Черната къща

II

Грънчарницата стоеше все на същото място в подножието на хълма още откакто Фин се помнеше. Когато стана неин собственик, Екън Стюарт бе дългокос трийсетгодишен мъж с леко безумен поглед, който за децата от Кробост изглеждаше същински старец. Фин и останалите момчета от селото го смятаха за магьосник и за разлика от обикновено се подчиняваха на заръката на родителите си да стоят по-далеч от грънчарницата, защото се плашеха, че може да ги урочаса. Той не беше същински жител на острова, макар че за дядо му се говореше, че е от Карлоуей, което за остров Луис бе своего рода еквивалент на Дивия запад. Роден някъде в Северна Англия, той бе кръстен Хектор, но със завръщането към корените си бе заменил това име с келтския му вариант, Екън.

Докато паркираше колата на Гън край тревистия банкет, Фин го видя да седи пред прага на къщата си. Вече бе прехвърлил шейсетте, дългата му коса бе побеляла, а очите – замъглени, също както и мозъкът от десетилетията пушене на трева. Над вратата още личеше олющеният надпис „Грънчарницата“, направен собственоръчно от него с червена боя преди трийсет години. Неподреденият двор бе претъпкан с всевъзможни отпадъци, събирани по плажовете, а между гнилите колове на оградата бяха окачени като гирлянди зеленикави рибарски мрежи. Сред тях висяха буйове в различни цветове – оранжеви, жълти, розови, бели, – които се вееха и потракваха на вятъра. Посърнал прашен жив плет впиваше упорито корени в тънката торфена почва.

Навремето една от големите атракции за децата, когато отиваха на училище, бяха тайнствените разкопки, предприети от Екън Стюарт наскоро след пристигането му. В продължение на близо две години той сновеше сред мочурливата, обрасла с тръстики земя около къщата си и мъкнеше колички с пръст, която струпваше на камари, подобни на гигантски къртичини, през десетина метра разстояние. Общо шест на брой. Хлапетата седяха на близкия хълм, на безопасно разстояние, и го наблюдаваха как ги изравнява, а след това ги засажда с трева, постепенно осъзнавайки, че той всъщност строи миниигрище за голф с всички атрибути като колчета, препятствия и флагчета в дупките. Всички зяпнаха от изумление, когато на следващия ден той се появи с кариран пуловер, шапка с козирка и торба със стикове, преметната през рамо, за да открие първата игра. Тя му отне само петнайсет минути, но от този момент нататък се превърна в ритуал, следван с религиозен плам всяка сутрин в пек и дъжд. Скоро това вече не представ­ляваше особена новост и хлапетата намериха други неща, към които да насочат вниманието си. Екън Стюарт, ексцентричният грънчар, се бе вписал в тъканта на местния живот и вече със същия успех можеше да бъде и невидим.

Сега голф игрището, изградено с толкова труд преди три десетилетия, тънеше в забрава, изгубено сред избуялите диви треви. Екън се сепна при звука на стържещата порта на двора и изгледа приближаващия Фин с любопитно присвити очи. В момента нанизваше на връвчица керамични вятърни камбанки, които щяха да се присъединят към двете дузини, вече висящи пред къщата. Въздухът наоколо бе изпълнен от дрънченето на шарените тръбички от изпечена глина. Мъжът вдиг­на глава и изгледа Фин от глава до пети.

– Съдейки по вида на обувките ти, момче, трябва да си полицай. Или греша?

– Не грешиш, Екън.

– Да не би да се познаваме?

– Познавахме се навремето. Дали ще се сетиш за мен, е друг въпрос.

Екън се взря внимателно в лицето му. Почти можеше да се чуе как ръждивите колелца на паметта му превъртат и скрибуцат. Накрая поклати глава.

– Ще трябва малко да ми подскажеш.

– Леля ми купуваше някои от твоите... по-необичайни изделия.

В очите на стареца се появи проблясък.

– Ишебал Мар! Онази, дето ми поръчваше големи вази в трите основни цвята за сушените си цветя. Също и единствената от местните, която веднъж си купи от моите чифтосващи се прасенца. Ексцентрична жена беше, мир на праха ѝ. – На Фин се стори забавно, че един луд грънчар нарича леля му ексцентрична. – А ти трябва да си Фин Маклауд. Дявол го взел, момче, за последно те видях, когато те пренасяхме от „Пърпъл Айл“ в годината, когато старият Макинес се преби на Скалата.

Фин усети как се изчервява, сякаш му бяха зашлевили шамар. Нямаше представа, че Екън е бил сред онези, които са го сваляли от траулера. Не помнеше нищо от пътуването, нито от линейката, откарала го до Сторноуей. Първият му спомен бе от колосаните бели чаршафи в болничното легло и угриженото лице на младичката сестра, пърхаща над него като ангел. В първия момент дори реши, че е умрял и е попаднал в рая.

Екън се изправи и стисна ръката му.

– Е, радвам се да те видя, момко. Как я караш?

– Не се оплаквам.

– И какво те води обратно в Кробост?

– Убийството на Ейнджъл Макричи.

Радушието на Екън отведнъж се изпари.

– Вече казах на ченгетата всичко, което знам за Макричи.

