Черната къща

Фин не помнеше някога да е изпитвал по-голям страх. Насред чудовищното море, стоварващо се с грохот върху скалите навред около тях, те изглеждаха незначителни като прашинка. Суров сблъсък с бушуващите стихии, над които нямаха никакъв контрол. И все пак се бяха добрали до това късче земя, изгубено сред океана. Оставаха само още стотина метра, с които да се справят. Дънкан спусна привързаната с въже лодка плътно зад кърмата, докато Падриг малко по малко освобождаваше веригата на спуснатата котва. Проливът бавно се стесняваше от двете им страни, бреговете вече изглеждаха опасно близо. Траулерът се мяташе ту на една, ту на друга страна, издигаше се и спадаше, а до слуха им достигаха плясъкът и гъргоренето на водата в пещерите, чиито гърла зееха, сякаш се канеха да ги погълнат.

Падриг даде знак, че не смее да доближи повече, и Дънкан кимна на Фин. Часът бе настъпил. Дъждът шибаше почти хоризонтално в лицето му, докато се спускаше с вкочанени от студа пръсти по металната стълба. Импрегнираните дрехи все още пазеха тялото му сухо, но той знаеше, че това няма да продължи много. Спасителната жилетка му изглеждаше смехотворно жалка. Паднеше ли във водата, тя вероятно щеше да го удържи на повърхността точно толкова дълго, колкото морето да успее да го разбие в скалите. Надуваемата лодка под него подскачаше като обезумяла. Фин си пое дъх, сякаш се канеше да се гмурне, и се пусна от „Пърпъл Айл“. Дъното на лодката поддаде под тежестта му и той трескаво затърси с ръце въжето, опасващо бордовете, за да се залови за него, но не напипа нищо освен гладка и мокра напомпана гума. Усети, че се плъзва встрани, пропада в бездната, и стисна зъби, готвейки се за сблъсъка с водата. Но в последния момент триенето на грапавото найлоново въже опари дланта на дясната му ръка и той обви пръсти около него. Лодката отново се озова отдолу и този път, вкопчен здраво за двата ѝ борда, той започна да се издига и спуска заедно с нея.

Някъде високо над себе си видя пребледнялото лице на Дънкан. Той викаше нещо, но вятърът отнасяше думите му. Фин припълзя към кърмата и спусна извънбордовия мотор. Отвори дросела и дръпна въжето на стартера. Един, два, три, четири пъти. Нищо. Едва на петия път се разнесе сподавен звук и неохотно боботене. Той бясно даде газ, за да не угасне отново. Това бе мигът на истината. Прикрепен само с тънка пъпна връв за кораба майка, трябваше да се впусне напред в неизвестното.

Фин завъртя носа напряко на вълните, по посока на брега, и малкият оранжев съд се понесе с удивителна скорост. В светлините на прожекторите от траулера можеше да види зейналото черно устие на пещерата пред себе си и да чуе катедралните звуци, носещи се дълбоко от недрата на острова. Белият прибой кипеше навред около него и лодката, грабната от поредната вълна, се понесе към фатален сблъсък. Фин зави и даде на заден ход, стисвайки в ужас очи, преди да усети, че морето го засмуква обратно навътре. Дори не смееше да погледне към траулера. Ревът в ушите му бе оглушителен.

