Черната къща

Десета глава

Тракането на клавиатурата изпълваше тишината на спалнята. В сумрака мониторът хвърляше своето сияние върху бледото лице на Фин. Очите му бяха присвити от напрежение, между веждите му се бе образувала бръчка. Тези изпити бяха толкова важни. Всичко зависеше от тях. Целият му останал живот. Хайде, концентрирай се, концентрирай се! Някакво движение в периферното му зрение го накара да се обърне и всяко косъмче по ръцете и раменете му настръхна. Той отново беше там. Невероятно високият мъж, с яке с качулка и дълга сплъстена коса, спускаща се на кичури покрай ушите. Както и преди, просто стоеше пред вратата, привел глава, за да не я опира в тавана, с едри като лопати ръце, увиснали покрай тялото. Но сега устните му се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо. Фин нап­регна слух, но от устата не излизаха думи, а само дъх, пропит със застояла воня на тютюн и алкохол, която изпълваше цялото помещение.

Той отвори сепнато клепачи, но дъхът не изчезна. През тънките завеси се процеждаше сивкава утринна светлина. Умореното подпухнало лице на Артър висеше над неговото, а ръката му го разтърсваше за рамото.

– Събуди се, човече. Събуди се най-сетне, дявол го взел!

Фин седна объркано в леглото, дишайки тежко, все още изпълнен със страх. Къде се намираше? Обходи с поглед помещението. Сгънатата масичка за карти с петното във формата на Кипър. Пукнатината на тавана, наподобяваща чайка в полет.

– Господи. – Той прокара ръка по потното си чело.

Артър отстъпи назад, оглеждайки го с любопитство.

– Добре ли си?

– Да, да, нищо ми няма. Просто кошмар. – Той пое дълбоко в гърдите си топлия, спарен въздух. – Колко е часът?

– Шест.

През цялата нощ Фин се бе въртял, поглеждайки често към светещия часовник върху нощното шкафче. Два. Два и четиресет и пет. Три и петнайсет. Три и петдесет. Последния път циферблатът показваше почти пет. Значи бе задрямал само за около час.

– След малко излизаме – рече Артър.

– Защо толкова рано?

– С Фионлах ще се отбием до Порт ъв Нес преди работа. Трябва да помогнем на момчетата да натоварят камиона с провизии за Скер.

Фин отметна завивките, спусна крака на пода и потърка зачервени очи.

– Добре, дай ми само минута да се облека.

Но Артър продължаваше да стои и да гледа стария си съученик със странно напрегнато изражение.

– Онова, което ти казах снощи... Бях пиян. Забрави го, става ли?

– А вярно ли беше?

– Вече ти казах, бях пиян.

– Във виното е истината.

Артър изгуби търпение.

– Слушай, бях се натряскал като свиня. Ако не е имало значение цели седемнайсет години, защо, по дяволите, трябва да има значение сега?

В гърлото му се разнесе хърхорене, той се обърна рязко и напусна стаята. В антрето всмукна два пъти от инхалатора си, преди сърдитите му стъпки да се отдалечат по посока на дневната.

Фин се облече набързо, отиде в банята и се наплиска със студена вода. От огледалото го гледаха две кървясали очи. Видът му бе ужасен. Изстиска малко паста от тубичката, натърка с показалец зъбите и венците си и се изжабури, колкото да премахне лошия вкус в устата си. Не знаеше как ще се изправи лице в лице с Фионлах след онова, което бе научил. Надзърна пак в огледалото и бързо сведе поглед. Всъщност не знаеше как да се изправи лице в лице дори със самия себе си.

Старата астра вече боботеше дрезгаво пред къщата. Артър бе уловил намусено волана, а Фионлах седеше отзад в своя суитшър с качулка, със скръстени ръце и торбички от недоспиване под очите. Все пак бе намерил време да сложи малко гел на косата си. Фин се вмъкна на пътническата седалка и закопча колана, измърморвайки едно „Добро утро“. Чувстваше се отчайващо неловко. Артър включи със стържене на първа скорост, освободи ръчната и подкара по посока на шосето. Фин беше сигурен, че ако случайно го спрат, няма да мине проверката с дрегер.

