Черната къща

Девета глава

Училището бе приключило. В началото на юли бях държал изпитите за университета в Глазгоу и сега чаках резултатите. Това щеше да е последното ми лято, прекарано на острова.

Не мога дори да опиша как се чувствах. Възторжен, сякаш последните няколко години бях живял в тъмница, притиснат от тежко бреме, а сега това бреме бе вдигнато и аз излизах навън, примигващ на светлината. Времето също бе невероятно, в тон с моето настроение. Казват, че летата на 75-а и 76-а били чудесни. Но за мен най-хубаво бе лятото преди влизането ми в университета.

Вече от години бях скъсал с Маршели. Гледайки назад, сам се дивя на жестокостта си и мога да се утешавам единствено с мисълта, че тогава съм бил много млад. Но от друга страна, младостта винаги е била удобно оправдание за дебелокожото поведение.

Още в края на основното ни образование тя стана странно незабележима за мен, макар пътищата ни пос­тоянно да се пресичаха. След като постъпихме в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, вече се виждахме по-рядко – случайна среща в коридора или на улицата в събота вечер, всеки със своята компания. Знаех, че ходи с Артър, макар той да посещаваше различно училище. Засичах ги заедно по партита и танцови забави. Знам, че през последната година се разделиха – той трябваше да се явява на поправителни, а тя за кратко тръгна с Доналд Мъри.

Аз самият смених доста момичета, но никоя не се задържаше задълго. Обикновено повечето изчезваха след запознанството с леля ми. Сигурно наистина им се е виждала странна птица. Бях свикнал с нея като със стара вещ, която се търкаля из стаята ти, докато накрая спреш да я забелязваш. Но ето че училището свърши, аз бях свободен и нямах никакво намерение да се обвързвам. Глазгоу ме зовеше с безгранични нови възможности и ми се виждаше глупаво да се обременявам с товар от острова.

Помня как през първата седмица на юли двамата с Артър се разхождахме по плажа край Порт ъв Нес. Настроенията ни бяха диаметрално противоположни. По време на подготовката за университета бях прекарал безкрайни часове заключен в кабинета на баща му. Господин Макинес бе взел задачата присърце и не ми даваше дори миг почивка. Сякаш бе решил да инвестира в мен всички амбиции и стремежи, пазени за собствения му син, след като последният се провали на матурата и трябваше да се явява на поправителни. Това породи напрежение между нас, което според мен се дължеше на ревност. Често се срещахме и разхождахме заедно из селото в неловко мълчание. Помня как веднъж стояхме на пристанището в Кробост и хвърляхме камъни във водата в продължение на цял час, без да разменим нито дума. Никога не обсъждахме моите занимания с баща му – те лежаха като тъмна сянка помежду ни.

Но всичко това вече бе минало и денят сякаш отразяваше душевното ми състояние. Спокойните води на залива искряха под яркото слънце, а във въздуха едва полъхваше топъл бриз. Бяхме свалили обувките и чорапите си, навили нагоре крачолите на панталоните и шляпахме боси сред малките вълнички, плискащи се по брега, оставяйки девствени следи върху гладкия пясък. Носехме найлонов чувал от онези, в които продават торфени брикети, и възнамерявахме да наловим раци от езерцата, останали след отлива сред скалите в далечния край на плажа. За мен предстоящото лято се очертаваше като блажена поредица от подобни дни, лишени от всякакво напрежение и изпълнени с простите радости на живота.

Артър обаче бе мрачен и потиснат. През септември му предстоеше да започне стаж като заварчик и за него времето изтичаше като пясък между пръстите. Това бе последното лято на момчешките му години. След него го чакаше единствено перспективата на тежкия еднообразен труд и отговорностите на зрелостта.