Той рязко се обърна и влезе в къщата – тромава прегърбена фигура с провиснали дънки и разпасана блуза с дълги ръкави. Фин го последва вътре в единст­вената голяма стая, която служеше едновременно за работилница, магазин, всекидневна, кухня и трапезария. Тук Екън живееше, работеше и продаваше стоката си. Всяко свободно място по рафтове, маси и столове бе заето от грънци и фигурки. Там, където нямаше керамични изделия, се издигаха купчини мръсни съдове и дрехи. От гредите на тавана висяха безчет вятърни камбанки. Пещта се намираше отвън, в пристройка зад къщата, редом до нея бяха тоалетната и една разнебитена барака. Върху дивана, който явно служеше и за креват, дремеше куче. В малката чугунена печка тлееше торф, задимявайки допълнително оскъдната светлина, успяла да проникне през немитите прозорци.

– Тук съм неофициално – каза Фин. – Разговорът ще си остане между нас. Интересува ме единствено истината.

Екън взе почти празна бутилка уиски от етажерката над мивката, лисна чая, останал на дъното на пукната порцеланова чаша, и си наля един пръст.

– Истината е много субективно нещо. Да капна ли и на теб? – Фин поклати глава и Екън изпразни наведнъж чашата. – Е, какво по-точно те интересува?

– Макричи те е снабдявал с дрога, нали?

Очите на другия се разшириха от удивление.

– Откъде разбра?

– Полицията в Сторноуей отдавна го е подозирала, че е пласьор. А тук дори децата са наясно, че пушиш трева.

– Така ли? А ченгетата знаят ли? Имам предвид за мен.

– Естествено, че знаят.

– И как така не са ме арестували?

– Просто не им се занимава с дребни риби като теб, Екън.

– Божичко.

Той се срина върху една табуретка, сякаш фактът, че всички знаят и винаги са знаели за неговата пристрастеност, отнемаше цялото удоволствие от нарушаването на закона. После се обърна към Фин с внезапна тревога в погледа.

– Да не би да смяташ, че това ми дава мотив да го убия?

– Не, Екън – едва не се изсмя Фин. – Смятам, че ти дава мотив да лъжеш заради него.

– Какво имаш предвид? – смръщи се старецът.

– Изнасилването на Дона Мъри. Както и онзи защитник на правата на животните, когото е пребил точно пред твоя праг.

– А, чакай малко! – вдигна ръка Екън. – За онова момче, вярно. Признавам. Ейнджъл го спука от бой, както ти казваш, точно пред прага ми. Аз го видях, но и един куп други хора също го видяха. Може да ми е дожаляло за него, но той сам си го търсеше. Никой в Кробост не би натопил Ейнджъл за това. Но малката пикла Дона Мъри просто разправя лъжи.

– Защо си толкова сигурен?

– Защото онази вечер се отбих до клуба за една бира, малко преди да затворят. Видях я да пресича паркинга и да тръгва нагоре по пътя. – Екън си наля и пос­ледните останки от уискито и глътна и тях.

– А тя видя ли те?

– Надали. Изглеждаше бясна за нещо и вървеше, без да се обръща. А и аз бях на отсрещната страна на улицата, под оная лампа, дето не свети от месеци.

– И после?

– После Ейнджъл също излезе. Беше се налял като свиня и едва се крепеше на крака. Дори да е имал някакви мераци, е нямало как да ги осъществи. Студеният въздух го блъсна в главата и той се избълва още там, на тротоара. Аз не му се обадих, защото го знам какъв агресивен става, като се накваси. Стоях си в тъмното и го наблюдавах минута-две. Той се облегна на стената, докато се посъвземе, а после се заклатушка към къщата си. Точно в обратната посока на Дона Мъри. Чак тогава влязох и си поръчах бирата.

– Имаше ли други хора навън?

– Не, не се мяркаше жива душа.

Фин се замисли.

– Тогава защо според теб ще го обвинява в изнасилване?

– Откъде да я знам? Пък и какво значение има сега, след като той вече е мъртъв?

– Благодаря ти, Екън – рече все така замислено Фин, като се упъти към вратата. – Оценявам откровеността ти.

– Какво всъщност се случи на Скер онази година? – попита неочаквано Екън. Гласът му бе тих, но надали щеше да постигне по-силен ефект дори ако бе извикал.

Фин спря като закован.

– В смисъл?

– В смисъл, всички казаха, че било злополука, но никой не искаше да говори за нея. Дори и след години. Дори и Ейнджъл, който не може пет минути да пази тайна.

– Защото просто няма никаква тайна за пазене. Аз паднах от скалата. Господин Макинес ми спаси живота и докато го правеше, изгуби своя.

Но Екън поклати глава.

– Не. Имало е и друго. Не забравяй, че аз бях там, когато траулерът се върна. Никога не съм виждал толкова много хора да казват толкова малко за нещо толкова голямо. – Той присви очи в сумрака и направи няколко нестабилни стъпки към Фин. – Хайде, на мен можеш да кажеш. Разговорът си остава между нас, нали така? – В подкупващата му усмивка имаше нещо противно.

– Знаеш ли къде живее Калъм Макдоналд? – попита Фин.

Екън се намръщи, объркан от внезапната смяна на темата.

– Калъм Макдоналд?

– Да, на моята възраст е. Навремето бяхме съученици. Мисля, че сега работи като тъкач.

– А, онзи сакатият?

– Същият

– Катерицата, така му викат.

– Така ли? И защо?

– Нямам представа. Живее на върха на хълма, в една къща с грапава мазилка. Последната вдясно на пътя. – Етън замълча за секунда. – Какво общо има той със случилото се на Скер?

– Нищо – отвърна Фин. – Просто стар приятел, когото искам да видя.

После се обърна и се промъкна между керамичните камбанки навън, към освежаващия северен вятър.