Небето сивееше, но нямаше изгледи да вали. Далеч над океана облаците бяха разкъсани и слънцето като невидим фенер хвърляше кръгло петно от светлина върху водата. Избуялите летни треви се привеждаха от вятъра. Щом подминаха църквата, пред тях се откри гледка чак до Порт ъв Нес. Колата подскачаше по неравния път и скоро тишината се стори на Фин непоносима.

– Е, как върви компютърът? – подхвърли, без да се обръща назад.

– Супер – отвърна Фионлах, но това беше всичко.

– Той не изгаря от нетърпение да отиде на Скер – каза Артър.

– Че защо? – изви врат Фин, за да погледне момчето.

– Не си падам много по убиването на птици.

– Още е малко мекушав – поясни презрително Артър. – Но нищо, експедицията ще му дойде добре.

– Както на нас навремето?

Артър изсумтя и стисна по-здраво кормилото.

– Тук става дума за ритуал на посвещаване, това е всичко. Момчетата стават мъже. Никой не е казал, че трябва да е лесно.

В Порт ъв Нес нямаше полицай на пост. Може би бяха решили, че вече не се налага или че бездруго никой не става толкова рано. Лентата, ограждаща местопрестъплението, бе свалена и увита около оранжев пластмасов конус. Близо до кея бе спрял камион, около който имаше шест или седем паркирани коли. Навесът за лодки продължаваше да бъде опасан от плющящата на вятъра найлонова лента на жълти и черни ивици. На минаване покрай него всички хвърлиха поглед към вратата. Там бе убит човек – човек, когото познаваха. И всички изпитаха усещането, че Ейнджъл Макричи продължава да витае някъде в сенките подобно на призрак, който няма да намери покой, докато убиецът му не бъде разкрит.

Неуловимото му присъствие се чувстваше и сред десетината мъже, скупчени около камиона. В продължение на осемнайсет години той бе идвал тук заедно с тях, бе помагал в товаренето на запасите, струпани по дължината на кея – чували с торфени брикети за горене, метални бурета с питейна вода, платнища, постелки за спане, кашони с храна, инструменти, акумулатор за радиостанцията, а също повече от четиресет торби едра сол за осоляване на птиците.

Фин откри, че познава по физиономия мнозина от присъстващите. Сред тях имаше както ветерани, прехвърлили петдесетте, така и свежи новобранци на по двайсетина години, но между всички се долавяше неизказана връзка. Това бе специален клуб, основан преди повече от петстотин години. За да се наредиш сред шепата му членове, трябваше поне един път да си ходил до Скер, да си доказал силата, куража и способността си да устояваш на стихиите. Техните предци бяха прекосявали бурното море в открити лодки, тласкани от нуждата да оцелеят, да нахранят гладните си семейства. Сега те пътуваха с траулер, за да доставят на ситите жители на острова изискания деликатес. Но самият престой на Скалата си оставаше все така труден и опасен, както преди.

Фин се здрависа с всеки от мъжете подред. Последният задържа ръката му по-дълго от останалите. Беше към петдесетгодишен, набит, среден на ръст, с рошави вежди и гъста черна коса, само тук-таме докосната от сиво. Физиката му не бе впечатляваща, но явно се радваше на особена почит сред останалите. Това бе Гигс Маколи, всепризнатият лидер на групата, който още по време на посвещаването на Фин и Артър в древния ритуал вече имаше четиринайсет експедиции до Скер зад гърба си.

– Радвам се да те видя, Фин – фиксира го той с проницателните си, наситено сини келтски очи. – Чувам, че се справяш добре.

– Не се оплаквам.

– Право казват хората. Помогни си сам, та и Господ да ти помогне. Отдавна не си идвал насам.

– Вярно е.

– Колко години минаха, седемнайсет?

– Горе-долу толкова.

– Нали знаеш, момчето на Артър ще идва за първи път с нас.

– Да, знам.

Гигс погледна към Фионлах и се ухили.

– Макар че там гелът за коса няма да му трябва особено. – Останалите се разсмяха, а младежът се изчерви и без да отвърне нищо, впери поглед към морето. Гигс плясна с ръце. – Е, да се хващаме за работа. Камионът няма да се натовари сам. Ще се включиш ли, Фин?

– Разбира се.

Полицаят свали връхната дреха и сакото си, хвърли ги върху купчина празни кошове и запретна ръкави.