Сред тези скални езерца сякаш цареше друг свят, скрит от реалността. Единствените звуци бяха крясъците на чайките и шумът на морето, надигащо се нежно, за да срещне брега. Водата бе кристално бистра, загрята от слънцето, а в нея пъстрееха плавно поклащащи се водорасли и черупките на раци, вкопчени упорито в черните камъни. Наловихме близо две дузини, преди да спрем за по цигара. Аз бях наследил кожата на баща си и макар да бях рус, хващах силен тен. Подложих свитата си на топка тениска вместо възглавница, легнах по гръб и затворих очи, унесен от звуците на чайките и вълните. Артър седеше до мен, свил колене под брадичката си, и мрачно дърпаше от цигарата. Странно, но пушенето сякаш не се отразяваше на астмата му.

– Всеки път, щом си погледна часовника – заговори след малко, – още една минута е отлетяла. После един час, един ден. Скоро ще стане седмица, а подир нея и месец. Като мине още един месец, ще дойде първият ми работен ден. – Той поклати глава. – А сетне, докато се обърнеш, ще дойде и последният. И тогава ще ме заровят в кробосткото гробище. И за какво е всичко това?

– За бога, човече. Това са поне шейсет или седемдесет години, а ти ги описа като някакъв миг. Целият живот е още пред теб.

– Лесно ти е да го кажеш, нали се махаш оттук. Планът ти за бягство е вече начертан. Глазгоу. Университетът. Светът. Всичко, но не и тази дупка.

– Ей, огледай се наоколо – повдигнах се на лакът аз. – Кое може да бъде по-хубаво от това?

– Да, бе. – Гласът на Артър тегнеше от сарказъм. – Затова нямаш търпение да си обереш крушите оттук, нали? – Не можах да намеря отговор. Той метна фаса си във водата и ме погледна. – Какво стана, езика ли си глътна? Кажи ми, на какво да се радвам. На това, че година след година ще се потя зад някаква маска, заварявайки късчета метал? Още отсега мога да подуша миризмата. И всеки ден ще пътувам по едно и също шосе от Нес до Сторноуей, докато за награда не получа една дупка в земята.

– Баща ми правеше същото – отвърнах. – Може и да не е било точно мечтата му, но никога не съм го чул да се оплаква. Напротив, казваше, че е живял добър живот. И се стараеше да извлече максималното от часовете, през които не беше на работа.

– Затова толкова прокопса накрая. – Думите се изплъзнаха от устата му, преди да се усети, и той бързо ме погледна със съжаление в очите. – Извинявай, Фин, не исках да прозвучи така.

– Знам – кимнах с чувството, че единственият облак в небето току-що е хвърлил сянката си върху мен. Собствената ми горчилка за миг надигна глава. – Но предполагам, че си прав. Може би, ако не беше отделял толкова време за своя Господ, щеше да му остане повече за живеене. – После поех дълбоко дъх и нап­равих целенасочено усилие да се отърся от мрачните мисли. – Както и да е, за университета още нищо не е решено. Всичко зависи от резултатите на изпитите.

– Хайде стига, зубър такъв – махна с ръка Артър. – Баща ми ще остане разочарован, ако не си изкарал само шестици.

Тогава чухме гласовете на момичетата. Отначало само откъслечни разговори и смях, които постепенно се усилваха с приближаването си. Още не ги виждахме, а и те, естествено, не виждаха нас. Артър долепи пръст до устните си и ми даде знак да го последвам. Изкатерихме се боси по скалите и ги зърнахме на не повече от трийсет метра от нас. Веднага снишихме глави, за да не ни забележат. Бяха три или четири, всичките местни, на наша възраст. Докато надничахме предпазливо, те извадиха от кошниците си хавлии и ги проснаха на пясъка. Една от тях разстла тръстикова рогозка и нареди върху нея чипс и бутилки джинджифилова бира. После всички започнаха да събличат дънките и тениските си, разкривайки бански костюми и снежнобяла плът.

Предполагам, подсъзнателно съм регистрирал присъствието на Маршели сред тях, но едва когато я видях да вдига ръце и да завързва косата си на тила, си дадох сметка, че вече не е малкото момиченце, по което залитах в началното училище. Беше се превърнала в много привлекателна млада жена и при вида на дългите ѝ, огрени от слънцето бедра и налетите гърди, едва удържани от оскъдното горнище на банския, усетих как слабините ми се напрягат.

