Черната къща

V

Малките на буревестниците повръщаха върху обувките му, докато с препъване си проправяше път сред скалите, преобръщайки гнезда и пръскайки пищящи разтревожени птици в нощта. Платнището, провесено пред входа на къщата, бе затиснато с едри камъни. Той го дръпна рязко встрани и влезе вътре.

В средата на помещението можеше да види още тле­ещата жар от догарящия торф, а също да подуши възкиселия дъх на човешка пот, надделяващ над мириса на дима. Той обходи стените с фенерчето. По каменните пейки лежаха спящи фигури, някои от които вече се размърдваха. Лъчът му попадна върху бледо сънено лице. Беше Гигс. Мъжът заслони очите си с ръка срещу светлината.

– Артър? Ти ли си? Къде се губиш, по дяволите?

– Не е Артър. – Фин пусна платнището да падне отново зад гърба му. – Аз съм Фин Маклауд.

– Господи – обади се друг. – Как попадна тук?

Вече всички бяха будни. Неколцина се надигнаха и спуснаха нозе на пода. Не беше трудно да ги преброи – бяха общо десетима.

– Къде са Артър и Фионлах?

Някой запали газена лампа и на нейната призрачна светлина лицата се откроиха малко по-ясно в задимения въздух. Всички го гледаха така, сякаш бе изскочил от отвъдното.

– Не знаем – каза Гигс. – Светна втора лампа, а към жаравата в огнището бяха добавени нови чимове торф. – Снощи работихме до тъмно, опъвахме въжетата и макарите. Артър и Фионлах се отделиха от групата и всички решихме, че са се прибрали тук. Но когато се върнахме, от тях нямаше и следа, а радиостанцията беше разбита.

– И не знаете къде са? – попита недоверчиво Фин. – На острова не е пълно с места, където да се скрият, а и не биха издържали дълго навън в това време.

– Допуснахме, че са слезли в пещерите – рече един от мъжете. – Но нямаме понятие защо. Може би ти ще ни кажеш?

– Как успя да се добереш дотук, Фин? – намеси се Астерикс. – Последно като те видях вчера, нямаше крила.

– Падриг ме докара.

– В това време? – Плуто се взря във Фин през сумрака. Той бе участвал и в онзи лов, преди осемнайсет години. – Вие да не сте се побъркали?

Нетърпението на Фин започваше да прераства в паника.

– Мисля, че Артър ще убие Фионлах. Трябва да ги открия.

Той дръпна платнището и подаде глава навън в бурята. Гигс прекоси помещението с три крачки и го сграбчи за ръката.

– Не ставай глупак, човече! Навън е тъмно като в рог. Ще се пребиеш, преди да си ги открил. Никой няма да ходи никъде, докато не се развидели. Защо не седнеш и не ни разправиш какво става?

Огънят вече се беше разгорял и ловците насядаха около него, а Астерикс напълни чайника и го постави над пламъците. Някои бяха метнали одеяла върху раменете си, други нахлупиха изпомачкани шапки. Запалиха се цигари, насищайки с дим бездруго спарения въздух. Настана особена, напрегната тишина. Тяхното търпеливо мълчание вдъхна известна увереност на Фин и той се опита да разхлаби мускулите си, вдървени от събитията през изминалата нощ. Струваше му се леко нереално, че изобщо е тук.

Чайникът кипна и Астерикс напълни чашите. Тенекиените кутии със захар и мляко на прах преминаха от ръка на ръка. Фин направи чая си гъст и сладък и отпи на големи глътки белезникавата, подобна на сироп течност. Вкусът ѝ не бе нищо особено, но топлината и захарта го посъживиха. Виждайки, че всички го гледат в очакване, изпита странното усещане за дежавю. Естествено, като младеж бе седял около огъня в същия този заслон в продължение на две седмици, но в случая ставаше дума за друго, за нещо, подобно на сън. Облак на мрачно предчувствие започна да забулва мислите му. Да, беше седял тук и преди, но не по начина, по който си спомняше.

– И така – наруши тишината Гигс, – защо Артър ще убива сина си?

– Преди две вечери той ми каза, че Фионлах всъщност е мой син. – Звукът на вятъра навън наподобяваше далечно стенание. Въздухът в черната къща бе мъртвешки застинал, дори пушекът в него висеше неподвижно. – И по някаква причина – Фин поклати глава, – нямам представа каква, явно ме мрази безгранично. – Той си пое дълбоко дъх и продължи: – Артър е убил Ейнджъл. Направил го е като имитация на друго убийство, което разследвах в Единбург, за да ме докара на острова. Сигурен съм, че е искал да узная, че Фионлах е мой син, а после да го убие, за да ме накара да страдам.

Мъжете наоколо се размърдаха неспокойно. Направи му впечатление, че неколцина от тях си размениха многозначителни погледи.

– Значи, не можеш да се сетиш за никаква причина Артър да те мрази толкова много? – попита Гигс.

– Не, освен че вероятно ме вини за смъртта на баща си. – Внезапно му мина през ум, че може би и други от присъстващите мислят същото. – Но вие знаете, че аз не бях виновен. Беше просто злополука.

