Черната къща

Осемнайсета глава

Инцидентът на Скалата напълно провали остатъка от лятото. Не съм сигурен дали не провали и целия ми живот. Прекарах в болницата близо седмица. Казаха, че съм получил силно мозъчно сътресение и месеци след това страдах от главоболие. Подозираха също, че съм си пукнал черепа, но рентгеновите снимки не показаха нищо такова. Лявата ми ръка бе счупена на две места и остана в гипс повече от месец. Цялото ми тяло бе в натъртвания и синини и когато дойдох в съзнание, едва можех да помръдна.

Маршели ме посещаваше всеки ден, макар че всъщност не исках да я виждам. Не знам защо, но присъствието ѝ ме притесняваше. Вероятно е била наранена от хладината ми в отговор на нейните ласки. Леля ми дойде един-два пъти, но не прояви особена загриженост. Трябва вече да е била наясно, че тя самата умира, докато аз, макар да се бях разминал на косъм със смъртта, според лекарите щях напълно да се възстановя. Защо да хаби съчувствието си за мен?

Гигс също се появи веднъж. Седна край леглото ми и като се взираше тревожно в мен с дълбоките си сини очи, взе да ме разпитва доколко помня случилото се. Но то беше още много мъгляво в паметта ми – само отделни разпокъсани образи. Скалният корниз. Бащата на Артър, кацнал до мен на ръба. Неговият страх. А после тялото му, проснато в подножието, където морето протягаше пенести пръсти, за да го отнесе.

Казваха, че тази замъгленост е заради сътресението. Сякаш гледах всичко през тънък марлен воал. Едва с отминаването на времето този воал постепенно се вдигна и всичко отново дойде на фокус. От престоя си в болницата най-ясно помня едно – че Артър не дойде да ме види нито веднъж. Когато започнах да идвам на себе си и вече предстоеше да ме изписват, попитах Маршели за него и тя каза, че майка му била в ужасно състояние след погребението на господин Макинес. То било без труп – само празен ковчег с негови любими вещи, който бил пренесен през цял Кробост. Казват, че без тяло е трудно да се примириш със смъртта, а тъй като бе сигурно, че в случая морето няма да върне тялото, започвах да си мисля, че Артър никога няма да се примири и ще обвинява мен. Според Маршели обаче не ставало въпрос за това, а просто за болката от загубата на родител. Нещо, което аз познавах твърде добре.

Най-трудният период бе този между изписването ми от болницата и постъпването ми в университета. Мъртъв период, пълен с дълги празни дни. Вече започваше септември, лятото си отиваше. Бях в дълбока депресия от случката на Скалата, от гибелта на бащата на Артър. Ентусиазмът ми към следването бе поизстинал, но все пак се вкопчвах в надеждата, че заминаването за Глазгоу ще промени начина, по който се чувствах. Ще ми позволи да оставя миналото зад гърба си и да започна всичко на чисто.

Открих, че избягвам Маршели и съжалявам, задето изобщо сме се уговаряли да делим стая като студенти. Тя ми се струваше част от всичко онова, което исках да забравя. И се стараех да не мисля за Артър. Щом той не се бе наканил да ме посети в болницата, то и аз нямаше да го търся.

В дните, когато не валеше, ходех на дълги разходки по брега. На юг край скалите, до развалините на древното селище и църквата при Биласклейтър или по дългия сребрист плаж при Толастад, където седях сред дюните и наблюдавах морето с часове. Наоколо почти не се мяркаше жива душа, с изключение на някой случаен турист, и компания ми правеха единствено хилядите птици, които се виеха на ята и се гмуркаха да ловят риба в пролива Минч.

Именно на връщане от една от тези разходки узнах от леля си, че майката на Артър е прекарала инсулт, при това според нея тежък. Нямаше как да продължа да го избягвам. Ръката ми бе още гипсирана и не можех да карам колело, затова тръгнах пеша. Когато в края на пътя те очаква нещо неприятно, той винаги свършва твърде бързо. Стори ми се, че стигнах за броени минути, което ме накара да се почувствам още по-гузен, задето досега не съм го направил.