– Майчице – прошепнах едва.

Артър сияеше. Потиснатото му настроение се бе изпарило, заменено от блясък в очите и дяволита усмивка.

– Хрумна ми страхотна идея – дръпна ме за ръката. – Ела с мен!

Грабнахме тениските и торбата с раците и се заизкачвахме по една пряка пътека, която понякога ползвахме, за да стигаме до скалите, без да се налага да минаваме през пристанището и залива. Тя бе стръмна и хлъзгава, останала от свличането на някой глетчер през далечната ледена епоха. Минаваше диагонално по лицето на отвесната урва, после се обръщаше на сто и осемдесет градуса и след серия от естествени стъпала стигаше до върха. Вече се намирахме на десетина мет­ра над плажа, а тънката торфена покривка под краката ни бе мека и коварно пружинираща, готова всеки момент да се свлече, ако стъпехме твърде близо до ръба. В крайна сметка успяхме да се промъкнем, без момичетата да ни усетят, точно над мястото, където според нас се намираха те. Тук скалите се спускаха вертикално надолу, обрасли с редки туфи изсъхнала трева. Не можехме да ги видим, но чувахме ясно гласовете им, докато разговаряха, проснати редом върху хавлиите си. Идеята беше да изпразним съдържанието на чувала върху тях, но за целта един от нас трябваше да се надвеси над ръба на скалата. Аз започнах внимателно да се приплъзвам напред, докато Артър, уловил здраво лявата ми ръка, ми служеше за опора. Вече почти ми се струваше, че ще падна, когато най-сетне зърнах четирите чифта боси крака. Бяха леко встрани и аз направих на Артър знак накъде трябва да се поместим. При маневрата неволно съборихме няколко камъчета и те изтрополиха надолу. Бърборенето секна.

– Какво беше това? – обади се една от девойките.

– Стотина милиона години ерозия – отвърна Маршели. – Нали не смяташ, че ще престане само защото ние се печем отдолу?

Краката вече се виждаха непосредствено под мен, като отсечени крайници, наредени на маса в моргата. Наведох се колкото можах и видях, че всички са легнали по корем и са разкопчали горнищата си, за да избег­нат издайническите бели ивици на гърба. Идеално. Разстоянието бе не повече от четири-пет метра. Обърнах се и кимнах ухилено на Артър. Улових торбата със свободната си ръка и разхлабих горния край, след което я изтръсках през ръба. Две дузини едри раци полетяха в пространството и се изгубиха от погледа ни. Но ефектът беше незабавен. Ужасени писъци разцепиха въздуха, издигайки се долу подобно на овации за успеха на дръзкото ни начинание. Едва сдържайки смеха си, ние се приведохме още малко и аз изпънах шия, за да видя по-добре хаоса на плажа. Тъкмо в този момент една едра буца засъхнала пръст се отдели от корниза, аз се плъзнах напред и въпреки отчаяните усилия на Артър да ме удържи, се прекатурих и полетях точно както раците преди малко. Падането беше към три мет­ра и за щастие, се приземих на крака, но гравитацията все пак ме събори и аз се пльоснах тежко по задник.

Озовах се сред уплашени раци, пъплещи във всички посоки, и четири стреснати девойки, вперили очи в мен. Четири чифта голи гърди, поклащащи се под лъчите на слънцето. Няколко секунди останахме така, гледайки се едни други с взаимен потрес. После едно от момичетата се сети да изпищи и три от тях скриха голотата си с ръце, кикотейки се с престорена свенливост. Мисля, че всъщност не бяха чак толкова шокирани от внезапната ми и драматична поява.

Маршели обаче не направи опит да се прикрие. Остана така, с ръце върху бедрата и предизвикателно изпъчени напред гърди. Нямаше как да не забележа, че са твърди и налети, с едри, щръкнали и много розови зърна. Тя направи две крачки напред и така ме зашлеви по бузата, че от очите ми изскочиха искри.

– Извратеняк! – процеди презрително.

После се наведе, взе горнището на банския си и се отдалечи с едри крачки по плажа.