Гигс обаче продължаваше да го гледа втренчено и неразбиращо.

– Значи, наистина не помниш, така ли?

Фин усети, че започва да диша плитко и учестено. Страхът обвиваше сърцето му с дълги студени пръсти.

– Какво да помня?

– Знаеш ли, тогава така и не разбрах дали се дължи на удара по главата – сътресението и тъй нататък, или на нещо по-дълбоко. Нещо в мозъка ти. Психичес­ки механизъм, заключил спомена. – Страхът вече изпълваше всяко кътче от съзнанието на Фин. Като че ли някой бе отворил стара рана, за да измъкне отвътре късче от шрапнел, причинявайки му непоносима болка. Идваше му да изкрещи на Гигс да спре. За каквото и да ставаше дума, той не искаше да го знае. Гигс потърка небръснатата си челюст. – Отначало, като дойдох да те видя в болницата, помислих, че се преструваш. Но сега вече съм сигурен, че не е било така. Че наистина си забравил. Което може би е добре, а може би не. В крайна сметка само ти си знаеш.

– За бога, Гигс, за какво говориш? – Чашата се тресеше в ръката на Фин. Нещо неописуемо витаеше в задимения въздуха над главите им.

– Помниш ли вечерта, когато те намерих пиян край пътя? И бръщолевеше, че не искаш да идваш на Скалата?

– Просто бях уплашен.

– Уплашен, да, но от какво? Щом те заведох у нас да се изсушиш, ти ми разказа нещо, което ти причиняваше ужасна болка. Седеше на стола пред камината и плачеше като бебе. Със сълзи на страх и унижение, каквито никога не съм виждал мъж да пролива.

Фин го гледаше със зяпнала уста. Гигс явно говореше за някой друг. Не за него. Той не бе плакал в онази нощ. Беше само пиян и толкова.

Гигс мрачно обходи с взор лицата край огъня.

– Някои от вас бяха на Скалата онази година и знаят за какво говоря. Но други не бяха и заради тях ще повторя същото, което казах тогава. Каквото и да се случи тук, каквото и да стане между нас, си остава тук. На острова. Може да бъде в главите ни, но никога да не излиза от устата. И ако някой от вас дори го намекне пред друга жива душа, ще отговаря първо пред мен, а после пред създателя си.

Нито един от седящите наоколо не се усъмни в думите му.

Пламъците поглъщаха торфените чимове и сенките на събраните мъже танцуваха по стените като мълчаливи свидетели на клетвата за мълчание. Тъмнината отвън сякаш притискаше стените на черната къща плътно около тях. Очите, обърнати към Фин, виждаха едно същество, изгубено в транс, треперещо в сумрака, с безкръвно, пребледняло като платно лице.

– Този човек беше самият дявол – рече Гигс.

– Кой? – смръщи чело Фин.

– Макинес. Бащата на Артър. Извършвал е невъоб­разими неща с вас двамата като момчета. В своя кабинет. През всичките онези години на преподаване зад заключената врата. Първо с Артър, а после и с теб. Тормоз, какъвто никое дете не бива да преживява. – Той спря да си поеме дъх, почти задушен от тишината. – За това ми разправи ти онази нощ, Фин. Двамата с Артър не сте си признавали, нито сте говорили за него. Но всеки от вас е знаел какво се случва, на какво е подложен другият. Помежду ви е имало негласен обет да го пазите в тайна. Затова си бил толкова щастлив онова лято. Защото всичко е щяло да приключи. Ти си щял да напуснеш острова и никога повече да не видиш Макинес. Да сложиш край веднъж и завинаги. Дотогава си мълчал, неспособен да понесеш срама и унижението да споделиш пред някого стореното с теб. Но вече всичко е щяло да остане зад гърба ти. Можел си да го забравиш и да продължиш напред.

– И тогава той ни е съобщил, че отиваме на Скер. – Гласът на Фин бе едва доловим шепот.

Чертите на Гигс останаха сурови, изсечени в сенките.

– Изведнъж насред облекчението си узнал, че те чакат две седмици тук заедно с него. Под един покрив с човека, съсипал младостта ти. А Бог знае, че тук бягане няма. Живеем натъпкани един до друг, като сардели. Дори да не е можел да те докосне с пръст, пак е трябвало да го търпиш по двайсет и четири часа на ден. За теб това е било немислимо. Не те винях тогава за чувствата ти, не те виня и сега.

Макар очите на Фин да бяха затворени, той прог­леждаше за първи път от осемнайсет години насам. Чувството, че нещо му убягва, че се крие точно отвъд ръба на периферното зрение, което го бе преследвало през целия му съзнателен живот, бе изчезнало. Шокът на откровението причиняваше физическа болка. Тялото му бе вдървено от напрежение. Как изобщо е могъл да забрави? Цялото му съзнание сега бе изпълнено с отприщилите се спомени, подобни на ярки картини от кошмар в мига след събуждането. Те преминаваха зад ретините му като накъсани кадри от старо семейно видео, изпълваха празнотата в него с горчива жлъч. Можеше да подуши мириса на прах от книгите в кабинета на господин Макинес, застоялата воня на тютюн и алкохол в горещия му дъх върху лицето си. Да усети допира на сухите му студени ръце, каращ го да потреперва дори и сега. Пред него отново изникна образът на странния, невероятно висок мъж, преследвал сънищата му след смъртта на Роби, като предвестник на завръщащ се спомен. Мълчаливата фигура, стояща в ъгъла на стаята с приведена под тавана глава и дълги висящи от ръкавите ръце. Сега най-сетне можеше да го разпознае. Това беше господин Макинес. С неговата дълга разчорлена над ушите коса и кухи мъртвешки очи. Как не се бе досетил по-рано?