Подредиха се във верига и заработиха методично като добър екип. Кашоните и чувалите бяха предавани от ръка на ръка и подреждани в каросерията. Фин се улови, че неволно поглежда към Фионлах, търси у него нещо от себе си, някакъв знак, че младежът действително е негова плът и кръв. Косите и на двамата бяха руси, но от друга страна, и тази на Маршели беше такава. Очите определено бяха на майка му – сини, а не зелени като на Фин. Ако бе наследил нещо от него, то се долавяше по-скоро в държанието, в характерната, мълчалива сдържаност.

Фионлах усети погледа му и мъжът веднага го отмести встрани, леко сконфузен. Гигс стовари в ръцете му торба сол. Тя бе тежка и Фин изпъшка.

– Навремето, когато товарехме траулера направо оттук, беше по-лесно.

– Не е лъжа – кимна сериозно другият. – Но откакто бурята разруши вълнолома, траулерите не могат да влизат в пристанището. Затова трябва да влачим всичко до Сторноуей.

– Но вие продължавате да тръгвате оттук?

– Повечето от нас, да. Ей с тази хубавица. – Гигс посочи към лодката, която се поклащаше вързана край кея, с изваден над водата извънбордов мотор. – Срещаме се с траулера насред залива и я качваме на борда. И без това ни трябва отново, когато разтоварваме запасите на Скер.

– Е, какво става, има ли някакъв напредък с разследването? – подхвърли неочаквано един от по-младите мъже, неуспял да сдържи любопитството си.

– Не го водя аз – отвърна Фин. – Така че всъщност не съм в течение.

– Изглежда, смятат, че ДНК тестовете ще им помогнат да хванат убиеца – рече друг.

– Вече знаете за тях? – учуди се Фин.

– Че как иначе – рече Гигс. – Комай всеки от Кробост е получил обаждане от полицията. Ето, и аз днес по някое време ще трябва да отида да дам проба.

– Все пак тестването е доброволно.

– Да, бе, и кой ще го пропусне? – намеси се Артър. – Нали никой не иска да изглежда подозрителен.

– Аз ще пропусна – каза Фионлах.

Работата спря и всички лица се извърнаха към него.

– И защо, ако смея да попитам? – произнесе Артър.

– Защото това е само върхът на айсберга. – Лицето на младежа бе поруменяло. – Началото на полицейска държава. Накрая всички ще се озовем в някаква база данни, идентифицирани по баркода на своето ДНК, и няма да можем да ходим никъде и да вършим нищо, без властта да си вре носа в работите ни. Банките и застрахователните компании ще ни отказват ипотечни кредити и застраховки, защото сме неблагонадеждни. Защото дядо ни е умрял от рак или имаме история на сърдечни заболявания по майчина линия. Ще отхвърлят молбите ни за работа, защото баба ни е прекарала известно време в психиатрия, а нашият баркод адски прилича на нейния.

– Виж го ти него – рече Артър, оглеждайки останалите, които слушаха тирадата със зяпнали уста. – Голям Карл Маркс се извъди. Реди ги като някакъв ляв радикал. Откъде се е назобал с тия неща, представа си нямам. Ще дадеш проба и още как.

– Не. – Фионлах поклати глава с тиха решимост.

– Слушай – поде с примирителен тон Артър, – всички ще го направим, нали така? – Той се озърна за подкрепа и присъстващите закимаха, мърморейки утвърдително. – Какво искаш, хората да си помислят, че си го извършил ти ли?

– Който и да го е извършил, заслужава да му дадат медал – отвърна мрачно младежът и Фин не можа да не отбележи сходството с думите на Артър. – Тоя човек беше звяр и насилник и се обзалагам, че сред стоящите тук няма нито един, който да смята, че не си е получил заслуженото.

Последвалото мълчание се нарушаваше единствено от свистенето на вятъра над кея. Мина близо половин минута, преди някой да се обади:

– А вземането на проба боли ли?

– Не – усмихна се Фин. – Просто вземат нещо като голяма клечка за уши и отъркват вътрешността на бузата ти.

– Не бузата на задника, надявам се – подхвърли слаб мъж с плетена шапка върху рижавите коси. – Защото няма да дам на никой да ми пъха клечки в гъза!

Всички се разсмяха, щастливи да разсеят напрежението. Това послужи като сигнал товаренето да продължи и кашоните и чувалите започнаха отново да преминават от ръка на ръка.