За пореден път се извърна с лице към скалите, които ту се издигаха над нивото на борда, ту се спускаха отново, сякаш го преценяваха, чакаха го стаени в засада. Стоя така близо минута, събирайки разпилените останки от куража си. Всичко опираше до избора на точния момент. Не можеше да си позволи още веднъж да бъде запокитен напред. Силата на водата бе далеч по-голяма от тази на крехкия му извънбордов мотор, значи, трябваше да изчака, докато тя започне да отстъпва, и тогава между две вълни да достигне целта. Какво по-лесно от това! Той почти се изсмя на опитите си да разсъждава рационално. Истината бе, че ако имаше Бог, то животът му сега бе напълно и изцяло в негови ръце. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато чакаше, и щом бушуващата пяна започна да отстъпва към него, даде пълен напред. Отворът на пещерата отново се разкри над него и за известно време му се струваше, че не се движи изобщо, а само виси сред мъглата от солени пръски. После внезапно плавателният съд се стрелна с главоломна скорост напред. Фин се опита да завърти руля, но перките на мотора бяха извън водата, порейки с писък въздуха, който не им оказваше никаква съпротива. Целият остров Скер сякаш се хвърли насреща му. Той нададе вик на отчаяно предизвикателство и ето че морето, уловило лодката в своята длан, изведнъж го изтръгна от нея и го запокити срещу скалите със сила, от която въздухът напусна дробовете му. Устата му се изпълни с кръв, а острите назъбени ръбове се впиха в плътта му. Лодката бе изчезнала и той се озова залепен върху гранита от напора на водата. После почти незабавно налягането, което го поддържаше, изчезна и морето започна да го завлича назад по гладката повърхност, полирана в продължение на милиони години. Фин затърси нещо, за което да се улови, но зеленият пояс от водорасли, облепил подножието на Скер, се изплъзваше като тиня между пръстите му. Отзад бе единствено студената тъмна бездна, откъдето той знаеше, че връщане няма.

И тогава го усети – студения допир на метал, помръдването на вградената в камъка халка. Вкопчи се в нея със силата на отчаянието, почти изваждайки рамото си от ставата. Морето продължи да го тегли и подмята, докато накрая, макар и неохотно, го пусна. Няколко секунди той лежа неподвижно като странно създание от дълбините, изхвърлено на брега. Най-сетне, придържайки се за халката на пристана, успя на четири крака да се придвижи напред. Следващата вълна се устреми хищно подире му, но преди да го достигне, той вече бе стъпил на първия перваз – същия, върху който Ейнджъл им бе сварил чай в деня на пристигането преди осемнайсет години. Беше успял. Намираше се на твърда земя, в безопасност от морето. И единственото, което то можеше да стори, бе да плюе гневно в лицето му.

Едва сега си даде сметка, че дъждът е спрял. В облачната пелена, забулила черното небе, се бяха разтворили огромни пролуки, през които над острова се лееха ярки и неочаквани ивици лунна светлина. Сред пътека от разтопено сребро „Пърпъл Айл“ се отдалечаваше към безопасността на залива, подмятан от гневящите се заради изпуснатата жертва вълни.

Фин откачи прикрепеното към колана си фенерче с надеждата, че то все още работи. Лъчът блесна в лицето му и той го размаха по посока на траулера, за да извести екипажа, че е оцелял. После опря гръб в скалата и като придърпа колене към гърдите си, остана така няколко минути, докато възвърне дишането и самообладанието си. Трябваше да събере цялата си воля за изкачването до върха. Часовникът на ръката му показваше четири сутринта. След по-малко от два часа щеше да започне да се развиделява. Той се боеше да мисли какво ще му донесе новият ден.

Изправи се с олюляване на крака и насочи фенерчето нагоре по склона. Там, осветен от разпокъсаната лунна светлина, личеше дъсченият улей, по който лов­ците на гуга изтегляха припасите до върха. Значи, все още съществуваше след всички тези години. Фин прос­леди с лъча начупените му очертания и видя въжето, ползвано от тях, да се вие сред хаоса от скали. Изкатери се до него и го дръпна силно с ръка. Беше закрепено здраво в другия край. Уви го около кръста си и воден от него, започна дългото изкачване, като на най-стръмните места се придърпваше нагоре с него. Периодично спираше, обираше хлабината и отново го омотаваше около кръста си като предпазна мярка в случай на падане.

Отне му повече от двайсет минути да достигне билото. Там се освободи от въжето и запъхтяно погледна надолу, блъскан от вилнеещия вятър. Далеч под него в залива се виждаха примигващите светлини на „Пърпъл Айл“. Когато се обърна, почти пълната луна изплува иззад облаците и разля сиянието си над целия Скер. В най-високата точка на острова се виждаше ниският квадратен силует на фара, а на стотина метра от него, отвъд безпорядъка от разпръснати камъни и птичи гнезда, се гушеха тъмните очертания на старата черна къща. В нея не се забелязваше нито светлина, нито друг признак на живот, но мирисът на торфен дим, достигащ до ноздрите му, ясно говореше, че вътре има някой.