Той отвори клепачи и усети как по бузите му се стичат едри парещи сълзи. Изправи се с олюляване, отиде до вратата и дръпна платнището встрани. Там падна на колене и повърна под дъжда. Нови и нови конвулсии сгърчваха стомаха му, докато накрая вече не можеше да си поеме дъх.

Грижовни ръце го изправиха на крака и го вкараха в топлото помещение. Загърнаха го с одеяло и го сложиха да седне, хлипащ, обратно на мястото си край огъня. Треперенето му беше неудържимо, като в треска, а челото му лъщеше от пот.

– Не знам колко си спомняш сега, Фин – разнесе се гласът на Гигс, – но в онази нощ, след като ми разказа, отначало бях толкова гневен, че исках да го убия. Като си помисля само, че е могъл да причини нещо подобно на деца! На собствения си син! – Той изпусна хриплива въздишка. – После реших да отида в полицията. Да повдигна обвинение. Но ти ме умоляваше да не го правя. Не искаше никой да узнава. Никога. И тогава си дадох сметка, че единственият начин да се справим с това, е тук. На Скалата. Помежду си. Така, че никой друг да не разбере.

Фин кимна. Нямаше нужда да му разправят останалото. Мъглата се бе вдигнала от всички години, изминали оттогава, и той си спомняше случилото се ясно като бял ден. Как мъжете се бяха събрали около огъня първата вечер и как Гигс, оставяйки своята Библия на масата след молитвата, бе потресъл всички, отправяйки на бащата на Артър обвинение за неговите грехове. Зловещата тишина, отрицанието. И Гигс, произнасящ своята пледоария като адвокат от Върховния съд, заплашващ, тресящ юмрук, призоваващ божия гняв, хвърлящ в лицето му фактите, разкрити от Фин, докато накрая обвиняемият не се бе пропукал. Тогава всичко бе изтекло от него като отрова, тласкана от страха и срама. Той не можел да обясни защо го е сторил. Не искал да се получава така. Страшно съжалявал. Щял да се реваншира на момчетата, и на двете. Старият Макинес направо се бе разпаднал пред тях.

Фин помнеше също погледа, отправен му от Артър над огнището. Болката, че приятелят му го е предал, престъпил е обета за мълчание. Сринал е единственото, позволяващо на семейство Макинес да продължи да съществува. Отрицанието. Ако отричаш нещо, то все едно не съществува. Едва сега той за първи път разбираше, че майката на Артър също трябва да е знаела. И е живеела в отрицание. Но след изповедта на Фин това вече е било невъзможно. А всяка алтернатива е била немислима.

Гигс обходи с очи ужасените лица наоколо, озарени от отблясъците на огъня.

– В онази нощ – продължи – ние извършихме своя съд над него. Съд на равни. И го намерихме виновен. Прогонихме го от черната къща. Наказанието му бе да живее вън, на скалата, през двете седмици, докато сме тук. Щяхме да му оставяме храна край каменните пирамиди и да го вземем обратно с нас, щом ловът приключи. И той никога повече нямаше да посегне на момчетата.

Това обясняваше защо господин Макинес отсъстваше от спомените на Фин за престоя на Скалата. Сега в паметта му изникнаха мимолетни образи на призрачната, прегърбена от тежестта на позора фигура, изскачаща от подземните пещери, за да прибере оставената ѝ храна. Гигс навярно бе усетил враждебността на Артър след разкритията за баща му, затова нарочно бе разпределил младежите в различни групи.

– Господин Макинес наистина ли падна от скалата? – попита Фин. – В деня на злополуката, след като ме върза с въжето?

Гигс поклати тъжно глава.

– Не знам, Фин. Наистина не знам. Тъкмо се чудех­ме как да стигнем до теб, когато някой го забеляза да се катери отдолу. Вероятно е дочул суматохата от пещерите, където се е криел, и е решил да подири изкупление. И в известен смисъл наистина успя. Спаси ти живота. Но дали е паднал, или сам е скочил, можем само да предполагаме.

– Значи не е бил бутнат?

Гигс наклони съвсем леко глава встрани.

– От кого?

– От мен.

Навън бурята бе поотслабнала, но вятърът още се носеше с писък и вой през всички скални проломи и пукнатини, клисури и пещери, през всички каменни пирамиди, оставени от поколенията ловци на гуга, идвали тук преди.

– Ти беше поне на петнайсет метра във въздуха, когато той полетя, Фин – рече Гигс. – Ако някой го е бутнал, може да е била само божията десница.