Черната къща

Четиринайсета глава

I

Фин почука на вратата, но тракането на стана отвътре продължи в същия ритъм. Той си пое дълбоко дъх и изчака, после почука отново. Настъпи кратка тишина и един глас му каза да влезе.

Вътрешността на пристройката приличаше на сметище, задръстено от всевъзможни вехтории – стар велосипед, косачка, тример, градински инструменти, рибарска мрежа, електрически кабели. Станът стоеше в единия ъгъл, а стените зад него бяха опасани от рафтове с инструменти и макари с разноцветна предена вълна, които тъкачът лесно да може да достига с ръка. Имаше оставен свободен проход за инвалидния стол. Калъм седеше в него, а от двете му страни стърчаха големи метални ръчки, с които управляваше механизмите.

Фин остана шокиран от вида му. Някогашното крехко момче сега бе силно затлъстял мъж, със заоблени рамене и двойна гуша, подпираща брадичката. Косата му бе почти напълно опадала, но останките от нея, макар и късо подстригани, бяха запазили рижия си цвят. Бледата, никога невиждаща слънце кожа, бе синкавобяла, а някога ярките лунички едва си личаха по нея. При появата на посетителя в ярко осветената рамка на вратата зелените му очи подозрително се присвиха.

– Кой е там?

Фин се отмести встрани, за да може другият да го види по-добре.

– Здравей, Калъм.

Минаха няколко секунди, преди по лицето на инвалида да се появи изненада, но тя бързо се замени с мрачно изражение.

– Здравей. Доста се забави. От двайсет години те чакам.

– Съжалявам.

– За какво? Ти не беше виновен. Глупавата идея си беше моя. Ти сам каза, че няма начин да сляза долу, освен ако не са ми поникнали криле.

Фин кимна.

– Как я караш? – Още докато го произнасяше, си даде сметка, че звучи глупаво, но нищо друго не му идваше наум.

– Как я карам според теб?

– Не мога дори да си представя.

– Бас държа, че не можеш. Освен ако не се случи на теб, няма как да си представиш какво е да нямаш контрол върху голямата и малката си нужда. Да ти сменят памперсите като на бебе, щом се нацапаш. Да ти излизат язви на задника от седене по цял ден. А сексът? – Калъм се усмихна горчиво. – Естествено, още съм девствен. Няма как дори да мастурбирам, оная ми работа е безчувствена. Като си помисля само, че всичко беше заради него. Заради секса. – Той замлъкна, потънал в някакъв далечен спомен. – Тя умря, знаеш ли?

– Коя? – смръщи вежди Фин.

– Камериерката Ана. Загина в мотоциклетна катас­трофа преди години. А аз продължавам да си живея като буца сланина, пъхната в тоя инвалиден стол. Не изглежда много справедливо, а? – Той отмести поглед към стана и се зае да вдява нова нишка в совалката. – Защо всъщност си тук?

– Сега съм ченге, Калъм.

– Да, и аз така чух.

– Разследвам смъртта на Ейнджъл Макричи.

– Значи, не си се отбил само заради удоволствието да ме видиш?

– Изпратиха ме на острова заради убийството. А дойдох при теб, защото отдавна трябваше да го сторя.

– Погребваме старите призраци, а? Слагаме балсам на съвестта си?

– Може би.

Калъм се облегна назад и погледна Фин право в очите.

– Знаеш ли, най-голямата ирония е, че единственият истински приятел, когото имах през всичките тези години, бе именно Ейнджъл Макричи. Как само се обръщат нещата.

– Майка ти каза, че той е издигнал пристройката за стана.

– О, и много повече от това. Преоборудва цялата къща, така че да мога да влизам със стола във всяка стая. Направи градината отвън с настлана пътека, за да излизам, ако ми се прииска. – Той сви рамене. – Не че някога ми се е приисквало. Добави ей тези ръчки – той ги улови и разклати, при което сложна система от колела и предавки задвижи механизма на стана, – за да мога да работя без педали. Умен човек. Много по-умен, отколкото го смятахме. Разбира се, не печеля бог знае какво като тъкач. Ако не бяха пенсията на майка ми и малкото останали пари от обезщетението, едва ли щяхме да свързваме двата края. Ейнджъл имаше грижата да не се нуждаем от нищо. Никога не идваше с празни ръце – кога ще донесе сьомга, кога заек или сърнешко... И редовната половин дузина гуги всяка година. Дори сам ни ги готвеше. – Калъм взе друга совалка от кошчето, окачено на страничната облегалка на стола му, и я завъртя разсеяно в ръце. – Отначало, щом започна да идва, мис­лех, че просто е гузен и ще очаква да го обвинявам.

– Ти обвини ли го?

– Защо да го правя? Той не ме е карал насила да се качвам на покрива. Скрои ми номер, но аз сам се вкарах в капана. Вярно, че махна стълбата, но не ме е блъснал, за да падна. Аз се паникьосах и сглупих. Никой друг не е виновен. – Калъм стисна совалката така, че кокалчетата му побеляха, преди да я пусне обратно в кошчето. – После, когато разбра, че не му се сърдя, спокойно можеше да реши, че съвестта му вече е чиста, и да спре да идва. Но не го стори. Ако някой ми беше казал навремето, че един ден ще се сприятеля с Ейнджъл Макричи, щях да реша, че се е побъркал. – Той поклати глава, сякаш и сам не можеше да повярва. – Но именно това стана. Посещаваше ме всяка седмица, работеше в градината, а после седяхме заедно с часове и си говорехме. За какво ли не.

Гласът му секна и очите му внезапно се наляха със сълзи. Той ги избърса с ръка и погледна стария си съученик.

– Ейнджъл не беше лош човек, Фин. Обичаше хората да го мислят за корав, но всъщност просто се отнасяше към тях така, както животът се бе отнесъл към него. Един вид възстановяваше равновесието. Аз видях в него друга страна – страна, която навярно никой друг не е виждал, дори собственият му брат. Страна, която той старателно криеше, но която показваше какъв е можел да бъде при други обстоятелства, при друг живот. Наистина не знам какво ще правя без него. – Още сълзи избиха върху клепачите му и се стекоха надолу по бузите. Едри, бавни, мълчаливи сълзи. Калъм направи усилие да ги спре и извади кърпичка, за да подсуши лицето си. Опита да се усмихне, но се получи по-скоро горчива гримаса. – Както и да е... Много мило от твоя страна да ме посетиш. Ако минаваш пак оттук, отбивай се.

– Калъм...

– Сега просто си върви. Моля те.

Фин се запъти неохотно към вратата и тихо я прит­вори след себе си. Отвътре станът отново заработи. Трака-трак, трака-трак. Полето отвъд купчината торф за горене бе огряно от слънце – подигравателно, ярко слънце, което само усилваше неговата потиснатост. Трудно му бе да си представи за какво са си говорили Ейнджъл и Калъм през всичките тези години. Но поне едно бе сигурно. Който и да бе убил Ейнджъл Макричи, това не беше Калъм. Бедният сакат тъкач вероятно бе единственият човек на земята, пролял сълза заради смъртта му.