Черната къща

Фин бързаше по стълбите на участъка, потънал в същите мисли, които го бяха държали буден през по-голямата част от нощта. Нито една от тях не включваше старши инспектор Том Смит, затова и отначало изобщо не регистрира гласа му – рязък и с типичния акцент на жител на Глазгоу.

– Маклауд! – И след като реакция не последва, още веднъж, по-силно: – Маклауд! – Фин се обърна и го видя да стои на прага на стаята за разпити. – Ела при мен.

От загладения самодоволен вид на водещия разследването не бе останала и следа. Сега той бе небръснат, с измачкана риза, чиито ръкави бяха небрежно навити до лактите. Намазаната му с гел коса висеше на мазни кичури от двете страни на широкото плоско чело, а ароматът на одеколон „Брут“ бе заменен от лек и само малко по-лош дъх на немито тяло. Очевидно поредният човек, прекарал безсънна нощ.

След като Фин влезе, той затвори вратата и му предложи стол, но без сам да седне зад бюрото, върху чийто плот стояха разхвърляни книжа и претъпкан с фасове пепелник.

– Ходил си да говориш с Мъри. – Това не беше въп­рос.

– Да. Прибрали сте погрешния заподозрян.

– Той е бил в Единбург в нощта на убийството от Лийт Уок.

– Както и всеки друг свещеник от Свободната църква на острова.

– Но те не са имали мотив да убиват Макричи.

– Мъри също не е имал. Той е наясно, че Макричи не е изнасилвал дъщеря му. Тя си е измислила цялата история, защото е забременяла от своя приятел.

Смит сякаш си глътна езика, което не бе характерно за него. Но това трая само секунда.

– Откъде знаеш?

– Просто познавам местните, сър. Аз съм един от тях, както благоволихте да отбележите в деня на пристигането ми, наричайки ги още простовати.

Смит се наежи.

– Няма да търпя наглост от твоя страна, Маклауд.

– Така ли? Значи, само трябва да обръщам другата буза, ако случайно решите да обиждате?

Водещият разследването сви устни.

– Добре, щом си толкова умен, би трябвало да знаеш и кой е убил Макричи. – Той направи пауза. – Знаеш ли?

– Не, сър. Но мисля, че в едно бяхте прав от самото начало. Няма единбургска връзка. Някой просто е решил да ни пусне прах в очите.

– Поласкан съм от похвалата. Мога ли да попитам кое те наведе на този извод?

– Аутопсията.

– По-точно?

Фин въздъхна.

– Твърде много неща не съвпадаха. Дребни неща, но достатъчни, за да ме накарат да реша, че имаме работа с двама различни убийци.

Смит отиде до прозореца и скръсти късите си ръце върху гърдите.

– И кога смяташе да го споделиш с мен?

– Заключението не бе категорично, сър. По-скоро догадка. Ако го бях споделил, вие щяхте да ме качите на първия самолет за Единбург. А аз смятах, че мога да допринеса с нещо за разследването заради факта, че познавам обстановката тук.

– Значи си решил, че имаш правомощията да вземаш подобни решения? – Смит поклати невярващо глава. Сетне опря свити юмруци върху бюрото, наведе се напред и подуши въздуха. – Интересно, не помирисвам никакъв алкохол. Да не си си плакнал устата, преди да дойдеш на работа тази сутрин?

– Не разбирам за какво говорите – смръщи вежди Фин.

– Говоря за това, че служител под мое ръководство се е забъркал в пиянски побой снощи на крайбрежната улица. Служител, който ще остане под мое ръководство само дотогава, докато хване първия полет за дома. Искам те вън от острова, Маклауд. Ако не можеш да хванеш самолет, качи се на параход. – Смит се изправи в целия си ръст, който не бе твърде внушителен. – Вече говорих с началниците ти в Единбург, тъй че можеш да очакваш топло посрещане, щом се прибереш.