– А за колко време излизат резултатите? – поинтересува се Артър.

– Относително е – каза Фин. – Два или три дни, зависи от броя на пробите. Вие кога смятате да потегляте за Скер?

– Утре – отвърна Гигс. – Може и още тази вечер, ако морето е тихо.

Фин изпъшка, поемайки поредната торба със сол. Усещаше как под ризата му избива пот. Щеше да се наложи да мине през хотела и да се изкъпе, преди да отиде в участъка.

– Между другото – обърна се към Гигс, – не разбирам защо сте продължили да го вземате със себе си.

– Кого, Ейнджъл ли?

– Да. Нали всички сте го мразели. Откак съм тук, не съм чул някой да каже добра дума за него.

– Защото го биваше в готвенето – обади се шегад­жията с рижавата коса.

Другите явно бяха съгласни с него.

– И кой ще го замести сега? – попита Фин.

– Астерикс. – Гигс кимна към дребно човече с големи рошави мустаци. – Но и него не сме канили. Знаеш, че не каним никого. Просто даваме да се разбере, ако има свободно място, и хората сами идват. – Той пос­пря, сякаш дори не забелязваше тежестта на торбата сол в ръцете си. – Така никой не може да ни обвини, ако стане някакъв гаф.

Щом приключиха с товаренето на камиона, направиха почивка за по цигара – спокоен миг, преди това необичайно събрание от тъкачи и земеделци, електротехници, дърводелци и строители да се разпръсне по своите фабрики и ферми. Фин плъзна поглед по кея, покрай ръждивите пилони и купищата зелени рибарски мрежи. Около пешеходната част и стената имаше нов бетон, отлят в опит да се поправят поне частично щетите, причинени от морето. Във вътрешното пристанище над водата се подаваше голяма, обрасла с трева скала. Като момче веднъж се бе качил върху нея по време на отлив, чувствайки се като същински цар на залива. После приливът го бе уловил в своята клопка и се бе наложило да чака, докато морето не спадне отново. И той, както повечето си връстници от острова, никога не се бе учил да плува. Вкъщи, естествено, го наградиха с подобаващ пердах.

– Знаеш ли – обади се Гигс толкова близо до рамото му, че го стресна. – Ние така и не обсъдихме онова, което се случи при първото ти плаване. След завръщането ти не беше в състояние да говориш, а и не помнеше почти нищо. После пък замина за университета и не се върна повече.

– Не знаех, че има нещо за обсъждане – каза Фин.

Гигс се облегна върху спасителния пояс, окачен на стената, и зарея взор към разрушеното място на вълнолома, където траулерите някога бяха приставали, за да разтоварят своята плячка от Скер.

– Навремето хората се редяха на опашка оттам чак до пътя към селото, за да са сигурни, че ще се сдобият поне с една гуга – рече, без да вади димящата цигара от устата си.

– Да, помня – отвърна Фин. – Тогава бях още малък.

Гигс наклони глава встрани и му хвърли изпитателен поглед.

– А какво помниш от годината, когато дойде с нас?

– Че едва не умрях. – Очите на другия го пронизваха като прожектори, търсещи да осветят някакво тъмно място в душата му. – Трудно бих забравил подобно нещо.

– Ти не, но друг човек умря.

– И това надали ще забравя. – Фин с труд удържаше надигащата се емоция. – Не минава и ден, без да се сещам за него.

Гигс задържа погледа си още секунда, преди да го отмести отново към разбития вълнолом.

– Аз съм бил на Скалата повече от трийсет пъти, Фин. Помня всяко пътуване. И всичките са различни като химни в псалтир.

– Не се и съмнявам.

– Човек би предположил, че с времето ще започнат да се сливат, но не – детайлите на всяко са се запечатали в паметта ми така, сякаш е било вчера. Включително и на твоето. – Той направи пауза, за да подбере внимателно думите. – Но то никога не е било обсъждано освен между хората, участвали в него.

Фин пристъпи неловко от крак на крак.

– Тук едва ли има някаква тайна, Гигс.

Другият извъртя глава към него с все същото изпитателно изражение, сетне промълви:

– Съществува неписано правило, Фин. Казвам ти, за да знаеш. Каквото се случи на Скер, си остава там. Така е било винаги, така и ще си остане.