Черната къща

В края на септември Маршели и аз заминахме за Глазгоу поотделно и се срещнахме в бар „Кърлърс“ на Байърс Роуд. Всеки от нас вече се бе отбил до апартамента на Хайбъро Роуд, за да си остави багажа, но още имаше проблеми за разрешаване. Аз трябваше да се изправя пред чувствата си към нея – или по-скоро пред тяхната липса. Не можех да си го обясня тогава, не мога да си го обясня и сега. Бях отървал кожата след премеждието на Скер, но както тя самата отбеляза толкова години по-късно, част от мен бе умряла. И Маршели някак бе свързана с тази част. Трябваше да се възстановя, да се изградя наново и не бях сигурен доколко тя се вписва в този процес. За нея, от друга страна, нещата бяха прости – искам ли аз да бъдем заедно, или не? Тук трябва да призная малодушието си. Не ме бива особено в прекъсването на връзки. Когато има възможност разривът да бъде бърз и чист, аз започвам да се колебая, боя се да не причиня болка. В крайна сметка, разбира се, всичко се обърква и хората се нараняват още повече. С една дума, тогава не намерих куража да ѝ кажа, че между нас всичко е приключено.

Вместо това пийнахме, а после отидохме да вечеряме китайско на Аштън Лейн. С храната си поръчах­ме вино и завършихме с по няколко брендита. Докато стигнем апартамента, се бяхме наквасили порядъчно. Стаята ни беше голяма, навремето вероятно служила за гостна. Имаше високи тавани, гипсови корнизи и елегантна газова камина. Еркерните прозорци с витражи гледаха към опасаната с дървета улица отвън. По коридора се стигаше до обща баня и просторна обща кухня с голяма маса за хранене и телевизор. Когато влязохме, оттам се носеше музика, съпроводена от гласовете на съквартирантите ни, но в момента не ни беше до общуване с тях. Отидохме право в спалнята си и заключихме вратата. Светлината от уличните лампи се процеждаше през листата на дърветата и образуваше петнисти сенки на пода. Дори не си направихме труда да спуснем завесите, преди да разтворим сгъваемия диван и да свалим трескаво дрехите си. Пет пари не давахме, че някой може да ни види от жилищата на отсрещната страна на улицата. Коктейлът от хормони и алкохол ни тласна директно към кратък бурен секс.

Сякаш бе изминала цяла вечност от последния път, когато се бяхме любили на плажа в Порт ъв Нес. Тази първа нощ в Глазгоу удовлетвори физическата ни нужда, но след като всичко приключи, аз просто легнах по гръб и забих поглед в тавана, наблюдавайки как се местят сенките на разклащаните от вятъра клони. Усещането не беше като преди – беше ме оставило празен, със съзнанието, че всичко е свършило и че е само въп­рос на време да се изправим пред този факт.