приятелите ни. В крайна сметка всички сме от Кробост.

– Не става – отсече Доналд. – И без вас сме достатъчно.

– Хайде, стига. – Мърдо бе съвсем спокоен. – Гумата е голяма, сигурно ще тежи цял тон. Ще има нужда от доста хора да я носят.

– Ние няма да я носим.

– А какво ще я правите тогава? – озадачи се Мърдо.

– Ще я търкаляме, глупако.

– Ааа. – Мърдо явно не бе съобразил тази възможност. – Е, все едно, пак ще трябва да се изправи, а пос­ле да се крепи, за да не падне.

– Казах ти вече – не отстъпваше Доналд. – Не ни трябвате.

– Виж – бучна го с пръст в гърдите Мърдо. – Изобщо не ме е еня какво си казал. Или ни вземате с вас, или ще разтръбим на всички. – Изиграл най-силния си коз, той направи триумфална пауза. – Е, кое избирате?

По провисналите рамене на Доналд можех да отгатна, че този път си е намерил майстора. Никой от нас не искаше братята Макричи наоколо, но от друга страна, не искахме и Суейнбост да има най-хубавия огън в нощта на Гай Фокс.

– Добре – въздъхна Доналд и физиономията на Мърдо Руад цъфна в доволна усмивка.