Колата на баща му още стоеше паркирана на мястото, където я бе оставил, преди да отпътува за Скер. Като постоянно напомняне, че не се е завърнал оттам. Почуках на кухненската врата и зачаках със свито сърце. Мина цяла вечност, преди тя да се отвори и на стъпалото да се появи Артър. Изглеждаше отслабнал и ужасно блед, с тъмни сенки под очите.

– Чух за майка ти – казах.

– По-добре влез – рече безстрастно той и се дръп­на встрани, за да мина.

Къщата все още бе пропита от мириса на тютюн за лула. Поредното напомняне за отсъствието на нейния стопанин. Долавяше се и неприятен дъх на застояла храна. В мивката бяха струпани немити съдове.

– Как е тя?

– Може би щеше да е по-добре, ако беше умряла. Едната ѝ страна е парализирана, изгубила е голяма част от двигателните си функции. Говорът ѝ също е засегнат, но лекарите смятат, че може да се възвърне. Ако изобщо оцелее, ще трябва да я храня с лъжичка, щом се прибере от болницата. И почти със сигурност няма да може да ходи.

– Господи, Артър. Толкова съжалявам.

– Смятат, че се дължало на шока от смъртта на баща ми. – Това ме накара да се почувствам още по-зле, но той просто сви рамене. – А ти как си?

– Още имам главоболие. Другата седмица ще ми махат гипса.

– Тъкмо навреме за заминаването за Глазгоу, а? – В гласа му имаше кисела нотка.

– Не дойде да ме посетиш в болницата.

Не го изрекох като въпрос, но и двамата знаехме, че питам „защо“.

– Бях зает – махна с ръка той. – Трябваше да уреждам погребението. Знаеш ли колко формалности има покрай една смърт? Не, разбира се, че не знаеш. Нали беше още малък, когато вашите умряха. Други са се разправяли с цялата тая гадост.

– Обвиняваш мен за смъртта на баща си, нали? – откъсна се от езика ми, преди да се усетя. Бях подразнен от неговата заядливост.

Той ми хвърли толкова странен поглед, че за миг се обърках.

– Гигс казва, че не помниш много ясно случката от Скалата.

– Какво има да помня? Просто паднах. Не знам точно как, сигурно е било нещо глупаво. А баща ти се изкатери до онзи корниз и ме спаси. Ако това ме прави виновен за смъртта му – добре, съжалявам. Никога не съм съжалявал толкова за нещо през живота си. Той беше страхотен човек. Седеше до мен на ръба и ме успокояваше, казваше ми, че всичко ще е наред. И наистина стана така, но не и за него. Винаги ще му бъда благодарен, Артър. Винаги. Не само за това, но и защото ми даде шанс да се развивам. За всички онези часове, отделени за обучението ми. Никога нямаше да взема изпитите без него. – Думите просто се изливаха от мен, отприщвайки цялата ми мъка и вина.

Той продължи да ме гледа по същия странен начин, сякаш претегляше доколко следва да ми вярва. Накрая като че ли стигна до решение и цялото напрежение и гняв отведнъж се изцедиха от него като гной от пробит цирей.

– Не те обвинявам, Фин. Наистина. Просто... – Очите му се наляха със сълзи. – Просто е трудно да се справиш със смъртта на баща си. А ето, сега и това. – Той си пое дъх на пресекулки и разпери ръце, преди да ги пусне отново да паднат край бедрата му.

Изпитах такава жал към него, че направих нещо, което не бях правил преди. Нещо немислимо за големите корави мъжаги от остров Луис. Пристъпих нап­ред и го прегърнах. Долових първоначалната изненада и краткото вцепенение, преди той също да отвърне на прегръдката ми. Усетих четината на небръснатото му лице върху врата си и риданията, разтърсващи тялото му.