Черната къща

– Благодаря ти, Джордж – каза Фин, щом излязоха отвън на улицата. – Задължен съм ти.

Другият сви рамене.

– Всъщност причината да дойда да те търся беше, че жена ми все пак успя да се сдобие с малко дива сьомга. Достатъчно, за да стигне и за трима ни.

Но съзнанието на Фин беше другаде.

– Може би друг път, Джордж. Но непременно ѝ благодари от мое име. – Той му подаде ключовете от колата. – Оставих я на паркинга на Кромуел Стрийт.

Двамата стигнаха до Норт Бийч, където се ръкуваха и се разделиха. Фин огледа залива, но „Пърпъл Айл“ явно вече бе подминал Къди Пойнт откъм южната му страна и не се виждаше оттук. Той се върна по Касъл Стрийт и надолу по крайбрежната улица до Саут Бийч. Отново валеше и уличните лампи проблясваха тъжно и самотно чак до пустеещата автогара и новия фериботен терминал в далечината. Старият пристан наблизо тънеше в мрак.

Фин пъхна дълбоко ръце в джобовете си, приведе чело срещу вятъра и дъжда и се спусна към пристана. Наоколо не се мяркаше жива душа, само един танкер бе закотвен в източния му край. Оттук вече видя светлините на „Пърпъл Айл“. Траулерът си проправяше път през вълните по посока на Гоут Айлънд. Забелязваха се дори фигурите, ходещи по палубата, като дребни жълти и оранжеви петънца.

Вече не знаеше какво да чувства, какво да мисли и в какво да вярва. Знаеше само, че момчето, което бе негов син, отнася със себе си някаква тайна през коварните води до същата онази скала, захвърлена насред Северния Атлантик, където осемнайсет години по-рано той самият едва не бе умрял.

Каквато и да бе тази тайна, мисълта за момчето на скалата – сред всички онези кръвопролития, огнени ангели и колела от мъртво месо – не спираше да го гложди.