Черната къща

Релефните тапети бяха пребоядисани наскоро в един от онези модерни светли цветове с прасковен или може би розов оттенък. Имаше също нови завеси и нов мокет, а таванът бе чисто бял, но старото петно упорито бе избило в ъгъла, все така под формата на чайка в полет. Пукнатината в мазилката също си беше там, пресичаща чайката и продължаваща към корниза. Само старият прозорец бе заменен с нов стъклопакет, а на мястото, където някога стоеше бюрото на господин Макинес, бе поставено двойно легло. Рафтовете на библиотеката все така стенеха под тежестта на същите книги, които Фин помнеше от дългите вечери на занимания по математика, английски и география. Книги с екзотични примамливи заглавия като „Сляп в Газа“, „Случаят с палтото от визон“, „Момчетата си остават момчета“, „Смедъм“. И още по-загадъчните имена на авторите: Олдъс Хъксли, Ърл Стенли Гарднър, Луис Грасик Гибън. Старото кресло на господин Макинес с излъскани от употреба подлакътници бе изтикано в ъгъла. Някои хора оставят подир себе си следи дълго след като са напуснали грешната земя.

Фин бе залят от всепоглъщащо чувство на меланхолия. Не, меланхолия не беше точната дума. По-скоро огромна тежест, която притискаше, смазваше, спираше дъха. Самата стая бе мрачно и смущаващо място, а сърцето му препускаше сякаш от страх. Страх от светлината. Той угаси нощната лампа. Страх от тъмното. Запали я отново и забеляза, че трепери. Някакъв спомен напираше в съзнанието му. Разбуден от думите на Артър или може би от тона му, от начина, по който го бе погледнал. Едва сега забеляза, че зад вратата е облегната сгъваемата масичка за карти, на която бе прекарал толкова много часове в подготовка за изпитите. С петното от кафе, имащо очертанията на остров Кипър. Целият облян в пот, за сетен път угаси лампата. Пулсът блъскаше в ушите му, а щом затвори клепачи, видя само пурпурна червенина.

Нима бе възможно Фионлах да е негов син? Защо тогава Маршели не му беше казала, че е бременна? Как се е омъжила за Артър, ако е знаела? Господи! Искаше му се да изпищи и да се пробуди отново у дома, при Роби и Мона, в живота, който бе познавал едва допреди четири кратки седмици.

Зад стената се надигнаха сърдити гласове и той затаи дъх, мъчейки се да чуе какво говорят, но думите се губеха в тухлите и хоросана. Долиташе единствено тонът – на гняв и болка, на обвинение и отрицание. Захлопване на врата, а после тишина.

Фин се зачуди дали Фионлах също ги е чул. Нищо чудно да е привикнал, ако това се повтаряше всяка вечер. Или тази вечер бе различна? Защото една тайна бе избягала и сега витаеше помежду им подобно на приз­рак. А може би Фин бе последният, който я научаваше, последният, чийто свят се преобръщаше в несигурност под допира на студените ѝ пръсти?